Истинските железни врати

 

Железните врати в парламента така възбудиха обществените духове и виртуалните страсти, че дори направиха невъзможното – за няколко дни изместиха войната в Украйна в девета глуха като повод за разделение в българското общество. И нека да бъдем честни – хората бяха прави да се възмущават. Българският парламент е преживял много кризи в последните 30 години – щурмове, протести, митинги, опити за нахлуване, замерване с яйца, домати и дори камъни, но никога досега никой не се беше сетил да монтира железни врати, за да възпира евентуален опит за нахлуване. Скандалът стана още по-абсурден, когато се оказа, че администрацията на Народното събрание не се е съобразила с един елементарен факт – сградата е паметник на културата и всяка промяна в нея изисква разрешение на Министерството на културата, което в крайна сметка глоби парламента и разпореди металните врати да бъдат демонтирани…

Можеше да си разказваме всичко това като анекдот, ако междувременно темата не беше политизирана докрай. Първо „Възраждане“, а след това и ГЕРБ прочетоха яростни и злостни декларации срещу железните врати. Едва ли тези декларации ще останат като върхово постижение на българския политически живот, но изводите им бяха достатъчно болезнени – вижте, властта се бои от своя народ, тя се самоизолира, огражда се от хората. „Това ли ви е промяната?“, питаха в един глас „Възраждане“ и ГЕРБ, което често им се случва, имам предвид да говорят едно и също и да се държат по един и същи начин.

Заради това, в името на плурализма, е добре да се опитаме да погледнем на нещата по различен начин. Да, монтирането на такива железни врати беше драматична грешка. Във взривоопасния български климат, в атмосферата на безплодно разделение, което ни тормози като тропическа треска, подобно действия възпламенява излишно и хаби огромно количество авторитет. Въпреки, че аз съм убеден, че НСО е поставило вратите не заради страха от външна атака на парламента, а защото много добре си спомняме случаи в които депутати от „Възраждане“ се опитваха да отворят централни вход, за да може протеста им да ескалира като нахлуе в Народното събрание. Това с ескалациите е любим спорт на партиите, които няма какво толкова да кажат по икономическите проблеми на страната, по начините за справяне с бедността или кризите, а разчитат на улични страсти да увеличават своите социологически рейтинги.

И въпреки това обаче – железните врати бяха ненужни, смешни, абсурдни, най-малкото, защото те изместиха една друга голяма тема – антикризисните мерки на правителството. Върху тях се изсипаха много анализи, много злост и медийни интриги, но не мисля, че някога е имало друга власт, която да е била толкова щедра в окото на бурята. Тоест – правителството към момента няма причини да се бои от каквито й да е спонтанни протести, които да атакуват институциите. Защото честно казано не виждам кой би излязъл на улицата, за да протестира срещу това правителство, за да върне Бойко Борисов например, известен като основен идеолог на постната пица на Симеон Дянков, която ни доведе до 12-годишното безвремие.

Днес имаме максимално широко управление и то няма нужда от железни завеси, които да го пазят от хората. Единствената желязна завеса, която е необходима е между хората и бедността. Защото един ден правителството ще бъде оценявано точно по това. Никой няма да си спомня металните врати, въпреки пикантността им като тема.

 

Разпарчетосването на българското политическо пространство

 

В последните две седмици през няколко дни ни ощастливяват с поредното социологическо проучване. До масовата публика то достига през серия от бомбастични заглавия, едно през едно по-гръмки и бляскави. "Осем партии влизат в следващия парламент". "Възраждане" минава БСП". "Партията на Стефан Янев преди ДБ и ИТН, ако изборите бяха днес". Вероятно това е нормално. Вероятно точно това е начинът за пресъздаване на социологически проучвания, които така или иначе биха били забравени буквално след няколко дни. Защото в последните години ролята на социологията буквално беше срутена в общественото съзнание. В нормалния политически цикъл обществото има достатъчно време, за да забрави големите лъжи, които ми поднасят. Но 2021 година беше екстремна в историята на прехода - три пъти парламентарни избори, един път президентски. Именно тогава се видя, че българската социология не е в състояние да улови истинските процеси в обществото и не позна нито един реалните резултати от изборите, нито фактическото нареждане на партиите. Така че човек трябва да се отнася към социологията като към роман от Агата Кристи - всички са заподозрени, никой не е невинен и чак в деня на изборите ще може да се отсее кой е бил прав и кой е бил подкупен, пардон, неправ.

Нека обаче този път да приемем, че социолозите са прави. Проблемът идва от това, че от сензационните заглавия не сме в състояние да уловим истинският проблем, който проучванията разкриват в този си вид. Получава се малко като в стария дзен-коан, че от дърветата не можем да видим гората. Заради това ще се опитам да привлека вниманието ви към най-болезнената тема, която такава социология разкрива пред нас. Представете си само - 8 партии в парламента. Което означава, че най-голямата политическа партия вероятно ще има само около 50-60 депутати, не повече. В сравнение със следващия този парламент ще ни се види като връх на стабилността и сговорчивостта. Социологическите проучвания всъщност показват чудовищна раздробеност на българското политическо пространство. Партиите стават все повече, а техните електорати все по-малки. И така стигаме до една абсурдна ситуация в която е влязъл българският обществен живот. Политическите формации вместо да се опитват да предложат реална национална политика, все по-често са обсебени от това да говорят единствено на своите хора, за да не би да ги загубят в целия процес на трансформация, който се случва пред очите ни. Раздробеното политическо пространство много по-трудно и мъчно ражда общи политически цели и някаква консенсусна посока за път напред. Всъщност това обяснява и ситуацията на правителството днес. От опозицията обичат да се заяждат, че кабинета не провежда единна политика, че не може да роди обща управленска програма, но пропускат да видят, че това е максимално възможната формула в ситуация като българската. Буквално противоположни партии влязоха в един и същи кабинет, за да укротят общественото напрежение в страната, което беше стигнало до точката на взрив. Но тогава една след друга връхлетяха всички възможни кризи и изведнъж станахме свидетели на власт в която всяка нейна част започна да чертае червени линии, за да може да запази поне минимална идентичност.

Този процес беше добре описан от Иван Кръстев в едно негово интервю, направено от Езра Клайн. На Кръстев не бива да му се вярва винаги, той често повече интриганства, отколкото да анализира, но когато е прав е прав. Та в това интервю той с тревога отбелязва, че гражданската политика беше заменена от политиката на феновете. Електоратите се превърнаха във фенклубове и най-голямата тревога на всеки лидер е да не би да разгневи тези фенклубове, защото в такава разпенена ситуация, буквално няма откъде да си набавиш други почитатели. Между другото точно това е обяснението за възхода на "Възраждане" - те не са партия, те са фенклуб, който събра всички ядосани, възмутени, вбесени, пренебрегнати и разлютени. И всичко това не го казвам като обида. Напротив. Политика, която с години не променяше нищо, управления, които се сменяха, но генералния курс така или иначе остана, обещанията за промяна, която се оказа не чак толкова голяма, буквално подпалиха българското общество и заради това процентът на вбесените рязко скочи.

И между другото социологията ясно показва това. Имаме държава в която такова нещо като "твърди ядра" вече няма. Протестите, въртележката от изборите, машинния вот взривиха много стойности в нашия живот. Рязкото прехвърляне на избирателни симпатия към поредната нова партия по никакъв начин не може да вдъхне някаква голяма увереност в бъдещето и обещание за стабилна демокрация. Ако безкрайното раздробяване на политическото пространство беше нещо твърде добро и ефектно, вероятно и в САЩ щеше да има 300 партии, а не само две, нали така? Всъщност цялото разбълбукване на българското общество подсказва, че или в страната ни още дълго време ще бъдем свидетели на ситуация в която изборите са като руска рулетка, или че мъчително, болезнено и драматично се ражда някакъв друг и различен политически модел. Иска ми се да вярвам, че е второто, но предполагам, че ни предстои първия вариант. Раздробеното политическо пространство и начинът по който възникват новите субекти не предполага никаква автентичност, а само поредните експерименти със съзнанието и надеждата на българите. И именно заради това от самото начало видях в социологията нещо като роман на ужасите, а не хранителена среда за сензационни заглавия.

Всъщност описаният проблем може да има и сравнително лесно решение. Фенклубовете имат нужда от избори веднага, от избори всяка година, защото това е единственият начин да запазиш идентичност в раздробено общество в което всеки мрази всеки. И заради това задачата на нехомогенният кабинет е да отложи гласуването максимално далече в законно дадения срок. Това ще е начин да се успокои насложенето напражение и страната да не попадне в поредната въртележка на ужаса партии, които не си говорят с една друга, да са изправени пред задачата да правят общо управление.

Според мен правителството разбира тази своя отговорност. То трудно я вербализира по един начин, но поне през политика се опитват да излезат от самозатворената реалност на фенклубовете и да върнат политиката към нейното гражданско начало. Заради това обявените антикризисни мерки всъщност са добро начало. За 30 години никога не е имало държава и управление, които да са толкова щедри с хората в ситуация на криза. И това не е опит за купуване на душата на избирателите. Това е опит да се припомни в името на какво съществува едно управление и че кипящите геополитически страсти са важни, но големият проблем на българската държава е оцеляването на българския народ. И всъщност клочювият политически сюжет, който ще наблюдаваме през следващите месеци не е в сблъсака на опозицията с управлението, а в това дали България ще може да се върне към нормално политическо същестуване или ще продължи да се да плува надолу в спиралата на този водовъртеж, който не е ясно кога и как ще спре. Заради това залогът на управлението е много по-голям отколкото са подозирали играчите в него. Тяхната задача сега е да спрат да четат проучвания и наистина да поработят върху поставените проблеми.

 

Битката на власт и опозиция за душата на българския народ

 

Спорът между власт и опозиция тези дни, когато България е бомбардирана от най-различни кризи, добива все по-митологични измерения. Тонът се изостря до такава степен, че на моменти съжалявам, че Иван Вазов не е жив, защото щеше да намери начин да дообогати своя литературен шедьовър "Чичовци" с нови форми на обиди и словесни престрелки. Нека да ви припомня - в легендарната повест, в главата закачливо кръстена "Двете батареи" булка Варлаамица и булка Салямсъзка влизат в истинска междусъседска война, която днес задължително щеше да стане обект на предаването "Съдебен спор". Именно в този литературен спор се раждат се раждат проклятия, които повече от век не излизат от колективното съзнание на българския народ - "Гърнясало сланино", "Дървенице, кръвопийке", "Гиди ялова кукувица", "На въже да видя мъжа ти и ти отдолу да му люлейш краката", "На кол да видя набит твоя и самодиви да играят хоро около него"...

Сетих се за тази литературна аналогия в мига в който гледах поредната тирада на Бойко Борисов от Ловеч, където той разпалено в течение на цял час громеше властта с все по-нараство кресчендо и социално възмущение. Стилистиката му страшно много се доближаваше до булка Варлаамица и нейните вечни клетви, заради това не смятам, че много хора са се задълбочили в неговия разказ за случващото се в България. Но понеже ролята на журналистиката е да отсява страстите, да преплува морето на баналното ежедневие и да се взре в големия смисъл отвъд това, все пак си струва да обърнем внимание на цялата серия от скорострелни приказки на бившия премиер. Преди две седмици в във Велико Търново Борисов разпалено обясняваше как при него бензинът е бил 1,50 лв, а сега е 3,50. Като хора, които следим внимателно какво говори лидерът на опозицията няма как да не отбележим, че само седем дни по-рано Борисов твърдеше, че при него горивото е било направо 1,20 лева. И, да, нищо от това не е вярно. Всичко това е продукт на политическата фантазия на Борисов, който е обсебен от идеята да превърне своето управление в някаква политическа идилия, в изгубената Аркадия, в социалната утопия към която всеки български гражданин отчаяно да се стреми и да колене да му се моли да се върне на власт. Паметливи припомниха, че в деня на падането от власт на Борисов бензинът си беше 2,09 лева за литър, което е доста по-различно от това, което паметта на премиера му поднася като информация.

Размахването на лъжи и проклятия отдавна е запазена марка на българския политически живот, защото, ако рискуваме да се доверим на последните социологически проучвания, политическото пространство все повече се разпарчетосва. Видяхме някакви данни на "Тренд", че 8 партии биха влезли в следващия парламент. Представете си какво означава това - че едва ли ще има парламентарна група с повече от 55 депутати и се опитайте да превърнете всичко това в стабилна управленска формула. Задачата е толкова трудна и непосилна, че днес се намираме точно в етапа "Чичовци" на българската политика - всички стрелят един срещу друг, всички се опитват да опазят стопяващите се електорати и диалогът напълно си е тръгнал от нашето ежедневие. Това можем да го видим дори и във фейсбука на Слави Трифонов, който е избрал социалните мрежи да казва неща, които би трябвало да споделя на коалиционни съвети. Но днес никой никого вече не слуша и се намираме в стадия на войната на думи, лъжи и проклятия.

Заради това словесната битка между власт и опозиция е интересна. Защото тя е последната ни останала възможност да се опитаме да видим какво наистина се случва в България и мержелее ли се някъде в далечината възможност за стабилност и по-здраво правителство. За целта обаче е много важно да проумеем една изначална шизофрения в думите на Борисов. Той е истински поет, когато трябва да описва апокалипсиса - цените скачат, токът е по-скъп, газ няма, агнешкото е само за олигарси, краставиците са недостъпни. Но в края на всичко това той казва, че не иска предсрочни избори. Това е все едно да си тухли, но да откажеш да строиш къща. Защото според мен Борисов прекрасно осъзнава, че ще трябва да се бори не с грешки на властта на четворната коалиция, а съвсем литературно ще бъде пометен от своите собствени бездействия и оставени мини. Особено в частта за скъпия ток, който е най-драматичното и престъпно наследство на ГЕРБ, заради безобразно проведената либерализация, която удари бизнеса, хората, болниците, училищата. Бившият премиер може да кълне, ако иска до утре новото правителство, но без техните действия България вече щеше да е в революционна ситуация, защото наследството на ГЕРБ щяха да го платят абсолютно всички. Борисов днес само имитира остра опозиционност, защото се нуждае от този медиен адренали, но на практика умира от ужас да не би да се върне на власт, защото тогава ще лъснат всички пробойни в "монолитния" образ на ГЕРБ.

Всъщност с напредването на година става ясно нещо много важно. Първите няколко месеца минаха под сянката на войната в Украйна и привнесената отвън геополитическа криза, която отвори много стари рани в българските телеса. Но големите проблеми на България ще дойдат не от самата война, а от социално-икономическите последствия от нея. Всъщност точно заради това от няколко седмици насам вицепремиерът Корнелия Нинова като мохикан се опитва да обърне посоката на целия политически разговор и да постави като централна темата за актуализацията на бюджета и социалните мерки, които трябва да се заложат в него. Всъщност в проклятията на Борисов това е другото, което е значимо. Темата "Украйна" присъства там само мимоходом и то като страничен елемент. Основните послания са в социалната сфера и всеки, който не се е удавил от блясъка на жълтите павета знае, че точно това е темата на повечето българи.

Заради това правителството в последните няколко дни също се опитва да вземе завоя и да заговори за увеличение на пенсиите, за евентуално намаляване на ДДС на основни стоки, за необлагаем минимум. Не е ясно колко точно от тези мерки ще бъдат приложени, но темата, която ще е основна на следващите избори в никакъв случай няма да бъде кой каква позиция е имал за войната в Украйна, а кой как е помогнал на хората в голямата криза. Точно заради това ми се струва, че единствената партия от управляващата коалиция, която не знае как да вземе този завой е Демократична България. Хубаво е да четеш призиви за депутинизация на България, но още по-добре е да кажеш как смяташ да помогнеш на тези, които не се справят в окото на голямата криза.

Всъщност точно тук е мястото на и другата голяма тема, която ще разбърква картите на управлението. Митичната цена на газа, корабите, които щели да доплуват до българските брегове с газ на неясно каква цена. В такива мигове наистина беше много важно Вазов да е край нас, защото вероятно само той би се оправил с тази митологично-икономическа каша, която се разраства като медиен апокалипсис. В такива мигове си мисля, че властта има голям късмет. Защото от едната й страна стои Борисов, който не иска никакви предсрочни избори, защото изобщо не е сигурен, че даже й да е първа политическа сила, няма да стои изолиран като прокажен. А от другата е "Възраждане", партия на която макар, че и наливат социологически адреналин е готова повече да се бори с украинското знаме на фасадата на Столична община, отколкото да поведе реален социален бунт.

И от цялото това сгъстяване на краските и на облаците на икономическата криза се ражда непрестанното усещане за напрежение в българското общество, защото всъщност истинската криза все още не е дошла, но всички знаят, че тя е накъде зад ъгъла и носи със себе си не само бедност, не само хаос, но и пренареждане на цялата политическа картина в страната по изключително непредставим начин. Ето защо днес се само на етапа на проклятията, защото власт и опозиция са заключени в сложен политически танц, който може да свърши много трагично за всички. Ето в такива времена живеем, драги читатели. Човек вече не може да избяга наникъде и е обречен да бъде свидетел на спектакъл, който дори не носи надеждата за катарзис или нещо ново. Проклета човешка съдба. Вазов щеше да го знае най-добре.