Незабелязана от никого, неоповестена официално в медиите, извършена без много изстрели и шум, в България се е провела цяла културна революция. Почти сравнима с тази в Китай. Става дума за следното. На последното издание на конкурсът „Плеймейт на годината”, организиран от „Плейбой” у нас, кандидатките за еротична слава и мъжки фантазии изявиха съвсем нова културна насоченост. Всички знаем, че само до преди година всички манекенки, фолкпевици и други такива до една обявяваха, че любимият им писател е Паулу Куелю. Този факт стана дори нещо като градски виц, като екзотична закачка с клишираната до безобразие фантазия на редица анонимни пиари, които упорито и досадно посочваха все лигавия бразилец като любим писател на своите подопечни. Културната революция тази година се състои в това, че Куелю очевидно е изпаднал от класацията и звездата на нов творец изгря като предпочитан романист – Харуки Мураками. Очевидно е едно – пиарите вече се опитват да скачат нависоко и само с едно име да зададат липсващия културен пласт на хората за които отговарят. Изплуването на сложен писател като Мураками обаче именно в тази сфера само по себе си показва, че за кратко този загадъчен японец успя да се превърне в запазена марка дори и в България. Културната революция е налице.
Аз мразя Куелю, но много харесвам Мураками и заради това ще се опитам да обобщя някои от наблюденията си върху неговите книги, защото усетих, че те не те оставят безразличен. Преди това обаче едно съвсем кратко лично отклонение. Дълго време не исках да чета Мураками, защото ми го хвалеха хора, които спокойно мога да нарека сноби в класическия смисъл на тази дума. Проблемът обаче, както се оказа е в тях. Ако можеха да разбират Мураками истински вероятно никога нямаше да го четат. Той обаче е само привидно лесен писател. Създава усещането за съвсем лек полет на мисълта, за ветровит хумор и така неусетно навлизаш в лабиринт, голям вероятно, колкото самата Япония.
„Заразителната сила на изкуството се състои в това, че то прави най-голямата баналност на света – човека – перманентно интересен на самия себе си. Човека, видял се като една непрестанно самообновяваща се, самосъчиняваща се, „пълнокръвна” идиотия. В това отношение изкуството е неизчерпаем източник на новини за човека.” Този дълъг цитат е от българският философ, критик, политически публицист и писател Владислав Тодоров. Още докато го четях обаче се сетих за Мураками, защото казаното от Тодоров се отнася за всички творци по света, но ето че аз се сетих за японеца. Дори, ако продължа фразата мога да нарека Мураками „новинарят на хората”. Сега ще се опитам да обясня защо.
Първите две книги, които прочетох от Харуки Мураками са неговите опус магнуми „Хроника на птицата с пружина” и „Кафка на плажа”. Личи си, че ги е писал с много амбиция. Това е завършеният Мураками. Обикновеният живот съвсем неусетно прелива в някакво друго ниво, в някаква мистична битка или противопоставяне. Това, което правим в тази реалност, може да няма никакво значение в другата. Заради това е красиво как той описва ежедневието на героите си. Това е първият детайл, макар и банален, който ми хареса. На ръба на разпадането или на незнанието какво да се прави с живота оттук-нататък, неговите герои са отдават на житейските ритуали. Стават, правят си чай, правят си закуска, отиват до магазина и се чудят какво да си купят за обед, прибират се правят обед, после гледат телевизия, слушат музика, започват да мислят какво да сготвят за вечеря, четат, гледат нощните градове през прозорците. Зад баналността на ежедневието вече прозира магията на другите светове. Зад простотата на Мураками обаче нищо не е толкова лесно. Защото няма обяснения. Можеш да минеш през романите му, да им се насладиш и пак да не ги разбереш. Защото той не е писател, който ти дава ключове от вратите. По дяволите, той дори не ти показва вратите. Пуска те в своите светове, които винаги могат да бъдат под определен различен ъгъл спрямо нашата реалност(например в „Кафка на плажа” единият от героите си говори с котки) и те оставя да се оправяш самичък.
Когато пишат за него критиците обичат да казват, че Мураками е повлиян много повече от попкултурата, отколкото от японските традиции. Като писане вероятно това е вярно, но не и като подход към изграждането на интелектуални лабиринти. В „Хроника на птицата с пружина” накуп са събрани една любовна история, една приятелска история, една история за японските зверства в Манджурия и това е коктейл от който трябва да опиташ. За западния читател Мураками може да е нещо като чайна церемония – нищо не ти пречи да я гледаш, да й се насладиш, но това съвсем не означава, че ще можеш да я разбереш.
„Кафка на плажа” пък вероятно е най-амбициозният роман на Мураками, от всички, които са преведени на български. Няколко пъти се опитвах поне да скицирам сюжета на приятели, но не се получи. Просто, защото всяко изречение на Мураками, или хайде да кажем всяка глава от тази книга е път към различна пропаст. Главният му герой успява да попадне в друг свят. Успява ли да го разбере обаче? Друг от героите трябва да спре чудовище нахлуващо в нашия свят и най-накрая възприема тайното знание да говориш на котките. Когато разказваш Мураками това звучи като халюцинация. Когато го четеш обаче не можеш да го оставиш.
Моят любим роман от него е „Преследване на дива овца”. Някъде четох, че Мураками е споделил пред пресата, че едва при този роман се е чувствал истински писател. Личи си. Тази книга може да бъде четена ужасяващо сериозно. Може да бъде възприета и като грандиозна творба на черния хумор. Зависи от много неща. От настроението. Може да бъде четена и като странен криминален роман. Сериозна е, защото в нея стават адски сериозни работи. Един човек търси свой отдавнашен приятел при това по политическа поръчка. Търси го заедно със своята приятелка, която е модел на уши. Когато тя си покаже ушите изглежда неземна красавица. Или нещо подобно. Намира го след поредица от приключения и лекции за овцевъдството в Япония. За да открие своя приятел обсебен от една мистична овца (вътрешна овца), свръхсъщество със свои собствени цели, която манипулира хората. Разказано като схема веднага можете да схванете черната пародия, защото е очевидна. В романа на Мураками обаче съвсем не е така. В един момент започваш да вярваш в мотивите на тази свръховца със звезда на челото. Когато се абстрахираш от сериозността на сюжета обаче е доста смешно. Японецът точно тук е балансирал книгата си перфектно. Ако погледнеш достатъчно ясно ще видиш комедията и ще й се насладиш. Ако решиш да я четеш емоционално – в един момент ще се сблъскаш със самота, ужас, уединение.
„Преследване на дива овца” си има продължение наречено „Танцувай, танцувай, танцувай”, въпреки, че двете книги спокойно могат да се четат независимо една от друга. Просто героят е един и същ. И е все така вкопчен в реалността, защото знае, че ако не продължи да прави нещата, които прави ще изпадне от нея. Заради това втората книга има много лъчезарно послание. То може да се изрази с една кратка дума: „Живей”. Главният герой получава съвет да продължи да си танцува и така рано или късно ще разбере смисъла на всичко, което се случва около него. Той може би го разбира, може би не. Както ви казах Мураками никога не си позволява да дава лесни отговори. Важното е обаче, че този свръхреализъм на неговите герои е може би точно това, което хората искат от литературата днес. Заради това Мураками е суперчетивен. Просто той не познава ограниченията. Не се срамува да описва японската действителност, но прави героя си разбираем за всички. Героите му танцуват в реалността. Задържат се в нея. Справят се с живота. Влюбват се. И това никога не е банално.
В България четем Мураками по уникален начин. Неговите книги се превеждат на английски ужасно бавно поради природата на езика на който пише. След това от английските преводи романите му се превеждат на Български. Мисля си, че Мураками би се изкефил на този словесен лабиринт, защото прилича на схема от негов роман. Прекрачваш от стая в стая, от свят в свят, а нещата са общо-взето същите, само с малки промени. Врати няма, отговори няма и ти предстои самичък да разбираш нещата. Да продължиш да танцуваш. Да танцуваш докато не капнеш. Такива работи.
Харесва ми как свърша романа "Кафка на плажа". Вълшебен роман за едно пътуване. Накрая героят заспива в един влак и казва, че се събужда като частица от нов свят. След пътешествията с Мураками всеки става частица от нов свят. Простете за банализма. Голямата сила на литерутурата обаче е да ти поднесе света по изненадващ начин. Мураками е царят на изненадите. Новинарят на хората.
Повярвайте ми – това са новини, които никога не сте предполагали, че ще гледате или четете!
No comments:
Post a Comment