Навремето политическите инженери и всичколози на българския преход се препънаха сериозно във формирането на някаква идеология за бъдещето след края на предишния режим. И заради това минаха по най-тънкия начин - разказаха ни новите времена през бананите. Тоест - в мрачното "преди" банани имаше само по нова година, а през това време свободния свят е пирувал с тях по всяко време. Всеки един от интелектуалната прослойка се отчете поне с един разказ или спомен за миналото как семействата им са жадували банани, но комунистите са раздавали това луксозно лакомство само на богоизбрани, а останалите са страдали и сънували мечтания плод на свободата в своите най-смели видения.
Този наратив се превърна в политически капан за България. След като преходът ни бе разказан като кротко консуматорско удоволствие и преяждане с екзотичния плод, то всеки икономически проблем и стагнация моментално се превръщаше и в политическа криза. Днес бананите са навсякъде из магазините, но народът не се сеща по мелодраматичен начин за тях, но огорчението остана. Преди банани може и да нямаше, но хората се редяха на опашки, за да си купят, когато пристигнат, а сега си броят жълтите стотинки и се чудят коя ли цена още е хвръкнала до небето. Именно този бананов разказ създаде носталгията по миналото, а основните му писатели и до днес привиждат в тъгата по предишното време някаква мощна конспирация. Не, просто думите са важни, защото оставят трайни следи в колективното политическо несъзнавано.
България в момента е на път да създаде и подобна травма с приеменото не еврото и влизането в еврозоната. Попадането ни в този икономически механизъм ни се разказва като мощен политически роман - ние се отдалечаваме от Москва, приемането на еврото е гаранция, че рублата няма да стане разплащателно средство, приближаваме се до сърцето на Европа, най-накрая се връщаме в нашата истинска цивилизация. Това е опиянение от една фантазия, която има изключително малко общо с реалните притеснения на хората. Но като предлагаш политическа история за един икономически инструмент, ти рискуваш всяка нестабилност в еврозоната, отново и отново да се превръща в политически гърч в България. Хората искат да знаят дали цените ще скочат и има ли държава, която да спре спекулата, а насреща им излизат самодоволни костюмари, които им казват, че сега Путин вече трепери от страх, защото окончателно губи нашата страна. Това е като разговор в психиатрия в който едната страна се намира в тапицирана стая и напълно е удавена в мрачните сенки на въображението си.
Не твърдя, че патриотичното оливане около лева като единствен символ на националното достойнство също не е фантазия, но зад тази тревога поне стои нещо реално. Хората се хващат за последния символ, защото всички останали бяха разрушени, разбити, оплюти и обругани. Тъпо е да вярваме в чистите чувства на водачите на протеста, но е страшна глупост да подценим автентичния гняв на хората със знамената, които се събраха през уикенда на протести. Това не са платени копейски, политически зомбита или бедни нещастници. Това са хората от забравената България, която продължава да иска национално достойнство, усещане за суверинитет и някой да чуе, ама наистина да чуе, техните притеснения и да отговори на парещите въпроси. Точно тук политиката се дави и обществото ни за пореден път попада в клопката на диво разделение, още една отворена пропаст, там, където има толкова много бездни. Но нима хората нямат основание да не вярват, че мерките ще сработят? Все пак в живеем в страната в която от години се знае, че има проблем с домовете за възрастни хора, медиите не веднъж и два пъти са откривали страшни нередност, а държавата всеки път обещава, че са взети всички мерки. И най-накрая - пак откриваме такъв ужас като този, който видяхме в дома в село Ягода. Защото държавата доскоро съществуваше само на думи, само като 3D образ, но без нищо реално зад нея. Имаше единствено спомен за държава, а не работещи институции.
Въпреки това обаче поставянето на темата за еврото и пристигането на положителния конвергентен доклад предизвиква достатъчно интересни политически размествания и драми, за да е ясно, че това, което се случва е на път да пренареди цялата българска политика
В 51-ото Народно събрание от момента на създаването на правителство е ясно, че всъщност имаме мнозинство, което макар и трудно се консолидира и опозиция, която е като радиоактивен елемент в постоянен разпад. Това полусъстояние е убийствено за градското дясно, което така е и не успява да намери сюжет в който да се чувства удобно и смислено. От една страна чуваме вечните клетви срещу Пеевски и всичките му паяжини, а от друга в момента в който стане дума за еврозоната, психодясното ведната се нарежда до мастития депутат. С тази разлика, че той е по-гласовит от тях.
По-експедитевен.
По-експресивен.
А и знае как да ги надвика.
Най-вероятно, защото е работил с всеки един от тях и е наясно, че принципите им са от тези, които могат да бъдат продадени незабавно. Тази криза на идентичност най-добре се вижда в редиците на ПП, които възникнаха като революционна организация и бездействието им се отразява пагубно. Заради това точно от техните среди дойде идеята за вот на недоверие, който да бъде вкаран още на 9 юли, в момента в който влизането в еврото става истински необратимо. Тук имаме специфична българска екзотика - вот на недоверие трябва да има, но темата не се знае. Вот заради самия вот. Вот, за да може Кирил Петков пак да се почувства на върха на вълната. Точно тук стана ясно, че в дясно зее пробойна, защото от ДБ категорично отказаха да участват във вотове поне до есента, а според някои десни анализатори правителството тряббва да бъде крепено поне до средата на другата година, а защо не чак и до президентските избори. Това състояние на опозиция, която крепи кабинета е нещо много ефектно и забавно.
В патриотичното пространство драмата е не по-малка. "Възраждане" имат достатъчно добри оратори, за да громят Пеевски и цялото правителство, но странно защо решиха да завардят в парламентарните коридори лидера на "Величие" Ивелин Михайлов. Очевидно не властта, а той е истинският им враг, защото в битката с него хвърлят къде-къде повече страст и епичност. Най-интересното е, че "Възраждане" правят сериозен опит и да си присвоят протестите срещу еврото, въпреки, че е очевидно, че те събират доста пъстроцветна и шарена публика и няма как да бъдат сведени до една партия. Но именно "Възраждане" се оказва и спирачката за истинска масовизация на протестите. Все пак има много хора с реални притеснения, които обаче няма никога да поискат да бъдат свързвани с уличния екстремизъм на хората на Костадинов. Така се получава нещо парадоксално, но в същото време изключително логично - действията на "Възраждане" не разрушават, а укрепват властта. Защото няма управление, което да се сблъска с такива нелепи парламентарни сценки и да не се консолидира.
Тук има и трети фактор - президентът Румен Радев, ясно заявил се като опозиция на правителството и направил най-сериозния опит за неговото сваляне или разтърсване с пускането на ядрената бомба за референдума. Радев е черният лебед, неизчислимата величина, за действията на която всички предполагат и гадаят, но никой не знае със сигурност. Тук имаме още един един проблем - кой ще надделее в битката за този гневен, разочарован и ядосан електорат. Независимо, че "Възраждане" са по-организирани, президентът има политическото предимство на високия рейтинг и институционалната аура. Това ще е един от сюжетите на следващите седмици, защото поне до 1 януари, темата ще предизвиква бурни вълнения.
Сред управляващите също се забелязват интересни процеси. Бойко Борисов май за първи път тази година наистина се отказа от идеята за предсрочни избори и заговори за управлението като за нещо дълготрайно. Това сменя политическата му тактика и предполага, че решението за неговото бъдеще тепърва ще се взема. Ако приемем, че Борисов е бил разкъсан между желанието си България да влезе в еврозоната и да стане премиер, то като нищо можем да го видим устремен към президентското кресло, където го чакат цяла серия от други капани, но за тях в някой следващ епизод.
Ако човек път отвори социалните мрежи ще види серия от ругатни срещу БСП, нейното ръководство и всички, които имат наглостта да имат собствено мнение в тази ситуация. Очевидно е, че в този живот за социалистическата партия няма да има лесен и безпроблемен път. Въпреки това обаче, ако човек се вгледа в миналото ще види, че именно БСП е в основата на влизането ни в НАТО (всички резерви тук са оправдани), в ЕС, а сега и в еврото. Всеки път социалистите са плащали своята цена за тази саможертва, но са успявали да се върнат в мача. За първи път от години насам БСП не се държи като фейсбук-партия и не се опитва да взема модни, а отговорни решения. Това е стратегия за по-дългосрочни действия и може да се окаже правилната.
В България има яростно бълбукане, но то много често е показател, че освен гняв тече и процес по ново формиране на политическо съзнание. Какъв ще е крайният резултат никой не може да каже, но някъде в края на този път може да се роди една различна страна, която вече не се поддава лесно на политически пиратки, телевизионни чудотворци и всякакви други политически бактерии.
Поне можем да помечтаем, нали така?
No comments:
Post a Comment