Защо кючекът е богоугоден танц в земите балкански?

(философско-хореографски анализ)

Тези дни се замислих върху великата тема за присъствието ни в този свят. Знаете как е – човек седне на маса, позаслуша се в сърцето си, почва да чете менюто, объркан от странните наименования на буржоазното пиене, най-накрая си поръчва класическата ракия, гарнира я с още по-класическата шопска салата и духът точно в този момент, освободен от оковите на скучния ден, получил крила за себе си от перспективата да се опияни мащабно, се концентрира именно върху големите проблеми на битието. Защо сме на тази земя? Има ли смисъл от мимолетните ни действия? Струва ли си да заглаждаме апетитните блондинки по съседните маси щом изобщо не е ясно каква е ползата от цялата операция? Да, хаха, едната полза е ясна на всички, но преди първата ракия духът човешки е склонен да мисли в по-философска дълбочина и с картезианска страст отхвърля първите, тоест най-измамните мисли, които ни идват наум. Така че, оставяме физическите дадености и свързаните с тях помисли, отричаме материята, за да преоткрием духа, домогваме се почти до облаците от мъдрост, отвъд които сияят небесните градове на откровенията и точно тогава, ама точно тогава, винаги е тогава, сервитьорката – този пратеник на нечистите сили – ти носи поръчката и сиянието на мъдростта изчезва претопено от хладината на чашата и настъпва ледниковата епоха за разума и за дръзновените му полети...

Та, тъкмо човек се замисли за присъствието си в този свят и за своето предназначение, почват да пристигат чашите, оркестрите включват инструментите и музиката става толкова силна, че всяка мисъл е възможно единствено под формата на подвикване. Ето как българската философия е застинала и не се развива. Тя няма необходимите социално-психологочески условия да отлепи от масите, за да се взре в небесните бездни. И така, както вече споменахме няколко пъти, ракията идва, духът се завръща в тялото, за да може и той да поеме от високия градус и тогава мисленето на философските съзнания като мен придобива нова насоченост. Ето защо реших да ви направя съпричастни на народопсихологическите ми откровения за танцуването на кючек по земите балкански, неговото социално основание, подплатено с изящна доза просташки и дебелашки хумор. Естествено тези разсъждения идват едно по едно, не са във формата на внезапно откровение, тяхната логическа взаимовръзка може да бъде проследена, а ако се загуби някъде, то не обвинявайте за това нещастният автор и философ, а проклинайте производителите на фалшив алкохол, друга част от слугите на Нечестивия...

Та, както си стоях на масата, нека да приемем, че това е станало в някакво митологично, почти вечно време, направо в друга реалност, извъднъж се изпълних с дълбоко разбиране за ролята на кючека. Това е танц на алкохолната невъзможност да извършиш каквото й да е различно физическо-моторно движение. Кючекът е мистично продължение под формата на танц на траекториите на пияния българин, или нека да го кажем балканец.

Ето ви пример. Да предположим, че един наблюдаван от нас социален обект, от вида хомо сапиенс, на около 40 години, плътно подгрял с три ракии и една салата, реши, че е време да даде воля на артистичното си начало и излезе на дансинга. Какви са неговите опции да танцува? Диско? Представяте ли си само? Светът се върти пред очите му като електронна ротативка заразена от модерен компютърен вирус, а той трябва да се кълчи така все едно изпълнява ритуал пред забравен бог! Никога! Социалната природа на българската реалност не би допуснала подобна срамотия.

За какво друго се сещаме? Рок-музика? О, да вълшебен избор – навдига се наблюдаваният от нас подпийнал кадър и започва да куфее.Преживелите добре знаем за лека част от ужасите на опиянението – в момента в който тръснеш глава неумолимата сила на гравитацията те повлича в тази посока, при това неотменимо, подобно на дълг към заложна къща, и щеш не щеш паркираш себе си и своя череп в стената, което е действие болезнено почти колкото плащането на сметка за парно през зимата.

И най-накрая съществуват извратеняшки форми на музика, бийтове, хаус, разни други дивотии, които обаче са така несъвместими с широтата и комуникативността на българския дух, че го скапват преди още желанието за танц да бъде изместено от подсъзнанието в съзнанието...

И така ни остава кючека. Универсален танц с повтаряеми движения, при който няма такова нещо като правила. Това е толкова математически изчислен танц, че определено взема предвид и факта, че ще бъде танцуван предимно от подпийнали хора. Така всяко залитане може да бъде взето за ефектна чупка на мащабен танцьор. Разкарването от единия до другия край на дансинга, докато наблюдаваният от нас обект подвиква мощно „Оп, оп, оп!” също може да бъде приписано на мистични способности в танца. Интересното на кючека и на неговата почти богоугодна природа е това, че той не изисква непременно движения с краката, защото сме наясно, че много често кръчмарската реалност не само изисква, а направо призовава духа да отиде отвъд нелепите граници и да се опита да изпие много повече ракия от това, което обокновено се счита за прието. В този случай дори само размятането на ръцете като в древен дервишки култ или като опит да повториш цялото колективно несъзнавано на стара Индия, пак минава за изразяване на творческа натура. Ако пък наблюдаваният обект все пак намери сили да се изправи и да докрета до дансинга, то не е задължително да стои на краката си, а падането на колене се счита като необходима хватка във висшето кючек-майсторство.

Кючекът изисква единствено морална устойчивост в мъжката душа, защото докато при силния пол този танц е израз на древно знание да се забавляваш подпийнал, то при изпечените представителки на женското съсловие кючекът става мощно оръжие за промиване на мозъци. Коя ли мъжка душа в тази вселена (да не коментираме тук изключенията, че текстът ще придобие депресивни оттенъци) би издържала на гледката на жена с гол пъп, която клати бюста си както торнадо клати нещастна брезичка. В този смисъл кючекът ни е пратен на помощ в кризисни телесно-моторни ситуации, но те съдържат в себе си и своя капан. Мъжкият дух, който след дозите опиянение вече е изгубил социална чувствителност лесно може да падне плячка единствено и само пред представителка на нежния пол, която знае да описва с задните си части окръжности, на които дори Айнщайн би се затруднил да изчисли формулите и пи-тата, или както и там да се казваше проклетото число. Точно в тази си част кючекът се издига до нивото на културна революция и неговите социални значения нарастват неимоверно...

Фактът обаче е неоспорим. България без кючек щеше да е една по-тъжна, стерилна и най-важното нетанцувална България. Преди години серия от интелектуалци, наподобяващи на спаружени моркови, които дори прегладнял и разгонен заек не би захапал, многократно подхвърляха теорията, че българите трябвало да се откажат от ракийката, салатката, а в тази поредица неизказан стоеше и кючека очевидно. Това беше фундаментален опит за необългарско харикири, което пиещото гражданско общество отрече с тихи революционни действия, удвоявайки два пъти сметките си в кръчмите, както и хонорарите за оркестрите за кючек. В този смисъл – кои сме ние, че да отричаме мистичната сила на един държавно-организиращ танц, една непреходна част от нашата генетика, танц, който дреме в дъното на клетките ни, в бездните на ДНК-то и само чака подходящото пиене, подходящото мезе и подходящата девойка, за да изплува като воден дух от там и да те направи щастлив точно в миг за който не подозираш...

Щракни с пръсти, извикай два пъти, огледай се за капаните и дори и когато презираш кючека се опитай да го разбереш. После всяка вселена може да ти изглежда добро място. Оп, оп, оп!

Моите болки за БСП

Преживях болезнено резултата от изборите на 5 юли 2009 г. Нито очаквах резултата, нито съм подозирал, че ГЕРБ могат да победят така смазващо. Резултатът беше като събуждане от розов сън. Вярвах в някои неща, които в спешен порядък просто трябваше да преоценя по нов начин. Това е здравословен, макар и леко болезнен начин за справяне с реалността. Факт е едно. Известно време не исках да пиша нищо за моята болка БСП, защото най- никога няма да престана да бъда социалист, макар, че това звучи невероятно банално. Големите идеи винаги са банални, но пък точно заради това вълнуват.

Изписал съм стотици статии за БСП. Преди обаче ми беше лесно. Твърдо вярвах в някои неща, други смятах за безпрекословна истина. Можех да си обяснявам процесите, а там, където ми е било трудно замествах това с някаква странна комбинация от сляпа вяра, доверие и идеализъм. Не възприемайте последното като моя хвалба, май всъщност го пиша като самокритика. Имам чувството, че 2009 г. се оказа черна за БСП, защото рядко съм виждал толкова дълга и толкова голяма поредица от грешки, които в съчетание с натрупаните проблеми бяха просто като атомна бомба върху всичко онова, което БСП би трябвало да символизира и представлява. Тук ще се опитам да събера накратко няколко свои истини за тъжната реалност на БСП днес. Това няма да е цялостен анализ, защото нито имам силите, нито енергията да го напиша. Ще отбележа проблемите по които трябва да се дебатира най-вече според мен.

Нека най-накрая да си го кажем направо - "Презареждане" беше провал. Не точна като акция и като опит за обединение на младежите, а като сбъркано политическо послание. Хората искаха радикални промени, ние им предлагахме да напълнят с акцизен бензин резервоара на "Ферарито". Подобно разминаване на реалности никога не остана ненаказано. Това е като да живееш в паралелен свят. Хората го усетиха. БСП са самозабрави по най-брутален начин. „Презареждане” стана симптом за изкривеният начин по който ръководството на партията възприема света. Дори авторът на тази идеологическа концепция Кирил Добрев призна нейния крах. И то той го призна пред младите хора, които се бяха събрали да учредяват Младежко обединение, без да отбележи тъжната ирония на факта, че това обединение е продължение на „Презареждането”, но с други средства. Тази кампания беше един политико-инженерски опит да бъдат подменени реалните проблеми на БСП и да бъдат заместени с червени костюми и въздухарска лексика. Това беше някакъв нелеп опит да пробутаме на обществото митология за БСП, че тя е партия, каквато никога не е била.

Второ. След изборите загубата породи невероятно количество анализи. Изборите бяха като смазващ удар със сонда върху партийните членове. И съвсем естествено е, че започна раздвижване на партийните пластове. Дори и тези, които мълчаха изведнъж преоткриха опозиционерите в себе си. Но всъщност това не е лошо. Ето защо аз бях съвсем леко възмутен от писмото на Кирил Добрев до неговите другари. Според Добрев шумът щял да убие БСП. Това не е вярно. Това не може да е вярно. Шумът в БСП не е нездравословен. За първи път от 8 години насам БСП води истински дебат за своето бъдеще, а това, което ме радва най-вече е, че тези идеи имат и личностни измерения. БСП стана жертва на усещането за безалтернативност в партията, идейните дебати бяха замряли, всички гласуваха машинално, заседанията на НС бяха символ на вселенската скука, че и отгоре. Сега повече никога няма да е така. Аз намирам това за позитивно.

Не шумът, тишината щеше да убие БСП. Шумът е знак за мен, че в БСП още се диша, че в БСП има живец, че независимо, че ни отписват, има хора готови да излязат с идеи за тази партия. По-добро нещо - здраве му кажи. Дискусията на места става малко грозна, вади се мръсно бельо, но кога партийните дискусии където й да е, са били различни. Писмото на Кирил Добрев ми се струва като нелеп опит да се опита да отрече факта, че и той е виновен за състоянието на БСП, че той трябва да поеме своята част от отговорността, вместо да се отдава на епистоларни упражнения.

Трето. Тъжно, но факт. Сергей Станишев сам е виновен за две-трети от следизборния шум в БСП. От него се искаше едно простичко и съвсем елементарно действие - да си подаде оставката. Да поеме отговрност. Защото не е отговорност да се свиеш на партийния връх, отговорност е да знаеш кога и най-важното как отново да поискаш доверие. С отказа си да подаде оставка Станишев направи така, че съмнителни фигури като Овчаров и Петков днес вече могат да говорят като дива опозиция, все едно са ангели. С отказа си от оставка той ги оневини. Даде им статут на партийни ангели. Накара ги да преоткрият левите си речници и да заговорят за морал. Дори и само заради тази зловеща трансформация, Станишев трябва да се оттегли. Защото в него беше концентрирана надеждата на цяло едно поколение. Днес вече трябва да констатираме, че той пропиля тази надежда като със страстта на фалирала американска банка. Това е реалността. Той продължава да ми е симпатичен като човек. Но това нищо не означава.

Четвърто. БСП в момента трябва да е опозиция на едно авторитарно и полицейско управление, което залага на политически димки, популистките бомбички и премиерските изхвърляния. За целта обаче БСП трябва да преоткрие гражданското общество, което вече е проблем, защото тези граждани не щат и да чуят за БСП. Толкова е просто и страшно. Татяна Дончева тук е права - хората ни мразят. Мразят ни, защото БСП направи компромис с морала, БСП пречупи своите ценности, БСП стана параван на нечисти интереси, а лидерът на БСП дори не направи най-важното - да си подаде оставката в нощта на изборите. Значи в Германия може да се подават оставки, в Гърция може, само България е някакъв политически парадоксален свят. Хайде молим! БСП никога няма да е в състояние да се заеме с проблемите на гражданите, докато не реши собствените си проблеми. Например - защо трябваше да се чака до конгреса, за да се направят някакви промени, за да се зададе поне усещането, че в БСП се мисли за промяна. Не - парализата е пълна. Това не е парализа на левите хора. Това е парализа на ръководството. Това е политически ступор. Заради този ступор гласовете на хората, които не са в хибернитичен сън звучат толкова силно и създават усещането за титаничен шум.

Когато всички са притихнали и шепотът е като вик...

И последно. Съжалявам, боли ме като го казвам, наистина ми е жалко, но изобщо досега не съм чул Сергей Станишев дори на намекне за своята визия за промяна на БСП. Защото нещата, които говори сега сме ги чували и преди. Искаше ми се той да излезе и ясно да начертае плана си за изход от политическата криза на партията. Единственото, което разбрах от думите му, че създаването на Младежко обединение по мистичен начин и с алхимична магия ще разреши организационната криза на партията. Хаха. Всъщност създаването на обединението не решава абсолютно нито един от важните въпроси, а отново се действа на принципа на димната завеса. Поколенческото нахъсване в партията е политически толкова грешно, че прилича на това да вадиш зъб като стреляш с автомат в него. Не можеш да изправиш двете поколения от двете страни на фронтовата линия. Защото – и съжалявам, че го казвам и това е най-болезнената мисъл за мен в този текст – младото поколение е по-лошо от старото. Старото поколение поне знае как да води дискусия за идеи, за принципи, за някакви идеали, докато младото е усвоило апаратните игри и интригантските похвати като адепт на непозната религия.

Нямам представа какво ще стане на 18 октомври, на конгреса на БСП. Всъщност не очаквам сензации. Дори не съм сигурен, че ги искам. Искам нормализация. Искам различна БСП. Искам БСП да стане лява партия. Партия на надеждата. Която знае, че нейната политическа мисия е да е на страната на онеправданите, на онези обикновени хора, които се нуждаят от защита и политическо представителство. БСП трябва пак да стане партия на идеите, защото тези идеи са толкова големи и така вълнуващи, че всеки път като се замисля за тях очите ми се пълнят със сълзи. Аз съм наясно, че идеите никога не умират. Партиите обаче го правят. А не искам и да се разделям с БСП. В крайна сметка човек трябва да е наясно със себе си и да знае кога да се промени. Да усеща кога нещата в света не са наред. Да разбира смисълът от това да вярваш в неща четири пъти по-големи от самия теб. В това е смисълът да търсиш идеали и да знаеш, че идеите ти един ден със сигурност ще променят света. Но стига съм говорил аз. Нека в един тъжен и меланхоличен текст да дам думата на Валери Петров. Той много по-добре от мен ще постави оптимистичният край на това разсъждение с една невероятна творба:

Подранил

Къде съм гледал, где съм бил,

часовникът ли ме измами? –

С цял час за кино подранил,

стоя пред светлите реклами

и гледам булеварда. Да,

по-ярък той е станал днеска,

но тези нови господа,

но тази бизнесменска треска!

И тези просяци! И тез

познати с вид неузнаваем!

Печалба, сметка, интерес,

Надвихте, трябва да признаем!

Но сигурни ли сме? Дали

в далечно или близко врече

туй, дето днес се провали,

друг образ няма да приеме?

Да, може би мечтата в нас,

най-скъпата от всички скъпи,

и тя избързала е с час,

но той, часът й, ще настъпи?...

В кристално някакво стъкло

сълза глупашка се оглежда:

Да би било!...Да би могло!...

Живей в сърцата ни, надежда!

Бхагавад гита за Бойко Борисов

Само допреди няколко месеца всичко, което правеше Бойко Борисов ми беше смешно. Съвсем честно. Той може да ражда абсурдни ситуации, нелепи изказвания, параноични теории със скорост доста по-голяма от тази на средностатистически спринтьор внезапно надрусан със стероиди. Обаче от 5 юли насам, колкото й да се опитвам не ми е смешно. Вярно е Бойко Борисов си е все същия и все така продължава да ни забавлява с някакво странно свое чувство за хумор, но очевидно аз съм се променил. Вече не ми е смешно. Смешникът стана премиер. Значи докато аз съм се забавлявал, другите са го възприемали сериозно. Това дава съвсем различна гледна точка към цялото шоу. Сериозното възприемане изведнъж трансформира това, което си смятал за хумор в ненадеен повей на леден ужас. И изведнъж премиерът не ми е смешен. В мига в който се опитам да го иронизирам се сещам, че този човек и неговата партия отвяха всички други на изборите. Те са радостта на народа. Триумфа на тяхното усещане за промяна. Карнавалът на отмъщението. Кое му е смешното? Няма вицове, няма ирония, нещата май се оказаха адски сериозни. Което само по себе си е също анекдот, но пълен с нездравословна доза черен хумор.

И ето преди няколко дни премиерът на България във финансова нирвана сподели буквално следното: „Аз ще балансирам бюджета”. В тази гладка като анорексична манекенка фраза няма какво да бъде пипнато. Тя е като древнокитайски коан със самоизключващи се мъдрости. Тя е като фраза от свещен текст на неразбираема религия. И дори за минута не си помисляйте, че пресилвам. Още щом я прочетох се изпълних с досадното усещане, че фразата прекалено много ми напомня на нещо. Цял ден скърцах със зъби, за да се сетя и най-накрая, точно когато бях отчаян ненадейно направих връзката. Историческата легенда твърди, че в мига в който доктор Робърт Опенхаймер, ръководител на проекта „Манхатън” е видял изригването на първата атомна бомба и провълвил през зъби едно изречение от свещените индуски текстове: „Аз съм Шива, рушителят на светове....” Заради ужаса си вероятно не е успял да завърши фразата, изумен от атомната гъба, която за първи път е проблясвала в земните небеса. Цитатът е от Бхагавад гита, уникалната с големината си древноиндийска поема. Всъщност точният цитат в превод на български е:

Аз съм Времето. Аз се разраствам:

руша и поглъщам световете.

Дойдох да изтребя тези две армии.

И без да воюваш — те пак ще загинат.

Между „Рушителят на светове” и „Балансьорът на бюджети” разлика почти няма в подхода и политическите и митологични стратегии. Разрушителят е бог Шива, носителят на третото око, враждуващият с лошите демони, разрушителят на демонските градове, божеството, което с изящен танц създава вселената при всеки цикъл, а после с диханието си я унищожава. Индийската митология е преплетена на много нива, защото трудно задържа в себе си това невероятно количество от табута, ценности и мъдрост.

Балансьорът на бюджети можем да оприличим като постмодерен, необългарски Шива. И той враждува със своите демони, тези крилати депутати от тройната коалиция, които притесняват взора му и смущават постигането на откровение. Разрушителят на политически системи също обича да оприличава себе си на управленски бог, защото вижте – никой не му противоречи, никой не му казва нищо, а са поставили балансиращите отговорности върху свръхтежките му плещи и той борави с числата, докато бюджетът не постигне космическа завършеност. Той се разраства като организъм, който ще погълне цялата държава, като някакъв нов вид управленски планктон, който ще превземе цялото политическо море...Ето и новият стих от Бхагавад гита

Аз съм Полицаят. Аз балансирам бюджети.

Поглъщам министерства и еврокомисари!

Дойдох да насмета тройната коалиция...

а после да обядвам с Цецо Красивия...

Хахаха, казах ви, че не е смешно. Преди, повярвайте ми, щеше да бъде. Хуморът щеше да е лъчезарен, а интелектуалната ми задявка с индийската митология щеше яко да ви изкефи. Сега обаче живеем в държавата на сбъднатият виц. А вицът е хубав само докато ти обрисува част от реалност в която никога няма да попаднеш. Виктор Ерофеев, талантлив и ироничен руски писател, твърди, че руският виц (ама хайде и ние да не се пишем по-големи светци от тях) е въплащение на философията на нокаута. Описва драматургично свят в който най-лошото се е случило и заради това всичко е брутално смешно. Само в такъв разрушен свят (Балансьорът на бюджети е затанцувал своята полицейска жига) е възможно човек да се усмихне на хумор, който призовава да теглиш една майна на всички...

И така се отзовахме с премиер, който неволно и несъзнателно почти копира индуистки фрази, премиер като герой от красив виц от миналото и то в свят в който за съжаление, опозицията изглежда беззъба, трудно се чува, а и като я чуеш не си сигурен, че тя е с нещо по-различна от Балансьора на бюджети, този нов български Шива. Анекдотичният свят е осъществен напълно. И няма смисъл Шива да идва да го разрушава с древен танц или нещо подобно. В крайна сметка българите се оказаха най-големият враг на хумора. Просто поставиха палячото начело на държавата и унищожиха завинаги цирка като превърнаха всичко в цирк.  

Ом Мани Падме Хум.

Нови мерки

С вдъхновение и възторг наблюдаваме управленските обяснения на ГЕРБ. Класика. Вдигането на акциза на цигарите, финансовият министър Симеон Дянков нарече "данък здраве". Властта взима от гадните пушачи и дава парите на болниците. Нещо в този дух.
Вдъхновени от тази величествена инициатива, както и от философията за балансиране на бюджет и постъпления, не можем да не предложим и допълним списъка с идеите. Например данък "продажба на яхти". Който си купува яхта, да плаща и този данък, който можем да наречем "данък детски градини". Парите да отиват за обучението на малки деца. Или пък тройно скачане на акциза за 40-годишното уиски? Постъпленията - за научни изследвания. Данък "луксозна кола", парите от който могат да отидат за увеличаване на заплатите на медицинските сестри например.
Тези примери показват колко елементарно и порочно е обяснението, което кабинетът дава за повишаването на акцизите. Защото за пореден път се полагат разделителни линии и то не там, където трябва да ги има. В крайна сметка се вдигат тези акцизи, които бъркат дълбоко в изтърбушения джоб на обикновения българин. А джобовете, в които наистина трябва да се бръкне, стоят препълнени. Техните притежатели си карат яхтите, пият си уискито и се движат с луксозните си коли с красивото усещане, че нищо не може да ги притесни...

Космическите явления на ДСБ

Наскоро попаднах върху интересно наблюдение на Жан-Франсоа Лиотар. Като виден и, трябва да признаем, трудночитаем теоретик на съвременните ситуации, френският философ достига до извода, че постмодерните общества са само повърхности, без дълбочина, само знаци, които обаче са лишени от същност. Ако се опитаме да преведем неговия поглед върху партиите в постмодерните общества, също ще достигнем до плашещи с категоричността си изводи.
Типичен пример за партия, впримчена в постмодерна ситуация за постепенното освобождаване от смисъл, е ДСБ. В събота хората на Иван Костов се събраха на национално събрание, което се превърна в тяхно Ватерло. Пред своята партия Командира трябваше да признае, че не са в състояние да издигнат в момента кандидат за кмет на столицата и ще подкрепят Йорданка Фандъкова. Неучастието в политическите състезания обезсмисля съществуването на партиите. Това е тъжният извод, който част от ДСБ просто не направиха. Друга част от партията постъпи направо революционно - не поиска да се съобрази с желанието на лидера. Костовистите (това е единствената партия, чиито членове се идентифицират с името на лидера си) се възпротивиха на самия Костов и обявиха, че с отказа си да издигне кандидат ДСБ легитимира БСП като единствената опозиция в столицата.
Събитието е епохално по политически начин. ДСБ са почти изцяло регионално-софийска партия и невъзможността да предложат своя кандидатура говори не за някаква стратегическа мисъл, а за тотално безсилие. Партията на Костов страда от характерен астрономически синдром. Когато някоя комета прелита край планета с голяма гравитация, планетата на практика превръща по-малкия обект в свой спътник. Това стана с ДСБ. Черната дупка на ГЕРБ ги засмука и днес вече виждаме космическите поражения - те дори не могат да заявят присъствие на политическата сцена. И точно тук партията на Костов влиза в схемата, в която Лиотар обяснява постмодерните общества.
ДСБ са само знак за миналото, само кратка формула, която вече нищо не означава. Костов, ако си позволим пък тази кратка шега, е окончателно постмодерен политик, който е знак единствено и само за собственото си фиаско. Тъжно е, че партии като ДСБ си отиват, защото в техния сектантски пламък все пак има идеен заряд - независимо, че бе организиран само около фигурата на един-единствен политик. Сега сме принудени да се оправяме единствено в описания от Лиотар свят и да избираме от партии без смисъл и от политика без идеи. Краят на ДСБ и техният фалит бележат и окончателния край на политиката, която можеше да бъде разбрана по логически път. Това не е непременно тъжен извод. Тъжен е само за изборите в София. Столичани заслужаваха поне повече кандидати.

Пътешествие до 2076 година

През 2076 година вероятно животът ще бъде съвсем различен – по-хубав, по-весел, надявам се, че дори и проклетите планети ще бъдат по-близо, а хората ще са минали една крачка по-близо до ангелите. 2076 ще бъде една хубава година за всички. Умишлено съм я избрал, за да я дам за пример. 2 плюс 0 плюс 7 плюс 6 прави 15. Петнайсет е хубаво число, защото вече се отдалечава от фаталната тринайсетица и дори надрусаните с религиозните практики на Кабалата би трябвало мощно да му се изкефят. 15 или 2076 година е символ на бъдещето, което трябва да е добро, трябва да е страхотно дори, за да има смисъл от всичките ни проживени животи. Аз тогава май ще съм на 99 години, а може и отдавна да ме няма на този свят, за да се наслаждавам на тази прелестна година. Ако съм жив сигурно ще се радвам като малко дете и така публично ще докажа, че в старостта си хората се завръщат към своите невинни години, за да затворят цикъла не от живот към смърт, а от невинност към невинност.

В Уикипедията (да живеят духчетата на електронното знание!) прочетох за някакъв древен като Лили Иванова английски монах, който е предсказал, че през 2076 г. светът ще свърши. Не знам как този образ си е представял тази работа. И как наистина свърша света? В пламъци? С взрив? С нашествие на извънземни? С небесно възнесение? С това, че някой натиска бутона „End”? С много от древните представи ще имаме проблем, ако се опитаме да ги преведем на наш език. Заради това предсказанията за края на света са леко смешни. Дори и светът да свърши през 2076 г. изобщо не си струва да го мислим отсега...

Аз, както казах, ще бъда на 99 години. Не, по-вероятно е да съм мъртъв... Мамка му, боли ме като пиша за мен и за моята смърт. Александър Симов и смърт би трябвало да са думи-врагове, граматиката дори с революционен плам да не допуска тези думи в едно изречение, а всеки лист на който бъдат написани да пламва в знак на справедливо възмущение... Какво се случи, по дяволите? Аз дори не усетих как станах на 30! Сега понякога – струва ми се леко плашещо – спомените ми от детството ме връхлитат все едно това детство е било преди три дни. Ако трябва да бъда безкрайно честен, нямам никакво субективно усещане за реалната си възраст. Чувствам се на 16. Вероятно винаги ще е така. Спомням си как гледах 30 годишните и нагоре като бях в гимназията. Струваха ми се като хора от друга планета – различни и странни. Не, че сега не ми изглеждат тогава, просто ми е трудно да повярвам, че и аз съм един от тях.

Всички тези разсъждения не ми пречат да си мечтая за 2076 година, когато животът ще бъде различен. За да стигнем до 2076 г. обаче трябва да изживеем и 2012-а, за която пък маите били пророкували края на света. Изобщо писна ми да живея в свят с безкрайни пророчества за неговия свършек. Ето защо реших да напиша това кратко текстче – нашата планета отчаяно се нуждае от пророк на веселото бъдеще. Приемам заявки за това. Предричам на всички ви щастие. Знам, че най-хубавото ни предстои. Дава ми се да видя, че бъдещето е пълно с неземна радост...

Ако не ми вярвате, значи не знаете точно какъв живот искате. Между другото точно това е проблемът на голяма част от човечеството. Хората трудно се примиряват с обикновения живот, без да разберат, че точно това е големият смисъл да си жив. Знам колко банално и досадно звучи това. Красиво е да си известен. Добре е да си богат. Супер е, ако си направил нещо велико. Но – смисълът, големият смисъл е извън това. Знам кога го разбрах. Един ден преди няколко години се прибирах по-рано вкъщи. Беше леко скучен есенен следобед, в една неделя, която все едно нямаше край и ръмеше, колкото времето да заяви своето съществуване. В един момент вървях пеша и не знам защо, не знам как, но осъзнах, че съм щастлив. Бях неизвестен, мъничък, леко шантав, странен, но бях щастлив. Точно тогава. Точно сега. Гледах млади майки, които прибират децата си, продавачи на дини, които оттегчено четяха вестници, полицаи, които пушеха в патрулката си, в близкия салон една фризьорка се потеше върху прическата на някакъв тийнейджър, няколко баби си разменяха клюки, „Подуене” ми се стори поднебесно място, като малка частичка от обикновения рай и почти ми се прииска да се разплача. Това щеше да бъде плач от умиление. Банално прозрение за това, че светът няма да свърши, за това, че всичко ще се нареди, за това, че рано или късно не черните, а светлите пророчества ще бъдат осъществени.

Красиво е да живееш в свят само със светло бъдеще. 2076 година е част от този светъл празник. Потърсете ме тогава. Аз ще съм на 99 години. Може смъртта да ме е подминала. На 99 определено ще се зарадвам на малко гости. Може дори да почерпя. Носете ми подаръци обаче. Иначе няма да споделям прозренията си с вас. Ако не ме откриете поне ми оставете кратка бележка с няколко добри думи. Ще се зарадвам... И така – определяме си среща през 2076 г. Ще има да си говорим много. Какво по хубаво от това?

Демонология

Ако днес тръгнем да правим учебник по политическа демонология въз основа на думите на новите управляващи, то демон номер 1, висшия господар на мрака, вероятно ще носи името "Тройна коалиция". Бабите от ГЕРБ плашат с това чудовище внучетата си, които носят тениски с усмихнатия Бойко Борисов...
Заместник-председателката на НДСВ Марина Дикова обяви вчера като очевиден факт, че тройната коалиция е била пагубна за нейната партия. Така легендата за демона става пълна. Дори партиите от тройната коалиция не са във възторг от участието си в нея.
Нека обаче един път да постъпим напук на утвърдената демонология. Тройната коалиция направи нещо уникално - вкара България в Европейския съюз. Това звучи изтъркано и банално, но действието е историческо. А привлечените чужди инвестиции все повече ще изглеждат като митично число, защото едва ли някога ще бъдат повторени. Сатанизираното управление даде поне два политическа урока. Единият - добрият - че различни партии могат да обединят усилия в името на националния интерес. Другият - лошият - че това често води до ужасяващо размиване на политическите стойности. И довежда хората до отвращение. А после ги кара да търсят поредния ловец на демони, без да се вглеждат в биографичните му подробности на професионален празнодумец... Може би никой днес не съжалява за тройната коалиция. Но е рано да я прокълняме.
Знае ли човек - на фона на това, което се случва, един ден като нищо ще съжаляваме за нея.