Кървавият огън на войната

 

Български гражданин беше убит в Газа. 

По възможно най-болезнения начин на страната ни бе напомнено за чудовищната война и геноцида, които от близо две години са всекидневие за хиляди. 

Но как, по дяволите, реагира България в тази ситуация? 

В официалното съобщение на МВнР трагедията бе описана с евфемизма "загинал". 

Не убит, а загинал. 

Сакън да не заемем позиция, да се възмутим, да поискаме отговорност. 

Българинът е загинал. 

Толкова.

След това външният министър провежда телефонен разговор със своя колега от Израел. 

Израелецът казва, че страната му не носи отговорност и не е виновна за тази трагична смърт. 

Отговор от България пак няма. 

Държавата приема наготово версията на чужда страна, въпреки че шефът на агенцията на ООН, към която е работил нашият сънародник, обвини Израел за зверската атака. 

И дори изрази подозрение, че служителите на ООН целенасочено са таргетирани от израелската армия. 

Такава тема за България обаче не съществува. 

Вина за тази смърт няма. 

Тя се разтваря абстрактно във въздуха и до ден-два това убийство ще бъде забравено.

Поредната мрачна статистика. 

Поредният българин, оставен на произвола на съдбата, за чиято смърт няма да има виновни.

Пред очите си имаме една беззъба и дори нелепа държава, която не е в състояние да поиска отговорност за смъртта на свой гражданин. 

А точно в такава ситуация трябва се реагира остро и безкомпромисно. Връчване на дипломатическа нота, привикване на израелския посланик, искане за последователно, детайлно и безпристрастно разследване. Защото един българин не може да е статистика, не може да оставим тази смърт да мине и да замине, защото така обричаме всеки български гражданин в чужбина. В такива мигове личи не просто националният суверенитет, а усещането за държавност.

Но тук определено вина имат и медиите. 

Защото при голямата трагедия в Северна Македония всички телевизии изпратиха репортери на място, разговаряха с местни, роднини, началници.

Защо не можем да направим същото за българина Марин Маринов, станал жертва на желанието на Нетяняху да удържи властта, като занули примирието и започна войната отново? 

Война, чиито кървави пламъци стигнаха и до нас. 

И това не е пристрастно мнение. 

Много израелци мислят по същия начин.

Тези дни гледах майката на един от заложниците, които "Хамас" държи. 

Тя обвини своя премиер, че не дава пет пари за живота на пленените, а се е вкопчил във властта като удавник.

В името на тази алчност за власт един наш сънародник заплати най-високата цена. 

Но България дори не е в състояние да поиска справедливост. 

В името на неговата памет. 

А и заради собственото си име.

Докога? 

Докога!

 

Проваленият спектакъл

 

Ако човек чете триумфалистките статуси на психодясното за изборите в столичния район "Оборище" като едното нищо ще си каже, че някаква невероятна протестна енергия е изригнала в сърцето на София и е осветила хоризонтите на различно бъдеще. Всъщност новият/стар кмет Георги Кузмов спечели на първи тур, но резултатът от 67 на сто е оптическа измама. От близо 28 хиляди жители на района до урните отидоха едва 5225 души. Тоест кметът е избран с гласовете на около 3500 души. Това не е триумф. Това е дефиницията за "нелегитимност".

На този фон, ако някой се изживява като категоричен победител, това означава, че той не съществува в тази реалност и спешно трябва да отиде на психиатър. Заместничката на Кузмов Милена Алексиева написа във фейсбук: "Размазахме ги! Едноцифреници". Всъщност единствените размазани са избирателите, които ясно демонстрираха, че не се чувстват свързани по никакъв начин с политическите процеси в своя район. И тази апатия може да бъде екстраполирана на национално ниво и ясно да ни демонстрира какво би станало на поредните предсрочни избори, ако някой си прави планове за такива.

Нелепата активност на изборите идва и след като психодясното разигра обичайният си спектакъл "Страданието на жертвата". Кузмов бе изкаран мишена на всички нечистоплътни интереси в държавата, което едва ли е истина като се вземе предвид, че кметът наистина е бил в нарушение на закона. Но това е класическата аксиома на градското дясно - когато другите нарушават закона, това е престъпление и знак за завладяната държава, но когато го нарушават те, това е просто дребна грешчица, която не бива да бъде взимана под внимание. Щом и спектаклите вече не работят значи имаме огромен проблем. Политическата криза съвсем не е свършила, дори напротив - тя се задълбочава. Фактът, че вече имаме редовно правителство съвсем не е решил проблемът с апатията. Хората не се чувстват свързани с политическите процеси и това тепърва ще разнищва крехката тъкан на българската демокрация. Тоест никой няма повод да празнува. Изборите в "Оборище" са симптом за опасна болест, чийто ефекти тепърва ще усещаме. И тази апатия на фона на геополитическите земетресения край нас е рецепта за самоунищожение, но не са виновни избирателите. Пред тях просто няма истинска алтернатива или поне малка надежда за някакво различно бъдеще. Това е проблем пред управляващите и опозицията, защото ситуацията напомня за театрална пиеса в лудницата. На сцената има актьори, но публиката вече абсолютно нищо не разбира. Размазването е факт. 

И крещящите от радост победители на фона на тази катастрофа всъщност са най-големите губещи.

 Но тепърва им предстои да го разберат. 

 

Новите комсомолци

 

От началото на тази година заплатата на кадрови военен на най-ниската длъжност в армията е 2296 лв. Висшите офицери пък могат да получават до 6700 лева на месец. Междувременно влогърът/инфлуенсър/подкастър Чефо подписва с Министерството на отбраната договор за 10 хиляди лева на месец по времето на Тодор Тагарев, този ходещ банален плакат на евроатлантизма в България. Целта на мероприятието била Чефо да рекламира перспективите пред професията на военен у нас. Все едно някой, който е виждал автомат само на снимка и обичайните му интервюта са на тема: "Алфа жената и бета мъжкарят", може да бъде убедителен пропагандатор на кариера в армията. Това е като маникюристка да ти хвали работата в БАН. Контрастът е толкова смазващо нелеп, че нямаше как обществото да не е възмутено от този брутален случай на поставянето на евроатлантически комсомолец на държавна хранилка.

Самият Чефо реагира точно както се очакваше. Обществото ни било медийно неграмотно и заради това се хванало на тази партенка, инспирирана от Кремъл. 

Няма как да не е така. 

Очевидно в Кремъл ден и нощ не спят, за да се чудят как да атакуват български инфлуенсър с огромната аудитория от няколко хиляди души. 

Проклетият Путин няма да се успокои, ако не затрие морално гордостта на българското подкастърство Чефо, рекламиста на военната служба...

Всъщност истинският белег за медийна неграмотност е фактът, че хора като Чефо са в състояние да бъдат някакъв фактор в обществото. Защото тук не говорим за журналистика, не говорим дори за опит за анализ. 

Хора като него "правят съдържание", каквото и, по дяволите, да означава това. 

Пълниш с нещо видеоклиповете и после разчиташ гладната и безкритична аудитория да ги погълне като някакво виртуално гурме. 

В крайна сметка обаче всичко се оказа повече от банално - едно неуспяло актьорче е решило, че няма нищо по-сладко от държавните пари и така е станало пропагандист на Сглобката. 

Тя му се отплаща с един договор, а знае ли човек колко други такива все още тънат в неизвестност.

Любовта в случая обаче е двустранна. 

Защото после стана ясно, че не само Чефо е обслужвал евроатлантически МО. Министерството на отбраната също е наливало емоционален бензин в крилата на Чефо. 

На страниците на вестник "Българска армия" има репортаж за нахранения инфлуенсър със заглавие "Чефо - килърът на чебурашките". 

Колкото и да се опитва днес засегнатата страна да се изкара жертва на хибридна атака, тя няма как да скрие щедрото заплащане и любовта по поръчка.

Жалко само за истинските войници в армията. 

Тези, които биха си рискували истински кожата, ако нещо се случи. 

Те са оставени да взимат жълти стотинки. 

Лъвският пай е за инфлуенсърите, които първи ще избягат, ако стане напечено. 

И никой никога няма да запомни създаденото от тях "съдържание". 

Едновремешните комсомолци бяха хора с вътрешен идеализъм, работеха неуморно и наистина движеха държавата напред. 

Новият комсомол само усвоява и затлъстява. 

Заради това не се движим напред. 

Каквато държавата, такива и инфлуенсърите.

Кървавите страсти на българската интелигенция

 

В стихосбирката си "Агонио сладка" от 1991  година (мелодраматичното начало на несвършващия български преход) Константин Павлов пише четири смразяващи реда:

 

Първото ми умиране -

като преживяване -

беше изключително.

Повторенията изхабиха чувството.

 

Това е екзистенциален гърч, душата на един творец, разкъсана от цунамито на политическите епохи. Умиращият постоянно дух на кръстопътя на историята - това е монументална метафора, предчувствието за банален апокалипсис в който България се заплете като в паяжина. Проблемът е, че точно тези редове могат да бъдат четени и като иронична вметка и за ролята на така наречената "българската интелигенция" в живота на нашата държава, особено в последните 10 години, псевдореволюционното време, което ни паркира в подножието на титанична криза от която няма лесен, нито добър изход. Една групичка от хора си присвоиха правото да експлоатират безжалостно името "интелигенция" започнаха да притискат обществото с постоянни подписка, открити писма и петиции, повечето от които с трагично импотентен резултат. "Интелектуалци за съдебна реформа", "Университетски преподаватели срещу мракобесния закон за джендър-идеологията" и какво ли още не бе стоварвано върху черепа на българския народ. Просто тази групичка от самодейци реши, че й приляга постоянно да дава доказателства за някакъв нелеп вътрешен живот и то точно по този начин.

Тези дни същите, в леко разширен състав, защото решиха да отворят подписката си, за да събират ентусиасти, които да си виждат имената наред с "цвета на нацията" излязоха и с отворено писмо до президента, председателят на Народното събрание и премиера с искане България изцяло да застане на страната на Украйна в геополитическият ураган, който брули целия западен свят. В текста можем да открием истинска поезия, защото интелектуалната душа все трябва да създава литературни образи, защото ако не ги произвежда ще заприлича едно към едно на пролетарската. "Нашата сходна нова история, преминала под тоталитарната сянка на сърпа и чука, ни дава основания да вярваме, че трябва да бъдем част от решението за бъдещето на Украйна в Европа, а не бездушни наблюдатели на варварското ѝ унищожение...".

Това изречение може да въздейства на необръгнало съзнание, но когато подписи под него полагат хора като проф. Евгений Дайнов (виден кадър на идеологическото сърце на Партията - Института по история на БКП), Огнян Минчев, (младата звезда на научния комунизъм) и още редица други израснали и получи шансове в сърцето на тоталитарната държава, човек не може да не се усмихне иронично. Подписи под текста за поставили и Георги Господинов (накъде без него, чешмата да пуснеш той ще изтече от там), Захари Карабашлиев (превърнал "Сиела" в издателство на либералния комсомол), Калин Янакиев, Магърдич Халваджиян, Николай Слатински, Теодора Димова и още над 150 интелектуалеца. Авторите на писмото бързо се похвалиха, че още 17 хиляди души са станали съпричастни на каузата и очевидно тънат в тъмни опасения за "сянката на сърпа и чука". Основното послание на текста е, че България трябва да застане зад Украйна, да подкрепи санкции срещу агресора Русия и да бъде част от извоюването на "справедлив мир".

Нека да бъдем обективни - споменаването няколко пъти на думата "мир" е политическа новост в речника на бг-интелектуалците, защото три години повечето от подписалите писмото се възпламеняваха от идеята за перманентна война, защото виждаха в нея инструмент за изпепеляването на Русия, върховен пърформанс по унищожението на страната с която стават и лягат. Разбира се, проблемът е, че мечтите са безплатни и романтични, а реалността груба, безпощадна и неумолима и събитията на фронта разкриха съвсем различна картина от тази, която европейските медии ден и нощ се опитваха да имплантират в нашите съзнания. Първата капка реализъм дойде от САЩ, а там новата администрация моментално се опита да изхвърли горещия картоф от своите ръце. Тръмп може да е всякакъв - себичен нарцист, нагъл търговец, мегаломаниак, но много бързо разбра, че постоянният танц с идеята за Трета световна война е политически опасен и икономически нерентабилен. Именно той започна да извива ръцете на Украйна за мир и го направи под формата на върховно телевизионно риалити в което президентът Владимир Зеленски за първи път в своята "военна" история чу истини, които постоянно му бяха спестявани. Отзвукът от срещата в Белия дом достигна и до българската интелектуална общност, която реагира до болка предсказуемо и се овъртя в политически капан от който няма как да се излезе лесно.

"Повторенията изхабиха чувството". Ето това е гениалното прозрение на Константин Павлов, което разтърсва нарцисите, накачулили подписката. През годините четохме толкова много позиции от същите тези хора, че вече каквото й да кажат звучи като фейлетон. Да не говорим за неописуемия нарцисизъм, който струи от едно такова открито писмо. Това са "интелектуаците", които обичат отново и отново да виждат имената си в списъка на правилните хора с най-правилните мисли, сърфистите по мейнстрийм вълната. Няма да е пресилено да кажем, че те се опияняват от това класово превъзходство, защото всеки един от тези взет по отделно смята народа си за пълен боклук с неверен политически инстинкт. Иначе няма как да обясните защо подписите на тези 17 хиляди души (реално погледното те не стигат даже и за влизане в Народното събрание) трябва да са по-значими от подписите на над 600 хиляди души, които се подписаха за провеждането на референдум за еврото. Само че във втория случай подписката бе хвърлена на боклука, а на всички, които изразиха желание за допитване бе обяснено, че са пълни профани и селяни, които не разбират големите задачи пред България. Така се оказва, че тези 17 хиляди всъщност смятат, че единствено тяхното мнение е значимо, важно и незаобиколимо. Останалите кучета ги яли...

В отвореното писмо обаче има един радикален политически проблем. Независимо, че са потърсили в речника на българския език думата "мир" и са решили тактически да я използват, нито един от интелигенцията не обяснява как си представя развитието на ситуацията в Украйна. Колко още украинци трябва да оставят костите си на бойното поле, за да може някой да събере силите и да извика: "Стига!". Това е призив за продължаване на войната, без оглед на пролятата кръв. И така пред нас имаме представители на интелигенцията, които открито призовават за продължаване на бойните действия и активното участие на България в тях. Чух безкрайни импровизации по темата, но тяхната нелепост е отблъскваща. Те били за мир, ама за справедлив мир. Каквото и да означава това, по дяволите.

Това е общоевропейска гламавщина, не е само локален синдром, но това прави ситуацията още по-смразяваща. Истината е твърде различна - единствено спирането на бойните действия може да накара двете страни да седнат на масата за преговорите. А, когато започне да работи дипломацията, тогава ще се види какво е справедливо, несправедливо или реалистично. И заради това Тръмп бърза, но очевидно нашите велики мозъци и ходещи съвести нямат никакво разбиране за този процес.

Всъщност на повечето от хората, положили подписи изобщо не им пука за Украйна. Иначе от първия ден щяха да искат ситуацията да се разреши с преговори, защото във всеки един момент имаше възможност за тях. Те просто мразят Русия, живеят в тежък исторически комплекс от нея и това напълно смазва всякакви опити за логическо мислене. Ако си даваха сметка за реалността нито един от тях нямаше да иска Украйна да влиза в НАТО или да тласка тази нещастна страна към все по-конфронтационна политика с Руската федерация. Защото, когато войната влезе в дневния ред на Европа, стана ясно, че вече се намираме в съвършено различна епоха. Старата неолиберална идеология зацикли, защото се оказа, че големият разговор за ценностите всъщност е приключил, а и никога не е бил истински. Живеем в свят, който се променя под напора на много процеси, а Европа дълго време спеше в лоното на бюрократичен розов блян, който се оказа безпомощен пред това да очертае новото бъдеще и как ЕС да намери мястото си в него.

Върху всеки един подпис в това отворено писмо лежи титанична отговорност за онова, което наблюдаваме в последните три години. Напук на всичко, което се говори Русия никога не е искала капитулацията на Украйна, тя искаше единствено гаранции за нейния неутралитет. Сигурно е несправедливо големите държави да имат сфери на влияние отвъд своите собствени граници, но битката с географията е стратегическо безумие. Европа обаче му се поддаде, а както виждаме с местните български епигони, това като зараза се пренесе навсякъде. И резултатът е епичен провал. САЩ избягаха от местопрестъплението, а ЕС остана там с величествената идея, че ще се въоръжава отново. 800 милиарда, обяви тържествено Урсула фон дер Лайен, ще бъдат отпуснати, за да може ЕС отново да стане военна сила. И никой не казва в кой точно момент от бъдещето ще се случи това. Защото украинците едва ли могат да си позволят лукса да дават още невинни животи в една кланица, която ЕС не иска да спре от ценностни съображения. Ние живеем в извратено преобърнат свят.

И тук пак опираме до ролята на тези, които би трябвало да ни чертаят път към различно бъдеще. Имаме една интелигенция, която презира своя собствен народ и е готово да го обременява безкрайно с политика, която върви срещу естествените разбирания на повечето българи. Заради това тези списъци са продукт на кафкиански кошмар. В тях няма ценности или визия. В тях има варварска поезия на хора, които са се самозабравили и тънат в есхатологични желания за унищожението на Русия и още не искат да повярват, че това не се случва. Една голяма и безпощадна война ги делеше от тази цел.

Ето тези кървави страсти са отразени в отвореното писмо. 

Слава богу, никой и пет пари не дава за него. 

Повторенията разрушиха тази българска интелигенция. 

Константин Павлов е пророк.