Saturday, February 19, 2011

Мадам В. и банкерът


(красива приказка за медийната реалност в България)


Журналистиката в България е еротичен, а не информационен инструмент. Очевидно е, че част от най-изтъкнатите й представители си служат с нея единствено в нелеп опит да заместят непълното си познаване на „Кама сутра” и по възможно най-порнографски начин да обслужат клиента, който ги е наел.

Никога не съм си мислел, че една статия може да бъде радикален заместител на фелациото, но за съжаление репортерската реалност на българската журналистика ме опроверга жестоко. Тъпо е да се занимаваш с писане срещу колеги, защото не това е начина да се справиш с дефектите на цяла една професия. Но пък случаят е толкова специален, че се струва да проследим еротичните гърчове на една репортерска душа, която получи названието мадам В. не от мен, а от Ахмед Доган. Приемете дори, че този текст не е срещу Валерия Велева, не я познавам, нямам нищо лично срещу нея, просто се сблъсках подобно на „Титаник” с една нейна статия, която разкърти душевния ми мир. Тази статия е толкова показателна за съвременното състояние на българската журналистика, че бих могъл да пусна единствено нея и да си спестя коментарите. Но пък миговете на еротично медийно величие съществуват именно, за да бъдат забелязвани. Трябва да обръщаме внимание на умелото превръщане на медиите в момичетата от квартала с червените фенери в Амстердам, защото това много по-ясно от всичко останало ще ни обясни как стигнахме до ситуацията в която мадам В. да е сексуален законодател в репортерското майсторство.


И така в броя от 18 февруари на вестник „Труд” се появи величествено фолио на мадам В. посветено на банкера Цветан Василев с епохално заглавие: „Искам да докажа, че съм най-добрият”. Той представлява синтезиран вестникарски възторг от фигурата на този човек, написан в стила на романтичен любовен френски роман от средата на 18 век.

Едно необходимо пояснение. Лицето Цветан Василев е шеф на Корпоративна търговска банка.

България е държавата на осъществената банкокрация, която е нещо като финансов фашизъм и терор всекидневно упражняван върху обикновените българи и заради това мнозина могат да не си дадат първоначално сметка, коя точно е Корпоративна търговска банка. Всъщност – проблемът не е във вас, тази банка съвсем доскоро умишлено бе потопена във финансовите сенки именно заради тежките обвързаности на Цветан Василев с всяка власт. Според официално разпространена информация парите на всички държавния предприятия, а сред тях са мегафирми като Българският енергиен холдинг, АЕЦ „Козлодуй”, Булгартабак, Кинтекс и много други държат всичките си авоари именно в Корпоративна търговска банка. Според данните към март 2010 година 621 милиона лева от тези търговски дружества са били в банката на „великият” банкер.

Възходът на Цветан Василев започва в момента в който властите решават, че неизвестната му банка е най-доброто място за финансите. Така само за няколко години този човек през 2009 година възкачва банката си на 4-то място в България. Очевидно е, че банкерските му амбиции никак не са укротени, защото Цветан Василев под различни форми през годините е в бил съдружие с Ирена Кръстева и Делян Пеевски, фигурите, които опустошиха медийния пазар на България. Говори се дори, че изданията на Кръстева – Пеевски всъщност са прижание и на Цветан Василев, което прави картината на утопичното финансово благополучие още по-красива.

Идилията започнала по време на тройната коалиция радостно не спира и при Бойко Борисов, а вероятно това е и причината всички издания на Делян Пеевски буквално за нощ да обърнат курса си и да станат партийни органи лично на новия министър-председател. Някой си беше направил труда да проследи едно от изданията – вестник „Телеграф”. В продължение на месец най-тиражният български всекидневник упорито пускаше портрета на Бойко Борисов на първата си страница все под заглавия, които го представяха като някаква допингирана форма на Супермен.

Ето това е Цветан Василев и то описан без много злоба. Поредната странна фигура на прехода, която успешно трансформира финансовото си благополучие в политическо влияние и заради това точно този банкер не бива да се сърди, че ще го наричаме олигарх оттук-нататък. Защото, ако има класическо определение за олигархична ситуация, то в енциклопедиите вместо нейното описание може да стои потретче на банкера Василев.


Мадам В. ясно е осъзнавала този образ на описвания банкер и заради това започва портретът му стратегически. От далечното Габрово в което през 1959 година се ражда малкият Цецко. Веднага след възторжените описания на богатството му (журналистическата дама много добре усеща, че трябва да се вмести именно в разбирането, че парите определят основната стойност на човека), статията ни захвърля в отрицанията на Василев за тъмните слухове около неговата личност. Банкерът лаконично отговорил на мадам: „Ние даваме най-добрите оферти”. И това трябва да обясни неочакваната любов на правителствата към него и към трезорите на Корпоративна търговска банка. Валерия Велева не си прави труда да поразчепка този въпрос. Тя е пратена да върши еротична драматургия и веднага след като съвсем за кратко се е осквернила с фразата, че може да има тъмни слухове за видния банкер, мадам ни разказва вълшебната история за ученолюбието и жадната за книги и знания душа на младия банкер, който още не е знаел, че всички държавни кинти ще бъдат в неговата банка. Човекът четял по 15 часа на ден, гълтал по 350 книги за едно лято и, разбира се, бил мил отличник и първенец.

После в живота на младия Цветан става драматично, гнусно и противно събитие. Гадните комунисти се гаврят с него и вероятно почти насила го пращат да учи в Полша. Банкерът не крие страданието си пред мадам: „Нашите” деца ги пращат в Москва, а него – в изгнание да се поти над противната специалност „външна търговия” в Лодз, Полша.

Велева толкова радостно подминава този факт, че си струва да се занимаем дори и за малко с него. В годините на преходи всички свикнахме да виждаме дисиденти, които комунистическата власт мракобесно е пращала да учат в чужбина, я в Брюксел, я в Лондон, я в Полша. Чел съм пространни интервюта за това какъв тормоз е било това и как пратеният на подобна образователна каторга с тежък режим вътрешно е виел като холивудски върколак срещу несправедливия ужас.

Всички изкарали обаче и една минута при предишната власт много добре знаят, че всяко учене в чужбина е било запазено за децата на най-висшата партийна и най-висшата стопанска номенклатура. И че да отидеш да учиш в Полша в началото на 80-те години не само не те прави репресиран от системата, а със сигурност доказва произходът ти от върховете на номенклатурата, която най-успешно взе завоите на прехода като направи едни държавни пари свои собствени пари. Но, това е друга тема.

В Полша младият Цветан се разчупил идеологически и се отърсил от комунизма, а мадам В. трепетно пресъздава вътрешният му живот и размишления за епохата. Банкерът се върнал в България, завършил „международни икономически отношения” (по онова време също привилегирована специалност на елита) и разчупеният му мозък започва работа през 1985 не къде да е, а в Института по международна икономика и пазарни отношения – една от сферите запазени именно за най-висшата номенклатура.


Мадам В. след това с едва сдържана страст започва да говори за демократичното битие на банкер на своя герой. Вече падат ограниченията на мрачната и неясна история, тук тя може да разпилее щедро своя талант в драматургично извисяване на типажа над обикновената тълпа.

След като ни разхожда с Цветан из неговите напредничави предприемачески усилия в установяването на тоталната банкокрация у нас, Велева най-накрая излиза на свой терен. Започва пространно изложение на социалните навици на обожаваният обект. А той е скромен и пълен с лично достойнство. Винаги носи строг кюстюм. Не е като другите плебеи да пуши пури или цигари, стои далече от тази отрова, защото вероятно трябва да живее поне до 150 години. Сдържано разказва, че пие вино, от време на време уиски и е епохален готвач на крем-карамел. Любимият банкер на държавата започва да сияе в човешката си светлина - като всички нас, но много по-благороден и изискан в своето съвършенство.


Най-доброто от банкера ни предстои, но известната журналистка, носителката на „Черноризец Храбър” все още не иска да отлети от така близката й тема за личния, пантофен живот на Цветан Василев. Започва пресъздаването на силен разказ за семейството на благородника с мустаците (които той се бил зарекъл да носи цял живот). Дъщеря му, разбира се, е гениална като таткото. Че дори малко отгоре. Завършила Американския колеж, после специализирала в Париж (в текста на мадам фразата е „мастърс в Париж”, хахах, разбира се, че ще е мастърс). Интересното в нейния път е как гений като дъщерята на банкера в момента е решила да менажира проекти в банката на „тате”. С нейния интелект вероятно биха я взели навсякъде, а и самата тя искала собствен път на развитие, ама в крайна сметка се е отзовала в семейната банка. Ех, труден е пътят в наши дни на неподравената интелигентност!

А Цветан продължава с ненавист към снобизма, не го харесвал. „Не казвам, че не ходим по луксозни места, но масовките не са по вкуса ни”, застрахова все пак семейството си той от някой злобен поглед към стандарта им или пък от някоя снимка как се кипрят в свръхелитно заведение.


Най-накрая, както трябва между господар и слугиня, започват обществените откровения на Цветан Василев. Валерия Велева ги предава с интелектуално простодушие и доброта. Василев е гневен на политиците: те създали на бизнеса образа на носител на корупционни практики. Чистата душа на банкера се гърчи от тази обществена несправедливост. Знаете ли обаче? Той може би е прав. Човек като Василев ударил стратосферата на олигархичната власт може би не вижда никаква корупция. Нима ние виждаме въздуха, който дишаме? Корупцията е толкова неизменна част от тази сфера, така демонично е плъзнала навсякъде в тези кръгове, че със сигурност е станала просто обикновено правило на играта. Политиците са виновни, всъщност вероятно тези от тях, които не искат да си мълчат, защото посочват очевидните неща, а банкерската душа не иска описания на живота си. Тя иска възхвала и заради това е била призована мадам – мадам трябва с език (не с литературния, с другия) да изчисти образа.

А мадам е гениална с езика: „ Смята (Цветан Василев), че е пагубно в обществото да се отглежда омраза към богатите”

Ключовата фраза на статията. Тя вероятно е написана именно заради това кратко изречение.

Олигархът вече не иска само да бъде богат. Той настоява да бъде уважаван. И пуска кучето-пазач, в случая Валерия Велева, да гради утопичният му потрет. Нека да се заслушаме обаче в банкерските вопли, защото те са фалшиви като гласът на млада фолкпевица. Аз не съм видял в българското общество омраза към богатите. Хората мразят банкерите като Василев не, защото са богати, а защото знаят, че Цецковци станаха богати като си присвоиха техните пари. Цветан Василев е олигархична икона, трябва да му вдигнат параклис в Корпоративна търговска банка. Богатството на Василев е богатство върху труповете на всички, които умряха от бедност в озъбения и гаден преход. Това не са парите на инициативен човек с нова идея, а са капитали на един номенклатурчик, който вече иска да бъде уважаван, да си купи нова легитимност от историята, да си сложи маската на почтенност върху кривото лице на олигарх.

И, ако мадам В. беше истинска журналистка, борец не за пълната истината, а поне за правото да се пита и да се рови, нямаше да му спести нито едно от тези съмнения. Поне можеше да му ги намекне. Да изчопли от него поне едно истинско изречение, поне една истинска дума, поне един истински поглед.


Вместо да си свърши работата на журналист, мадам си върши работата на агиограф. Тя „изтръгнала” от Цветан Василев, че сърцето на банкера не било задръстено от цифри – широката му душа давала пари за SOS-селища, финансирала строежа на църкви. Носителят на невероятното добро дори платил чернодробната трансплантация на едно малко момиченце. Мадам не пести възторга си от тази доброта – щедро го сравнява с дядо Коледа.

Най-накрая все пак Велева споменава пред банкера, че се говори за близостта му с Доган и Делян Пеевски. Олигархът възмутено отхвърля слуховете за близост с политика, но пък споменава, че чувствал Пеевски като свой син. Ама това си било само обич и уважение нищо друго. Велева е напълно доволна от тази реалност. Приказката, която ни разказва напълно я удовлетворява, тя е факир на илюзията, не й трябва да бърка по-дълбоко в блатото.


Вероятно, защото знае, че си е платил за качествена услуга Цветан Василев по някое време се отпуска пред мадам и споделя. Но тук ще пресъздадем нейните точни думи, защото е класически пример за това колко е гнусно един журналист да приспи съвестта си:


Изрично подчертава - не финансира медии чрез банката. Това е в отговор на публикациите, че с парите на държавата финансира частни медии. Вади лични средства, когато види в даден проект потенциал. Развива го и го продава. Прави го от инвеститорска страст.


Всеки първокурсник от Факултета по журналистика би се сетил какво трябва да се пита след подобно изявление. На първо четене аз ще формулирам само 3 въпроса, които за мадам В. очевидно не са съществували:

1. Това означава ли, че със свои лични средства Цветан Василев участва в медийната групировка на Пеевски?


2. Как точно става това разграничаване между неговите лични и банкерски капитали? Ако може да обясни технологията на подобно действие?


3. Не е ли странна ситуацията в която държиш парите на държавата, докато използваш медиите в които си инвестирал „лични” средства да възхваляват кабинета, който от своя страна увеличава парите, които държи в трезорите на Цветан Василев?


Това са само 3 въпроса, а мога да напиша 30 и то само по тази тема. Вместо да тръгне по този път Валерия Велева решава да ни запознае с друга интересна страна от банкерското битие – как той държи като реликва в банката си бюрото на Буров. Самият Банкер пък стои в бившия кабинет на Буров. И говори за Буров като за свой бог с леко мистичен оттенък – надявал се, че духът на банкера бродел из банката все още. Силно. Много силно.

За самият Буров могат да бъдат казани доста лоши и немалко добри неща вероятно. Но тази историческа нишка в случая е имитативна. Тя е просто като друг начин за запълване на социалната нелегитимност на новата олигархия. Тя тръгва назад към финансовата история, за да може да оправдае днешният си процес на неморално, нечовешко и престъпно забогатяване. Всъщност не е много ясно – Буров може би не е бил по-различен. Днес му изградиха нов ореол от слава, ама фактът, че олигархията си го е харесала за икона не говори добре за него като личност.


В крайна сметка мадам и банкерът завършват съвместната си дейност с мощен оргазъм. Велева обяснява как всеки проект на Василев е успешен. Като пламенен поет му предрича блясково бъдеще и след цялата еротична дейност на която ни е направила перверзни свидетели ни оставя с лош дъх в устатата и с ужас в очите. Защото изнасилването на едно общество, особено когато медиите станат инструмент за това изнасилване, може да бъде доста творчески и брутален процес. Ето 20 години не е спирало, но едва напоследък медиите станаха активни в това злодейство.


Журналистиката има санитарни функции. Тя трябва да пречиства, там, където е необходимо и да рита в слабините всяко статукво докато не го накара да си изплюе топките през гърлото. Резултатът от слабата журналистика е социално-дезинтегрирано общество, отчаяни хора, щастливи олигарси, политическа депресия и усещането за тотална безнадеждност. Когато медиите станат камшик на богатите срещу всички останали, корпоративна играчка за забавление, започваме да живеем в объркан свят, на ръба на напрежението и на колективната лудост. Заради това в България се възцари голямата психария.

Положението не е безнадеждно. Днес просто официозните медии не са единствения канал по който информацията стига до хората. Заради това текстовете на такива като мадам стават все по-сюрреалистични в своят вълшебен слугинаж. Те (тези като мадам) от ден на ден стават все по-безсилни, все по-немощни, защото хората се изплъзват от техния контрол и искат да дишат свободно в свят незамърсен от олигарси и техните политически наемници. Не знам дали свободата ще дойде в близко бъдеще. Но щом олигарсите започнаха да се страхуват от омразата на хората – трябва да сме радостни.

Дори и насила.


3 comments:

Unknown said...

Пичага си!

Unknown said...

Добре ни го каза.

Unknown said...

Сашо голяма част от това което казваш е вярно и то също така показва тези ужасно тъжни истини за журналистиката тук... Какво обаче прави човек като теб в Дума...