Погромът на българската дипломация

 

 

Дипломатическият диалог между българската външна министърка Велислава Петрова-Чамова и нейния ирански колега Абас Арагчи трябва да влезе в историята. В онази част, която е под надслов "Как не трябва да се прави дипломация и да се говори на обществото?".

За разговорът им разбрахме от едно фриволно и светло прессъобщение на Външно министерство. По стара традиция в него се излагаше сбито и накратко какво точно е казала Петрова-Чамова. От посланието на комюникето излизаше, че България и Иран си остават приятели, ще развиват отношения, а доверието и сътрудничеството вървят напред. Външната министърка може и да вярва в собствените си думи. Има хора, които са убедени, че виждат летящи розови слончета и са готови дълго да спорят с всички скептици.

Проблемът обаче дойде, защото само след няколко часа иранците също пуснаха съобщение за това как е протекъл диалога. От него стана ясно, че Арагчи е поискал от България да преразгледа своето решение за предоставяне на авиобазата в "Безмер" и, че е възможно Иран да предприеме съответни действия.

Видях няколко реакции в стил "откъде накъде Иран ще държи сметка на суверенна държава за нейната политика и решения". Проблемът е, че Арагчи никъде не държи сметка за политиката. Той просто предупреждава. Точно като министър на страна, която е нападната и военните действия срещу нея продължават вече половин година с леки затихвания.

Петрова-Чамова не постига нищо като описва само своята версия на разговора. Точно в този случай този механизъм не работи. Обществото е настръхнало, хората в Ямболско са готови на протест, тя беше длъжна информацията на нейното ведомство да не звучи като роман за плажа, а наистина да адресира тези тревоги. Всичко останало е пореден политически гаф, който от ден на ден разкрива страшната трагедия на българското външно министерство. Това не е критика срещу сегашната министърка. Погромът срещу българската дипломация тече от поне 15 години насам - всички професионалисти от министерството бяха прокудени с клеймото "ченге", а днес институцията е пълна с калинки, които не знаят какво правят. Заради това МВнР съществува само в две състояния - или като машина за постоянно съгласие с външна политическа линия или като фабрика за гафове. При това в целия диапазон - от оголено бедро срещу възможно най-неподходящия гост до лъчезарни прессъобщения, които не отразяват реалността. Точно тук вече и самата Петрова-Чамова има вина. Да назначиш климатолог за свой заместник не е начин да подобриш работата. Напротив - това е пореден камък срещу идеята за професионална външна политика, срещу всички онези, които знаеха как, но бяха оставени навън по политическа съображения. Днес просто виждаме руините от безкрайната политика на разрушение. И няма как човек да е оптимист за бъдещето на България. 

Срещу нас има опитни професионалисти, школувани стратези, разузнавачи с дълъг опит и безкрайно знание за нещата. 

При нас има оголени рамена и лъчезарни прессъобщения. 

Честито, както се казва. 

 

 

Телевизионните комсомолци на статуквото

 

Трети ден психичното умопомрачение "Какво прави Карбовски в БНТ" нараства до такива размери, че заприличва на психотрилър. Десните комсомол...пардон, инфлуенсъри са в амок. 

Било недопустимо БНТ да кани "рупори на руската пропаганда". 

Няколко от тях описват прединсултни симптоми - само като видели кръвното им скочило, погледът им се е замаял, а грантовете им слезли до критично ниски нива. 

Други са по-крайни - настояват за оставки, за списъци кой може да бъде канен и кой не, за морална хигиена и диета от евроатлантически ценности за всички водещи, които са нарушили партийната линия. 

Четох някъде даже, че Юлия Берберян искала да се саморазправя физически с Георги Любенов, а отдолу възторжени доносни...пардон, свободни граждани ръкопляскат и стенат мелодраматично.

Епично и много психодясно.

Големият проблем, разбира се, не е защо е бил поканен Мартин Карбовски, а защо е канен чак сега. 

Неговата аудитория е огромна. 

Тук няма никакво значение дали някой го харесва или не. 

Той е изразител на мнението на стотици хиляди българи, които в последните години свикнаха с патологията, че автентичните, но различни гласове са забранени и пратени в мазето на обществото. Само че едно общество не може да съществува до безкрай в тази игра на паралелни реалности - очевидно е, че към войната в Украйна има и друга гледна точка освен тази на телевизионните папагали, но тя получава само спорадично място в медийните дебати. Телевизиите в голямата си част са нещо, което е извадено от друга реалност, а после десетки полужурналисти се каят как така обществото търсело различни източници за информация. Ами така е - Карбовски го няма в мейнстрийма, но неговите фенове биха го открили дори и в бункер, защото той не излъчва скука, не говори като бастун и казва това, което мисли неподправено.

Всъщност истерията той да бъде забранен е симптом за сериозна слабост. Всякакви партийни журналисти, които крещят срещу него прекрасно знаят, че не могат да го победят в персонален сблъсък. Защото те свикнаха никой да не ги кара да защитават своите аргументи. Защото комсомолците на статуквото най-много мразят някой да се отличава. А и, дайте да бъдем честни, тези всичките накуп са толкова скучни, че чак е страшно. Адът е място в което някой е поканил петима журналисти от АЕЖ, а те ти дрънкат за медийни ценности докато бавно се хранят с мозъчните ти клетки.

Ролята на обществената медия е да бъде глас на всички. И на мен ми идва да сритам телевизора, когато там се появи Георги Лозанов, но прекрасно съзнавам, че всъщност има хора, които го харесват. Никога няма да разбера техният мазохистичен импулс да го слушат (все пак говорим за човека, който каза, че спецслужбите трябва да влязат в медиите, за да прекратят руската пропаганда), но щом е изразител на определена гледна точка - нека бъде там и нека да говори. Манталитетът на забраните спарен, нелеп и абсурден. 

А да не говорим, че след такъв интерес, на мястото на шефа на БНТ аз бих дал редовна рубрика на Карбовски в телевизията. 

Със сигурност ще го гледат. 

Дори тези, които искат да бъде забранен...

Многопластова ли е външната политиката на България?

 

Румен Радев от 2022 година не е променил позицията си за Украйна и единствено и само тази последователност го извади от гафа с Киевската декларация

 

„Продължавам да твърдя, че този конфликт няма военно решение и все повече и повече оръжие трудно води до това решение“. С тези Румен Радев се обърна като президент на страната към своя украински колега Владимир Зеленски. Това стана по време на срещата между тях на 6 юли 2023 година. По време на изключително напрегнатият разговор Радев доизясни своята позиция – рискът за сигурността и мира в Европа расте, включително и рискът от радиоактивно замърсяване и са необходими преговори, за да може този сблъсък да спре.

Зеленски, който беше подготвен, че срещата ще е трудна, разигра няколко театрални етюда в които, нека да му го признаем, е добър. Той обяви, че страната му не е в конфликт, а във война, попита какво би направил Радев, ако е на негово място и дълго се мръщи на изразената позиция, че България не трябва да изнася боеприпаси. Нека да припомним – това се случваше в началото на правителството на Сглобката, когато Пеевски, Борисов и ПП-ДБ заедно управляваха с евроатлантически блясък в очите, а за тях Зеленски беше някакво геополитическо божество, ощастливило ги със своето присъствие. Заради това после либералната преса започна да хвърля ултратоксични плюнки по Радев – Зеленски показал морална сила, бил намачкал своя български колега, украинският държавен глава бил разбил опонента си в срещата и всякакви други поетични упражнения по темата.

Припомняме тази ключова среща, за да изясним нещо за скорошните скандали, които разтърсиха държавата. Независимо кой какво мнение има за Радев, одобрява ли го или не, приема ли го или го отхвърля, трябва да се признае, че той има последователна позиция по темата за войната в Украйна. От 2022 година той не е сменил дори със сантиметър своето мнение, а можеше да го направи в началото, ако искаше да си осигури медиен комфорт и спокойствие. Точно обратното – Радев дълго време беше единственият държавен глава в Европа, който каза на Зеленски точно онова, което украинецът не искаше да чуе. Това е факт, а интерпретациите би трябвало поне малко да се съобразяват с тях. Това не е „многопластова“ външна политика, това е последователност, която трябва да се уважава.

Миналата седмица България бе разтърсена от две събития. В Париж Румен Радев обяви, че е получил лично от Еманюел Макрон покана България да се включи в „коалиция на желаещите“ за Украйна, но той му е отказал, защото България няма място в нея. Позицията на премиера пак гръмна като ядрена бомба. Окаяни евроатлантици и медийни шамани страдалци защъкаха из сутрешните блокове да леят горчиви сълзи как България демонстрирала вярност към Кремъл, как дългата ръка на Москва дирижирала нашата политика и европейските ни партньори били неимоверно оскърбени от нашата подла измяна. Факт е – мнението на Радев се разнесе със скоростта на светлината из европейската преса. България отдавна не бе присъствала така масова там. И напук на българския телевизионен мъченик от сутрешните блокове, много от мненията бяха позитивни. България е показала характер. Позицията на страната се чу.

Няколко дни по-късно обаче гръмна друг скандал. Външната министърка Велислава Петрова взе участие в Киев на среща на върха между ЕС и държавите от Югоизточна Европа (в официалната позиция на МВнР след това събитието бе наречено с кошмарната дума „съмит“ и заради такъв лингвистичен тероризъм трябва да има криминално преследване), а в края на проявата участниците са одобрили и декларация. Тази декларация светкавично бе преведена на български и се видя, че в нея се говори за развиването на Коалицията на желаещите, настоява се за трибунал за Русия, за нейната капитулация, за незабавното й оттегляне от превзетите територии. Медийните папагали бързо забравиха предишните си терзания и смениха плочата – сега вече кабинетът бе обвинен, че води лицемерна, дори и двулична политика. В България говори едно, а зад граница съвсем друго.

Факт е, че първоначалната реакция на „Прогресивна България“ за този гаф също бе абсурдна. Те обявиха, че декларацията няма правнообвързваща стойност, че няма подпис под нея, а министър Петрова единствено я е одобрила. Заместник-председателят на ПГ на управляващата партия Слави Василев излезе с интересен статус, че това е водене на политика на отворените врати и, че всъщност точно така трябвало да се прави външна политика. Трудно е да защитиш подобно разминаване на позициите с публицистична яркост. Мисля, че дори и самия Василев го разбра.

Самият Румен Радев бързо установи, че ситуацията излиза от контрол и само ден след драмата се появи, за да потвърди своята позиция от Париж и всъщност от самото начало това беше единствената възможна защита. Защото всеки може да се упражнява на гърба на премиера, това е стар български политически прийом, но никой не може да заяви, че той е лицемер в своята позиция по отношение на Украйна. Радев не я промени, когато тя беше неудобна и не бе мейнстрийм, и няма никакви причини да смятаме, че той се превърнал в сърфист по вълните на геополитическите игрички на европейските лидери. Тоест – именно от него произтича автентичната външна политика, а всичко останало е шум в системата и сигнал за политически проблем, който не може да бъде заобикалян, ако управляващите не искат тази криза да се превърне в нещо системно. ЕС произвежда такива декларации на килограм, ясно е, че в повечето случаи те нищо не означават и само триумф на пожелателното мислене и пик на самозаблудата. Но въпреки това присъединяването към такава декларация само ден след заявление, че няма да сме в Коалиция на желаещите, издава катастрофална липса на политически сетива. И министър Петрова вероятно е добър администратор, а и човек с добра подготовка, но точно тук си проличава, че й липсва политическото мислене и усет. Че тя е трябвало много по-внимателно да прецени последствията от такива декларация, особено като се има предвид враждебната медийна среда, която така или иначе постоянно дебне управляващите за всяка пукнатина и малко отклоняване от линията.
Всъщност изходът от този гаф стана благодарение на личния авторитет на Радев и на неговата непоклатима позиция през годините, но това е ход, който няма да сработва всеки път. Защото усещането, че в кабинета има разминаване по най-важните геополитически послания може да бъде катастрофално. И е крайно време България да си има министър, който да престане да използва брюкселския език априори, а да го разбира и да схваща, че не е необходимо всеки път да влиза в това гъсто блато от общи фрази. Защото в момента министър Петрова има два образа. От една страна това е министърката, която с ефектни аргументи защити позицията на България защо патриарх Кирил не трябва да е в санкционния списък. За първи път чух министър, който да обръща брюкселския език срещу водената от Брюксел политика – че това ще засили антиевропейските настроения и този аргумент бе силен и мощен. И същевременно това е министърката, която отказва да разбере или поне така твърди, че присъединяването към Киевската декларация е голям проблем и гаф, защото удря по електоралната база на самата „Прогресивна България“.

Ако трябва да обобщим – най-големите постижения на ПБ в момента са в сферата на външната политика. Фактът, че ЕС послуша България и патриарх Кирил не бе санкциониран, позицията на Радев в Париж – това са големи знаци за някакво обновление, които надхвърлят дори и избирателите на управляващата партия. Но точно тези успехи бяха саботирани с медийния скандал и посещението на външната министърка в Киев. И така се обезценява една сериозна промяна, които всички здравомислещи хора са готови да аплодират.

Вън от българската вътрешна драма обаче позицията на Радев наистина бе чута в Европа и тя е знак, че промяна в ЕС може да има. Само след около година и нещо основни лица в ЕС вече няма да ги има, ще бъдат заменени с нови и тогава ще стане ясно, че необходима и нова политика по отношение на войната в Украйна. Истината е, че думите на Радев от 2023 година продължават да са валидни и сега – този конфликт няма да получи военно решение. Виждам колко много евроатлантическата общност се радва на ударите на украинските дронове във вътрешността на Русия, но отказват да забележат, че те не изтощават руската икономика, нито пък спират военните действия. Точно обратното – на фронтовата линия украинската армия не е в състояние да напредне дори и със сантиметър и никакви ята от дронове не могат да променят това. 

Рано или късно с Русия ще трябва да се разговаря, а понеже руснаците не живеят във вакуум и до тях достига всичко, те ще имат по-голямо доверие на хората, които последователно са отстоявали позиции. 

Това е един интересен шанс за България, който се очертава. 

Стига, разбира се, някой да не ни присъедини към поредната декларация с ултимативни тъпотии…

 

 

Метафоричната прогресивност

 

Константин Проданов за втори път влиза в медиите не с експертиза, не с брилянтно икономическо постижение, не със зашеметяващ анализ, а с арогантно поведение, което е на границата с простащината.

Първият път той се прочу със забележителното си социално откритие, че не всички пенсионери ще умрат без 2 евро повече, а сега той влезе с бутонките на Теменужка Петкова като я обиди на външен вид. А после неговите съпартийци се опитаха да го измъкнат от тази ситуация с оправданието, че това е било "метафора". 

Метафора за какво точно? 

За това какво не бива да си позволява един народен представител?

Не знам дали Проданов е успял да прелети през социалните мрежи, но той постигна нещо, което никога не съм смятал за възможно - направи Теменужка Петкова симпатична на широката публика. Защото депутатът от ПБ не успя да я разгроми с аргументи и трябваше да прибягва до "метафори". Резултатът е публична катастрофа.

Но тук има нещо по-дълбоко от просто индивидуалното пропадане на един отделен депутат. ПБ бяха натоварени с огромно доверие и една немалка част от него бе носена от надеждата, че публичният политически живот ще бъде изцерен от смазващата простотия, която ГЕРБ инжектираха в него. Една от причините за ниския рейтинг на парламента е, че от години насам той се е превърнал в кално и мръсно поле за лични нападки, където истинската политика е оставена в мазето, а пленарната зала е превърната в кална дупка за пехливански борби. С "метафорите" си Проданов не работи за имиджа на своята партия, а точно обратното - насажда депресивното усещане, че промяната за пореден път се отлага. Не е нормално, човешко и смислено да атакуваш опонентите си по този начин. Защото след това дори да се извиниш 10 пъти непоправимото е сторено, публичният дискурс е осквернен, а в съзнанията на хората се загнездва неприятното усещане, че и тези са като другите, че политиката у нас е неспасяема, че няма значение как гласуваш, винаги простащината взима връх и обществото е в плен на вечните обиди и глупости.

С подобно поведение ПБ е заплашена от това да изпере ключови фигури от паяжината на Борисов. Хората не искат да виждат обиди и "метафори" - те настояват за реална промяна, а към момента са ощастливени единствено с възкресяването и вкарването във властта на гербаджийски калинки и епични обиди от парламентарната трибуна. Единственият реален изход от подобен морален ступор е ръководството на партията да се разграничи по някакъв начин от Проданов. 

Да покаже, поне на думи, че този маниер на политика няма да бъде толериран. 

Че една жена не може да бъде атакувана заради това, че е жена и заради външния си вид. 

Че този тъп и противен сексизъм трябва да остане в миналото, ако искаме като общество да вървим напред. 

Подобно поведение е в бурно противоречие с прилагателното "прогресивен". 

Казвам го неметафорично.