Задкулисието пере най-добре

"Когато задкулисието реши да ти скрои номер, трудно се овладява положението...". Точно с тези думи служебният премиер Георги Близнашки реши да си измие ръцете по случая със скандалната афера "Медарова" при която Росен Плевнелиев се опита да назначи една фанатична гербаджийка за министър на изборите.

Задкулисие? Кое точно е задкулисието? Това да не би да е новото партизанско име на Росен Плевнелиев, защото цялата афера тръгна от неговото сенчесто назначение? Това ли имаше предвид Близнашки, това ли каза?

Или може би изящната "дума" задкулисие вече е като универсален перилен препарат, който трябва да замива петната на абсолютно некадърните грешки. Всички гафове на кабинета задкулисието ли ги направи? Сигурно задкулисието е накарало премиера да се премести във вила "Калина" в Бояна, за да страда в незаслужен лукс?

Въпросите около временната власт станаха твърде много, за да бъдат пренебрегнати. Овластеният протест, който отказва да поеме отговорност за действията си, май просто не може да се откаже да се оправдава със "задкулисието". Но нали те са светлите, богатите, хубавите и лъчезарните, защо се държат като всички онези, които сме виждали преди?

Ако утре Близнашки се върне вкъщи със следи от червилото на секретарката си по ризата, дали жена му ще приема обяснението, че задкулисието го е вкарало в капана и го е подвело по пътеките на пропадналите олигарси?

България, разбира се, е страна със задкулисие и докато то не бъде унищожено няма да имаме мир. Тук обаче опираме до съвсем друг проблем - как фалшивите борци срещу задкулисието всъщност са именно негови агенти. Защото злоупотребата с една кауза води до нейното абсолютно унищожаване. И сега Близнашки има пред себе си тежката задача да признае публично, че тъмната афера "Медарова" е продукт на президентското задкулисие и, че точно с това задкулисие битка никой не води. Иначе сама думата е почнала да пере наистина добре. 

Толкова добре, че чак да ослепееш.

#Кой организира аферата "Медарова"?

Задължително трябва да си припомним едни крилати думи: "Процедурата, по която беше избран новият председател на ДАНС няма нищо общо с поетия пред българския народ и лично пред мен ангажимент за прозрачност...Не мога да се съглася, че е нормално ръководителят на една от най-важните служби в държавата да бъде номиниран, обсъден и избран за 15 минути, без никакъв дебат, без обосновка, без концепция, без нищо...".

Точно с тези патетични, но и верни думи президентът Росен Плевнелиев свали доверието си от кабинета на Пламен Орешарски след драматичния 14 юни, когато Делян Пеевски бе избран за шеф на ДАНС. Погледът на президента тогава трепереше от възмущение, а праведният му гняв си личеше буквално от всяка дума. Какво обаче се случи точно с този агент на прозрачността? Къде изчезна желанието му за дебати, разговори, концепции, когато назначаваше Красимира Медарова за министър на изборите? Ако се придържаме към правоверната патетика, то трябва да кажем, че нейното задкулисно и недебатирано с никой назначение е грозно задкулисно петно на "Дондуков" 2 и президентът Плевнелиев да не си крие главата в пясъка като щраус, ами да каже - кой, кой, кой, #КОЙ предложи Медарова и защо тя бе назначена без всякаква дискусия.

Оттеглянето на компроментираната ексшефка на ЦИК от правителството на практика не приключва гафа, а точно обратното - повдига много повече въпроси, отколкото отговори да дава.

Въпрос номер 1 е кой предложи надъханата гербаджийка за министър на изборите? Ако товва е Плевнелиев, тогава защо това се случи без предварителен анонс, без ясен дебат, без прозрачно обявяване на името?

Въпрос номер 2 - кой ще понесе отговорност за този политически провал на третия ден от служебното правителство, защото чрез Медарова се освети порочната зависимост на президента от партия ГЕРБ и от задкулисни кръгове, които сега бяха наритани в тяхната собствена игра.

Въпрос номер 3 - след такъв крупен гаф, президентът ще понесе ли отговорност за действията си и не ли време за #оставка, защото стана ясно, че кадровата банка на "Дондуков" 2 е пълна основно с провалени морално хора.

Искам да подчертая - аферата "Медарова" съвсем не е заяждане на дребно. Провалът именно с министъра по изборите говори за провал в основната, ама основната задача на кабинета - подготовката на честен вот. Служебното правителство този път бе замислено като особено разголен карнавал в Рио - много показност, много танцьорки с пера, много дългобедри бразилки, които трябваше да са скрият основния дефект - че изборите са последната задача на президента. Чрез служебното правителство Плевнелиев искаше да се самоизтъкне като върховен политически конструктор, като някакъв непризоваван от никой спасител на нацията, а се видя, че кадровият му избор бе трагично печален - една обикновена и провалена като организатор гербаджийка. Това издава не само управленски хаос, но и неспособност на институцията да се справи с основната си задача, а именно да осигури безпроблемен преход във времена на политическа криза и предсрочни избори. И това е пълен провал. Плевнелиев не успя да бъде на висотата на своите думи и още повече издаде, че сюжетът на 2013 година не е бил между "умните, красивите, светлите и богатите" и статуквото, а сблъсък на две олигархии, едната от които паразитира върху красивите прилагателни, за да скрие озъбеното си и грозно лице. Нито един от уредилите се с пост протестъри не реагира на Медарова. Нито един. И добре, че беше фейсбук-общността, за да разберат някои от заспалите организации, че оттук-нататък вече всеки ще бъде държан в отговорност за своите думи. Заради това въпросът отново излиза със страшна сила - кой предложи Медарова? Не отговори ли президентът се превръща в камикадзе, което се опитва да наложи партиен интерес и да го представи като обществен.

Аферата "Медарова", която идва след година на протести, които твърдяха, че завинаги са променили пейзажа на обществените отношения и която идва в момента в който протестът на практика беше овластен и получи министерски места, говори, че политическата корупция е пуснала много по-дълбоки корени, отколкото първоначално се предполагаше. Тази тъмна афера осветли и политическата неспособност на премиера Георги Близнашки да бъде независим от своя патрон президента, а следователно и от партия ГЕРБ. В крайна сметка нечистият партиен интерес, който Плевнелиев демонстрира разкри, че част от десницата също е корумпирана морално, защото прие Медарова без никаква реакция и слава богу, но дори и в това пространство се появиха гласове на разума, които разбраха, че "Медарова" е камък не само срещу демокрацията и свободния избор, но и срещу самата идея за свободна политика в България. Президентът да не мълчи. Той дължи отговори. Много отговори, защото иначе народът масово ще свали доверието си от него. Тогава ще бъде късно да отговаря за каквото й да е.

Министър на изборите от ГЕРБ? А защо не доктор Менгеле – шеф на здравеопазването

Преди време в София се създаде нещо, което помпозно бе наречено Институт за дясна политика, въпреки, че вероятно кармично честното към вселената име би трябвало да бъде Концлагер за десни мъчения. От създаването на този есхатологичен Франкенщайн си спомням лунатичното твърдение на политоложката Ружа Смилова, която бе развила зъбоболна теория за дясното и равенството. Смилова настояваше за някакво явление, което обозначи като "политическо равенство". И за да не бъде обвинена в стихиен троцкизъм с примеси на Маркузе, веднага обяви, че дясната й душа изтръпва от смущение и се отнася с презрение към съотнасянето на политическо и икономическото равенство. Политическо равенство било готина и свежарска идея, ама искането за икономическо равенство било презрян комунизъм.

Идеята за политическо равенство направо ми докара катарзис. Затърсих с треперещ поглед какво ли означава това, а Смилова като обществен психотерапевт на частна практика веднага обяснява сугестиращо: "всеки член на политическата ни общност да има възможност да влияе на общите решения за общите ни дела". Но това, разбираш ли, не изисквало икономическо равенство. Значи е тъпо да нямаш глас в общите политически дела, но е съвсем приемливо да си беден. Изящна като начинаеща порноактриса логика.

Но както й да. Не ни е целта да дълбаем в бездънните мини на дясното безумие и психарска схоластика. Съвсем друга е идеята. Като гледам какви ги върши кабинетът "Близнашки" - първото служебно правителство натрупало около 10 гафа за два дни, вече почвам да осмислям по алтернативен начин идеята за политическото равенство. Очевидно Смилова е искала да каже, но идеологическите й мускули не са стигнали, че дори и вън от парламента Реформаторския блок трябва да има влияние върху политическите процеси, дори и, когато той се рони като оставена под слънцето изсушена спагета. Само така можем да си обясним дясното терзание на политоложката - не нея й се вижда неравенство това, че РБ събира подкрепа, колкото пет квартални софийски пиянски компании и заради това е решила с псевдонаучен език да постулира неотменимостта на собствените си политически фетиши. Няколко дни по-късно президентът (президентчето всъщност - това го пиша, за да възмущавам редовния си читател Иво Инджев. Др. Инджев, да живее Анна Чапман и нейните прокремълски бедра!) назначи кабинет от протестъри, реформатори, които подлюти в абсолютно нарушение на здравия разум, конституцията и разни други дребни подробности с министър на изборите - фанатичната гербаджийка Красимира Медарова. Очевидно това е част от триумфа на политическото равенство.

Нека да си припомним. Медарова беше шефка на ЦИК в историческо време. По време на местните и президентски избори, двама депутати от ГЕРБ - Станислав Иванов и Иван Божилов бяха снимани как изнасят чувалче с бюлетини от зала "Универсиада". В същото време запис на агенция БГНЕС показа какъв изборен хаос цари в самата зала - изоставани чували с бюлетини, уморени хора, ядосани представители на секционни комисии, които викат "Мафия". Същата тази булка като триумф на политическото равенство, а вероятно и като съвестен ревизор, който да се убеди, че резултатът излиза в полза на ГЕРБ, сега ще наблюдава изборите. Това е все едно да сложиш доктор Менгеле за здравен министър. Или пък да назначиш Милко Калайджиев за шеф на Асоциацията на мъжете без мустаци. Президентът Плевнелиев праща една партократична герберка с идеята, че видите ли тя ще осигури честни избори. Един път тя не само се провали, но остави тежък привкус на дива манипулация след себе си. Нали казват, че е признак на лудост да правиш всеки път едно и също, а да очакваш различни резултати. Медарова - това е символът на провалените избори, организационно, технически и морално. Сега същата дама ще отговаря за тях. А ние трябва да гледаме как пред нас се опитват да ни наложат диктатура на това политическо равенство, че белким най-накрая ГЕРБ и Реформаторския блок сформират своята управленска коалиция за която флиртуват от поне 2008 година насам.

Очевидно лансираната идея за политическо равенство изисква някаква скоротечна амнезия. Само с амнезия човек може да приеме гербаджийските чудовища от миналото като някакъв символ на промяна. Разбира се, протестърите няма да реагират. Те бяха заети да се снимат за спомен с премиера - "социалистът" Близнашки, който ще приеме с усмивка тази, която погази всички изборни правила преди. Човек може дори да изпадне в конспиративни подозрения. И до сега не е ясно дали Плевнелиев щеше да е президент без активното съучастие на Медарова и тук дори нямам предвид нещо умишлено лошо, а просто заради активният хаос, който предизвика изборният миш-маш. Дали пък това назначение днес не е изплащането на някаква индулгенция или просто Партията изпраща проверения си технолог, за да е сигурна, че няма да има неприятни изненади на изборите. И вижте само какво подтискащо мълчание цари в средите на това, което наричаме "традиционна" десница - ни вопъл, ни стон. Те се покриха като призраци, защото очевидно не искат да бъдат обвинявани, че някой по такъв начин им организира политическо равенство. Спокойно, Медарова ще се погрижи и за тях. Стига Бойко Борисов да й нареди. Този тежък управленски и морален дефект дойде още на втория ден на кабинета. А остават още безкрайни два месеца и толкова много гербаджийски чудовища на опашка...

А иначе, нека да дадем един съвет на госпожа Смилова и на нейните теории за равенството. Уважаемата политоложка трябва да е наясно, че икономическото превъзходство винаги се материализира като политически диктат, особено в условията на пазарна икономика. С други думи докато хората са неравни икономически, политическото равенство е непостижимо като хубава песен на Криско. И именно този дефект на капитализма е бил оправян често през историята по революционен начин. Знам, че десните и революциите не се обичат, но тогава поне да престанат да се занимават с теми, които не са им по духа. А по-скоро да търсят учебници по Кама сутра, за да открият най-накрая ГЕРБ и Реформаторския блок начин да материализират политически любовта си. 

Александър Симов: В листите да има нови лица с леви идеи, не дежурните послушковци

С журналиста и член на БСП Александър Симов разговаря Лиляна Клисурова

Интервю за "24 часа"

- Г-н Симов, днес пленумът на БСП ще определи водачите ви. Как трябва да изглеждат листите?

- Първо, време е да преоценим изобщо идеята за Коалиция за България и в името вече да фигурира и БСП. Това е категорично желание на структурите и членовете. В годините на прехода хората нито веднъж не са гласували за БСП, все за нещо друго.

Второ, листите трябва да бъдат изпълнени с нови лица, автентични носители на леви идеи. А не с хора, които говорят левите фрази наизуст, защото се изисква от тях, а не защото ги приемат на практика. Да бъдат включени хора, доказали идейния и политическия си потенциал, а не просто дежурните послушковци, които мислят само за кариерата си.

- Вие ще бъдете ли в листите?

- Не мога да кажа, макар че имам номинации. Не ми е свръхцел в живота да бъда депутат, но ако бъда в листите, мога да допринеса за тях.

- Очаквате ли "преференциални" изненади - недоволни от подредбата да обърнат листите с гласуване или пък повтаряне на феномена 15-15 от евровота?

- На парламентарни избори ще е по-различно. Продължавам да съм фен на преференциите. 15-15 - да, беше смешен случай, но това не е причина да махнем преференциите изобщо. Дори съм фен на идеята да няма праг изобщо и всеки да нарежда листата по начина, по който смята за най-добре. Преференцията е начин да активизираме и ангажираме хората с реално действие и въздействие върху политиката.

- На Бузлуджа получихте наградата "Георги Кирков-Майстора" за журналистика. Знак за какво е тя?

- Това е единствената награда, която някога съм искал, защото се връчва на Бузлуджа и пред толкова много леви хора. Там имаше 50 хил. души. Нека временните политически герои, които се изживяват като господари сега, да знаят, че ние сме били и ще бъдем тук много след като те са само бележка под линия в учебниците по история. След последната година на омраза, когато се опитаха да сатанизират левицата, аз установих нещо за себе си. Аз съм не само социалист до мозъка на костите си.

Аз съм бесепар и

няма да спра да

се гордея с това

- Правилно ли е решението Сергей Станишев да не е начело на Коалиция за България, а да остане начело само на Консултативния съвет?

- Подобно решение е по-приемливо. Новият лидер на БСП има правото и задължението да е част и от вземането на решения на Коалиция за България, а Сергей Станишев като лидер на ПЕС има задължението да дава насоки и да съгласува политиката с европейските правила, а не да е част от процеса на вземане на решения, защото ще изглежда, че диктува на новия лидер.

- Правилния избор ли направи конгресът на БСП с избора на Михаил Миков за председател?

- Това е реалният избор. Хората избраха него, защото го виждат като носител на промяна, но не толкова рязка и драматична. Дали е правилен този избор, или не, ще се оцени, след като видим екипа и политиките, на които ще заложи. Всеки нов лидер заслужава толеранс от 100 дни.

- Вие какво очаквате?

- Има 2 ключови въпроса. Първо, какво е отношението му към ГЕРБ и към коалиция с тях. Второ, ще постави ли БСП на нова идейна основа.

- Говори се обаче, че Миков е кандидатът на статуквото и от него не се очакват резки движения.

- Нека не го подценяваме. Миков е човек с интересно чувство за хумор, а такива хора обикновено проявяват интелигентност дори тогава, когато никой не очаква това от тях, дори в промените. А за статуквото - от 1990 г. насам Миков е едва петият лидер на БСП. Т.е. очевидно в БСП радикалната промяна на този етап е трудна. Аз съм от хората, които очакваха много бърза промяна в партията, но очевидно членовете и делегатите ни си я представят по-бавно.

- Какво очаквахте, кой беше вашият кандидат?

- Аз съм от лявото крило в партията и смятах, че

БСП се нуждае от

лидер като Янаки

Стоилов -

морален човек, който може да извърши голямата идейна промяна в БСП. На европейските избори БСП претърпя най-тежката си загуба. Защото не ни остана кауза, която да защитим за следващата кампания, и това ще е голям проблем. А моралното петно, което си лепнахме със съмнението за участие в корпоративни и задкулисни интереси, е може би най-голямата грешка, която някога е допускала БСП. Затова смятах, че един морален лидер ще успее по-лесно да възстанови това. Не казвам, че Миков е неморален, но като част от кръга на Станишев олицетворява друг тип лидерство. Но съм му дал толеранс, да видим какво ще направи.

- Казвате, че големият проблем на тези избори за БСП ще е каузата - каква трябва да е тя?

- За мен БСП ще има проблем в тази кампания. И трябва да я използва за честен разговор със самата себе си. От години се казва, че БСП постоянно се занимава със себе си, а всъщност не е така. Никога не е идвало време за разговор за нас самите и резултатът е, че тази партия в момента съществува като много отделни партийни светове из цялата страна, но е и като единен субект. Оттам идва и феодализирането на местните структури.

Има няколко неща, за които БСП да поговори честно със симпатизантите си. На тези избори не смятам, че ще успеем да разширим кръга на хората, които гласуват за нас. Т.е. нашата основна задача е да върнем хората, които не излязоха да гласуват през май и с отказа си ни наритаха жестоко. За да ги върнем, трябва да кажем няколко неща.

Първо, че БСП престава да бъде партия на компромиса. Компромисите в БСП станаха толкова много, че започнаха да задушават всички ни. Стоп на компромисите означава и открито заявяване, че БСП никога няма да се коалира с ГЕРБ.

Второ, Русия - това е голяма тема в БСП. Русофилството не означава, че си срещу Европа или членството в ЕС. Но означава, че чуваш избирателите си.

Трето, необходимо е БСП да застане на автентична лява основа, която може да спаси партията.

- Казахте, че не трябва да има коалиция с ГЕРБ - дори ако това е най-добрият вариант за България ли?

- На този етап съм категоричен - не. БСП трябва да си постави политическа граница и тя спира до ГЕРБ, каквито и да са политическите условия. Съществува нормална политика, а не у хората да остава впечатление за задкулисни договорки.

- А с ДПС?

- Отношенията между БСП и ДПС до момента бяха нещо като "целувката на вампира". Сега дори грешките на ДПС се пишат на наш гръб. Нека си починем един мандат от "дружбата" с ДПС. Към момента ДПС прилича много повече на корпорация, отколкото на партия, това е нечиста политика. И това е най-болезнено за нейните избиратели - не може тези отрудени и ударени от прехода хора да бъдат защитавани от шайка богаташи.

- Резултатите на ДПС показват, че електоратът си харесва лидерите.

- За съжаление, да. Една от драматичните грешки на прехода е, че партиите

подариха тези

хора като

електорат на

Доган доброволно

и никой не отиде да работи с тях.

- На конгреса Станишев протегна ръка на АБВ. Каква трябва да е позицията на БСП?

- Не се отнасям крайно с АБВ, но тези идеи - да им протягаме ръка - сега действат деструктивно. Защото единствената идентичност като партия на АБВ е анти-БСП. Идеята на Станишев беше да ги поканим на разговор, за да се направи фронт срещу ГЕРБ, но това не е правилно. Те на ГЕРБ досега не са се противопоставили нито веднъж. Тяхната основна идентичност е срещу БСП, нали затова напуснаха партията. Затова отношенията с АБВ трябва да бъдат оставени да се развият на по-следващ етап, нека първо влязат в парламента.

Духът на Протеста отиде на друг купон

Две мнения - едното яростно, агресивно и конспиративно като книга на Дан Браун, а другото лежерно-сюрреалистично като видение на млада поетеса, която за първи път пуши марихуана, ми привлякоха вниманието върху интересен факт. Протестът отказва да припозна Протестът на власт. Нещо повече - говорителите на Протеста - ужасени, леко разтреперани, виртуално изплашеи - побързаха да обяват, че тези медийни образи били оръжие срещу самия Протест. Офф, как не сме сетили досега. Премиер - протестър, вицепремиер - протестър - това всъщност е подла конспирация за убиване на политически смисъл. Егати олигархията, егати коварното задкулисие, което убива протеста надарявайки го с върховната власт и отговорност. Такава подлост, направо възхитителна.

Едното мнение принадлежи на Антоанета Цонева. Протестърските сайтове с постпротестърски махмурлук побързаха да го публикуват. Протестът, казва Цонева с високо ниво на виртуална тревожност, е будност. В нейната фантазия той е нещо без начало и край, всеобемно като световния комунизъм и неспиращо като перманентната революция. Ерго - протестът никога няма да може да дойде на власт, защото в мига в който той поеме властта като кокаин престава да бъда протест, а става...проф. Близнашки.

Разбира се тогава човек почва да се пита защо беше тази една година, ако Протестът дори не иска да поеме отговорност за собствените си думи и да промени България. Но, нееее, тук Цонева също има отговор - Протестът е гняв, казва тя, и не търпи институционални рамки. Тя описва нещо, което го няма. Уж е тук, ама всъщност не. Протестът на власт, казва тя, е оксиморон. Което идва да рече, че протестът трябва да е постоянно в опозиция. Което пък е още по-голяма простотия, защото основни фигури от Протеста вече се държат като властимащи и преследват във виртуалния свят всеки, който се осмели да каже дори една лоша запетайка за служебния кабинет. Това е подла позиция - хем си в опозиция, хем си институционално упълномощен. Един познат има теория, че когато нещата в България напълно се прецакат, Протестът пак ще се опита да изхвърли Близнашки в реалния свят като презрян комунист, а самият Протест ще се самовъзвеличава като чист, възвишен и прелестен като сълзата на девствена фотомоделка.

Другият текст като сюрреалистичен клонинг на първия. Автор му е Самуил Петканов, човек, чийто талант не е за подценяване, но в този случай се е опитал да защити невъзможното. Четете: "Протестът, ако бъде на власт, няма да е на власт чрез лицата си, някои от които са в служебния кабинет. Протестът може да е на власт само с духа си. Независимо от имената и техните приятелски отношения с едни и обтегнати настроения към други."

Сърцето ми изтръпна от великолепие като прочетох този пасаж и няколко бляскави сълзи се появиха в крайчеца на окото ми. Тук протеста е описан като някакъв модифициран вариант на утопичния комунизъм. Той съществува като дух, който обаче във всеки момент може да се отрече от тялото. Това е прекрасна ситуация. За всичко добро е отговорен Протеста, за всичко лошо - перверзната реалност. За всичко готино - пратете бира на протестърите, за всичко лошо - виновни са червените боклуци. Пълен отказ от поемане на отговорност. Това е нещо като морален фалит, който рисува утопия, за да се опита да не признае пред себе си защо не е в състояние на купон, въпреки, че би трябвало да отваря бутилки с шампанско. Точно заради това Протестът вижда навсякъде Опорни точки. Той, Протестът е готин, свеж, уникален, всички останали са някакви тролове, които се опитват да му набутат власт в ръцете.

Отказвайки да е на власт протестът всъщност се дискредитира напълно. Защото отказът от отговорност не е гражданско смелост, а гражданска подлост. Поемете отговорност, мама му стара. Вижте как е. Признайте след това. Поне премиера си вземете под ваша отговорност!

Тези два примера за Протеста, който ще е вечен като Лили Иванова и сигурно към края на кариерата си ще иска да се снима гол, всъщност могат да ни помогнат с обяснението защо не се намери нито един протестър, който да поиска да признае поне за миг, че вицепремиерът Христо Иванов още на втория ден бе хванат в крупен гаф - фондацията му не е подавала отчети. Ами никакви. И това идва от човек, който беше от средите, които ден и нощ скачаха и викаха "морал, морал, морал, морал" докато не посинеят целите. Оказа се, че Моралът е също като Протестът - идеална величина към която те не се стремят. Някъде дори четох, че били извадили "компромат" срещу вицепремиера. В момента в който дойдеш до идеята, че всяка форма на истина е компромат, значи вярно са ти изпушили жичките в главата и си се разпаднал до параноик, който вижда нявсякъде опорни точки.

Първият протестър изпуши в мига в който видя власт. И стана жертва на всички думи, които бяха изговорени през размирното лято на 2013 година. Оказа се, че все пак е имало смисъл да слушаш какво говорят „умните и красивите”. Просто, за да разбереш, че никой от тях никога не си е вярвал. Защото Протестът не може да дойде на власт. Ама никога. Заради това е позволено да говориш като Сашка Васева пред журналисти и да твърдиш, че си съвършен в недосегаемата си красота.

Не съм подозирал, че краят на Протеста ще е толкова лексикално зрелищен. Протестът умря сред много думи, че трябва да е безсмъртен. Умря в незададените въпроси към неговата собствена власт. Духът напусна тялото и отиде на купон някъде другаде. Рано или късно вестоносците на Вечния протест ще го усетят.

"Протестна мрежа" венча Борисов и Доган

Преди време журналистът Георги Коритаров бе направил един интересен технически анализ на състоянието на 42-ото Народно събрание. В неговият анализ политиката съществува на триъгълници (не бразилски обаче, а малко по-скучни) и заради това той казва, че проблемът на парламента, който вече си отива е в това, че властовата конфигурация се е осъществила в левия триъгълник (БСП - ДПС - "Атака"), а не в десния (ГЕРБ - ДПС - "Атака"). Не е ясно как един доста интелигентен анализатор си представя през май 2013 година властта да мине като електричество вдясно. Нека да припомним - в края на 41-ото Народно събрание Бойко Борисов притича в парламента в деня на обявяването на оставка и с треперещ глас обяви, че е бил поръчан от Ахмед Доган. Тогава властта му бе прогонена с камъни и протести срещу високите сметки за тока. Единствената възможност, била тя добра или лоша, 42-ият парламент изобщо да заработи бе накяква договорка между БСП и ДПС, защото ГЕРБ приличаше на пациент току-що пуснат от лудницата и трудно можеше да се ориентира в свят в който е изкарал най-добрият резултат на вота, ама никой не иска да си говори с него.

42-ото Народно събрание ще остане една от политическите загадки на прехода, защото това беше парламент с потенциал, който така и остана неосъществен, заради великата глупост с предложението за Делян Пеевски и взривът на обществена енергия, бързо яхнат от доста задкулисни интереси за реализирането на съвсем друг вариант на власт. И в края на живота на това Народно събрание очертанията на "светлото" бъдеще грейнаха пред нас като бедрата на танцьорка на кючек. След като кабинетът на Орешарски официално хвърли оставка и отвори вратата към предсрочните избори изведнъж ДПС и ГЕРБ, които след прословутото пиене на кафе бяха като потайни гаджета, сега най-накрая официално демонстрираха бъдещата коалиция. Изведнъж, без ясна информация и официален анализ, президентът Росен Плевнелиев поиска от парламента да подкрепи актуализацията на бюджет, която вдига дълга с още 3,4 милиарда лева и позволява на дефицитът да бъде 2,2 милиарда. Именно тогава като бикини на фолкпевица в парламентарната зала лъсна коалицията - ГЕРБ - ДПС - Плевнелиев, което показва, че протестната година загива по начин, който позволява на исторята да демонстрира много елегантно черно чувство за хумор. Миналата година наесен, когато кабинетът трябваше да актуализира бюджета депутатите от ГЕРБ, а и протестърите ореваха света, че държавата се води към фалит, че гадните комунисти искат да крадат от техните пари, а сега дори от кумова срама край парламента не се завъртя дори и случайно пиян член на "Протестна мрежа", поне да демострира някакво усещане за вътрешен живот. Оказа се, че точно в края на парламента изведнъж десния триъгълник започна да тества как би му се получило управлението в следваща депутатска конфигурация. Това обаче, за разлика от прогнозите на анализаторите, съвсем не предизвика някакво новооткрито усещане за стабилност, а точно обратното. Новата коалиция ясно показа какви морални дефицити са са натрупали в политиката и как "поръчаните" от миналото не виждат вече нищо лошо в това да се гушнат с тези за които твърдяха, че никога няма да погледнат с политическа любов.

Задействането на десния триъгълник е политическо инженерство, защото точно, както се твърдеше, че БСП и ДПС нямат нищо общо с "Атака", а следоватално и негласното им партньорство е някаква висша перверзия, то и лабораторният опит за създаване на връзки между триото президент - ГЕРБ и ДПС е радикална подмяна на исканията за реална промяна на политическото статукво. Само, че както от седмица номер едно на протестите твърдяха много хора, протестърите изведнъж не откриха в новосъздадения съюз някакви морални дефицити. Не се появи някой да пита: "Кой, кой, кой, кой иска да вдигне дефицита до непоносими нива". Защото всъщност взимането на заем само по себе си не е някакъв проблем. Проблем е това, че новата коалиция така и не се опита да обясни за какво са й тези пари или поне в името на какво ги взимат. От думите на Плевнелиев чухме, че тези средства трябват за "буфер", което предварително убива всяка възможност десният триъгълник дори за миг да се опита да формулира идея за социална политика или за някаква стратегия за вдигане на доходите. Докато политиката съществува като абстракция за размишление е добре, но когато изведнъж най-демоничните сценарии започнат да се осъществяват, тогава парализата на мисленето е повече от огромна.

Сега вече като детективи от холивудски филм можем да начертаем стъпките по които се случи подмяната на българското желание за промяна. ДПС убиха кабинета (който в последните месеци работеше повече в тяхна полза) в името на потенциалния си съюз с ГЕРБ в следващ парламент. Главата на Орешарски бе поднесена на поднос на Бойко Борисов като дар от бъдещите му съюзници, които изведнъж забравиха какво точно представлява този, абсолютно същия ГЕРБ в управление. С което не искам да изкарвам Орешарски жертвата в този случай. Той може би беше правилният човек, но в грешното време. Само, че именно премахването на кабинета му от сцената беше цената на политическия годеж между Доган и Борисов, което на практика демонстрира тъжната истина, която БСП разбра твърде късно, твърде болезнено и твърде безцеременно, че ДПС днес е повече корпорация, отколкото някаква партия и съответно е в състояние да пренебрегне всякакви ценности в името на властовите ресурси. Вероятно подсъзнателното знание за това, че този кабинет не само не е най-лошия в историята на прехода, но представляваше някакъв временен щит срещу абсолютното зло, доведе до унилите физиономии в деня на подаването на оставка. Уж всички я чакаха, уж всички я искаха, но никой не успя да се зарадва на окончателния акт, защото той показа, че това, което ни чака в бъдещето е като добре познатото минало.

Оставката на кабинета на Орешарски всъщност не реши абсолютно нищо. Дори напротив. Тя постави повече въпроси, отколкото да даде конкретни отговори. Оказа се, че това, което минава за анализаторска общност дори не е в състояние да извади смислен извод от случилото се. Напротив - всичко бе удавено в субполитически клишета, трафаретни фрази и банални изводи. Лесно е да заклеймиш всичко в един кабинет, трудно е да видиш стратегически от какво е предпазвал държавата той. Днес вече, когато кабинетът отплува в историята, парламентарното статукво на десния триъгълник нагло и безцеременно диктува абсолютно същия дневен ред. Но я няма Ивет Добромирова да рухне в истерични клетви срещу статуквото. Тя вероятно си мечтае как става говорител на служебното правителство. Няма го Асен Генов да прокълне мистично нечистия съюз или да боядиса вратата на централата на ГЕРБ. Няма я Антоанета Цонева, която като някаква дясна Пасионария да призова за щурм срещу вратите на парламента. Не, когато десният триъгълник на парламентарната власт бе задействан се появиха само някаква брадати реформатори да пият бира край парламента и да се радват неизвестно на какво. Гледах репортажите по различни телевизии и ми стана ясно, че последните идеалисти сред протестърите са най-голямата жертва на новото статукво, защото то ще паразитира върху техните умове и фобии, за да произведе единствено и само поредната олигархична въртлежка на българската политическа лудост.

И тук отново опираме до вината на протестърите, които си присвоиха недоволството като джебчия портфейл. Именно приватизацията на протеста и неговото изстрелване в земите на пърформанс-лудостите доведе до там, че днес никой не се чувства победител. Шансът за едно единно гражданско общество, което заедно застава срещу олигархията бе пропилян още на третия или четвъртия ден от протестите, когато новопоявилите се отнякъде странни екземпляри официализираха виковете "червени боклуци" и превърнаха протестите не в поход на истината, а в опит за варварско жертвоприношение, което да изчисти с огън вините на някои олигарси за шибания преход. Емоционалното разделение на една нация е най-сигурния начин да се гарантира власт на олигархията. Карнавалът на протеста се оказа годежната церемония между Борисов и Доган, точно, защото протестърите така и не поискаха да разберат, че страната не се изчерпвва с тях. Те в нито един момент не поискаха да чуят рационалните мнения за техните грешки, а с действията, особено от есента на 2013 година нататък направиха така, че ГЕРБ да потънат в парламентарна нирвана, убедени, че времето работи в тяхна полза. И се получи така, че вместо битка срещу задкулисието една зализана олигархия пак се облизва, предвкусвайки своето ново пришествие на власт. Четох, че идеолозите на протеста се опитват да тържествуват интелектуално като твърдят, че всичко, което са говорили се е сбъднало. Това е така и не е така. Те бяха прави в части от своята диогноза, но пропуснаха да отбележат, че за заразени с вируса, който пак ще короняса ГЕРБ. Пропуснаха да забележат, че по улиците днес няма никой, а повече от всякога е необходимо истинското гражданско общество да се събуди, защото тези, които идват на власт управляват единствено в полза на монополите чрез отрядите си от калинки, кариеристи с тефтерчета и полицейски химни. Десният триъгълник към който много бойко иска да се присъедини и Реформаторския блок не само не е способен на истински реформи, но и най-вероятно пак ще доведе страната до социален ступор, защото се вижда, че тази тема изчезна от дневния ред. Това вещае единствено такива бури, че не е ясно дали Плевнелиев няма да прави и трето служебно правителство през своя мандат. Умните и красивите емигрираха във фейсбук, където се чувстват най-добре и сега задачата за битка с олигархията пак е в ръцете на обикновените хора, които не се изживяват като древногръцки богове. Предният път прогоониха кандидат-диктатора с камъни. 

Очевидно сега ще трябва да се използва и огън.

Близнашки настъпи първата протестърска мина

Само 15 минути след като встъпи в длъжност Георги Близнашки настъпи първата мина от протестърското си минало и сега не ми е ясно как ще се оправя с последствията от взрива. Първо - ни в клин, ни в ръкав той обяви, че репресии нямало да има. Ти да видиш! Нима някой някога е мислил, че ще има репресии? Каква психика на средновековен инквизитор трябва да носиш, че първата ти работа е да тръгваш да успокояваш с липсата на репресии. Живеем в свободна страна, но се оказа, че някои още носят товара на 18-ти век.

Истинският гаф на Близнашки обаче дойде след като той обяви буквално следното: "Няма да има чистка в администрацията. Ще се разделят с постовете си само онези, които проявяват политически пристрастия".

Това изявление е достатъчна причина новият премиер да бъде даден на прокуратурата. Нека да припомним - през ноември 2013 година Пламен Орешарски обяви, че ще уволнява държавни служители, които ходят по протести. Леле, какъв лай избухна тогава. "Демократичните съвести" ореваха света, че фашизмът настъпва и, че свободата е нагло изнасилена. Някаква си "Асоциацията за европейска интеграция и права на човека" дори подаде сигнал в прокуратурата. Моля обвинителите да четат заедно с мен мотивите: "Заплаха за уволнение на протестиращи държавни служители от страна на г-н премиера сама по себе си създава основателен страх и пречи за свободно упражняване на правата на мирно събиране и изразяване на мнение, защитени от чл. 43 ал.1 и чл. 39 ал. 1 от Конституцията на Република България". Нещо повече в чл. 169 "б" и 169 "в" от Наказателния кодекс се определят 5 години затвор за длъжностните лица, които чрез насилие и заплахи пречат на хората да упражняват политическите си права.

Ясно ми е, че овластеният протест ще мълчи. Всички знаем, че тяхното възмущение съвсем не беше искрено, защото, ако беше - сега същата асоциацията щеше да търчи да пише нов сигнал срещу служебния премиер. Заради това трябва да наречем тази мина "протестърска". Тя показва двуличието, което е станало основен български демон. Изведнъж политическите пристрастия се оказаха голям проблем за новата власт. И заради това пуснаха големият камшик от думи. Подлото е, че основен носител на камшика става човек, който имаше претенциите да се самонарича левичар и идеалист, преди да оглави кабинет с хора, които напълно отричат идеите му от миналото. Въпросът е, че целият морален смисъл на това, което се наричаше протест започна да изчезва. Това е тъпото на властта. Тя е привлекателна, но винаги оголва истинското лице.

Кабинетът на моралното камикадзе

"Властта се връща при своя суверен", обяви помпозно професор Георги Близнашки в речта си при обявлението, че президентът Росен Плевнелиев го назначава за служебен премиер. Задължително е да разберем какво има предвид с тези думи, но все пак преди да навлезем в мъгливата територия на лъжите, изречени с патос, да кажем нещо странично.

Придаването на свръхважност на служебните кабинети е техника, запазена за настоящия обитател на "Дондуков" 2. Именно при него създаването на подобно временно правителство, без кой знае какви правомощия се превърна в някаква пиар-оргия, където бащата на нацията стои дава акъл, препоръки и съвети и гледа внимателно дали журналистките си записват всичко. Не мога да се отърва от усещането, че чрез подобни ГМО-конструкции Плевнелиев и хората зад него упорито се опитват да тестват някакъв модел за бъдеща партия, която да представлява триумф на клишето над разума, апотеоз на празната усмивка над истинския смисъл. Точно заради това обявявянето на кабинет, който има за цел единствено да подсигури честни избори, се превърна в нещо като риалити за Строгия президент и институционализираните протестъри, които се отказаха от уличния живот в името на министерските заплати. Подобен тип промоция е такъв парад на показното, че дори човек неизкушен от политика ще усети дефекта от далече. Не напразно една от първите реплики, които Близнашки произнесе беше, че направо съжялява, че досегашната власт е махнала загражденията пред парламента, защото той имал намерение да стори това. Тази крехка и абсолютно измислена власт на служебния кабинет се нуждаеше от някакъв свръхзнак, че има смисъл и загражденията щяха да бъат така идеални за целта. Ама пусто да остане, реалността невинаги е на висотата на телевизионната и политическата мисъл.

"Властта се връща при своя суверен", рече Близнашки. Това ще рече, че досега тя е била упражнявана от някакъв задкулисен играч, но под мъдрото ръководство на морала вече е върната в ръцете на народа и направо Румяна Коларова може да я вкара в учебниците по история. Интересно как човек, който с каменно лице изслуша подменената си биография и човек с ухилено лице, който прочете подменената биография могат да твърдят, че ще върнат нещата по местата им. Изгледайте представянето на кабинета отново. Нито един път Плевнелиев не спомена, че Близнашки е бил член на БСП, депутат от тази партия, нейно основно лице. Тази част от биографията на новото премиерче е заличена все едно никога не я имало. Подменителите на биографии ли ще върнат властта в ръцете на суверена? Или вече под думата "суверен" разбираме представителите на парламентарно непредставената партия Реформаторски блок. Иронията е в това, че Близнашки в ролята си на временен министър-председател дори и при най-добро желани нищо никъде не може да върне и помпозността на фразите, както и симфоничната тревожност на президентските проклятия, не бива да ни замъгляват погледа. Подмяната не е само в биографията, подмяната е радикална. Протестърите с костюми се добраха до мечтаните кресла. Моралните стожери изведнъж смириха съвестите си със заплати. Великите установители на държавност преглътнаха герберските кадри като малко хапче "Виагра" и това ни се представя като завръщане на властта в суверена. Величествено.

Това, което новата власт не разбира е, че тя вече е паднала в капана, който самичка направи. Разяждащият хейт ще прогори този временен кабинет като киселина. Казвам го с лека ирония и съвсем нищожно количество тъга. Тези, които вадеха сатъри за най-малката дума и обобщаваха от една запетайка до вселенски мащаби сега ще изпитат собтвената си технология върху своя гръб. Маниакалните писачи на хейтърски статуси трудно ще смирят гнева си само, защото някакъв си там конституционалист им е казал, че властта се е върнала в ръцете на суверена. Всички знаем, че това не е така. Това е поредната имитация и фактът, че този еклектичен бульон може да мине за нормален кабинет го доказва.

От предният конструкт на Плевнелиев се запомни единствено това, че Марин Райков като премиер се самоназначи като посланик в Рим. Ама сигурно и това минава като власт на суверена, а не някакво президентско задкулисие, което отчаяно се опитва да вкара Плевнелиев в ролята на смислен държавник. И заради това им трябваше точно човек като Близнашки да легитимира това безчестие. Защото Близнашки беше свеж и готин, когато бе реформаторска сила в левицата. Когато отиде да се снима с Бойко Борисов по семинарите на ГЕРБ - той се превърна в поредното морално камикадзе, което пред очите на всички руши маската си, за да разкрие истинските си черти. И сега премиерът, ако наистина се чувства като приносител на властта обратно в ръцете на суверена дължи отговор - как се отнася към поведението на ГЕРБ? Вижда ли в ГЕРБ властова алтернатива? Защо прие сделката за душата си срещу няколко хиляди подписа в своята подписка?

Не че някой ще отговори на тези въпроси. Днес живеем в епохата на безкрайното крякане и никой не цени тихото говорене. Но майната им. Аз съм от тези, които от една година обвиняват, че са говорители на сенките, пропагандатори на статуквото, инженери на безвремието. Всъщност обаче през цялото време аз бях глас единствено на себе си, защото знаех, че в края на този път ще видим именно такъв кабинет на безчестието, с протестъри, които вече се изживяват като екзекутори и с премиер, който не успя да бъде честен дори за своята биография. С други думи - битката продължава. 

Сега ще е по-тежка отвсякога, защото тия, които най-много кряскаха за свобода всъщност са родени с полицейски каски в сърцата си. 

Как един англичанин разбра за Митко Палаузов повече от нас

Българският проблем с историята не е от вчера. Но в последните 24 години той навлезе в остра, направо в терминална фаза, защото господарите на всеобщата амнезия направиха и невъзможното да подменят фактите, да оплюят добрите и да съградят империя на злото, представена в ангелски блясък в нашите спомени. Когато почнеш да въздигаш параклиси на нечестивите и да се опитваш да потопиш в блатото на забравата тези, които са се борили за идеали, това ясно показва, че не можеш да разчиташ на нормален живот днес. Истериците на тема минало са окупирали пространствата и с зачервени от махмурлийски бяс очни ябълки и треперещи сини венички по челата им се опитват с крясъци да заглушат гласовете от историята, да заличат завинаги истината, да изтрият мракобесния позор на своите предци, техните окървавени ръце, а след това и гумени гръбнаци.

Така когато легионите на реваншизма се опитаха да превземат учебниците по история от тях с оруелианско мракобесие беше изхвърлено всичко, което дори намеква за битката срещу фашизма в България. В новата църква на градските лумпени фашизъм в България никога не бе имало и заради това изведнъж избитите без съд и присъда, хилядите жертви на кафявата чума станаха неудобни. Техният живот и идеали просто не се вписваха в извратената версия на история, която се опитаха да ни пробутат. Преследвани веднъж приживе жертвите на българския фашизъм станаха отново обект на гонения, защото новата класа от политически лакеи искаше да пренапише миналото, за да си измисли някаква героична идентичност. Така се оказа, че 24 години ние живеем във върховна черна измислица, където истинските стойности са погребани трагично, а властва диктатурата на фалшификатите.

В тази сива мъгла от подлост се получава един върховен парадокс. Чужденците по-ясно от нас виждат стойностите в историята ни. И става така, че само, когато чужденец ни покаже отношение към нещо в миналото, което сме опитали да подложим на върховната репресия на забравата, едва тогава сякаш за миг се събуждаме от истинската кома, за да прогледнем за малко. Софийската протестърска прослойка и до днес изпада в оргазмични трепети за спомена за това как вокалът на "Пинк Флойд" Роджър Уотърс изписа "Оставка" на Стената по време на концерта си. Но пропускат да си спомнят, че само ден по-рано Уотърс накара българските организатори да го закарат до село Литаково, където зверски е убит майор Франк Томпсън. С ужас видях репортерки, които за първи път научаваха името Томпсън. Те не знаеха кой е. Не подозираха, че един англичанин е станал жертва на кървавата българска власт преди 9 септември. Уотърс, един англичанин, ни отвори очите за нашата история. Защото за разлика от нас англичаните не се опитват да водят война с историята си. За Уотърс Томпсън е герой. А този герой, свързал името си завинаги с България, отсъства от учебниците. Той е като черна дупка в съзнанията ни, както е черна дупка историческият период за който се опитват да ни лъжат, че България е била цветуща страна и рай на демокрацията.

Тези дни един друг англичанин - музикантът Джонатан Тейлър, който живее в севлиевското село Крушево, написа песен за Митко Палаузов. Един човек от толкова далечна страна е научил за историята на невръстната жертва на фашистките зверове и сърцето му не е издържало - написал е "Песен за Митко". Той пее тази песен с ярост и гняв. В писмо до редакцията на един столичен вестник Тейлър пише: "Докато цяла Европа празнува 70 години от освобождението от фашизма, България заравя главата си и отрича приноса на собствените си антифашисти. Най-срамно е, че Митко Палаузов е просто едно дете на 13 години, а не партизански боец, той е дете, жертва на фашизма." Толкова простички думи. Толкова истински. Отстрани те, чужденците, най-добре виждат как българите като щрауси са топнали глава в забравата и отказват да дадат покоя, уважението и почитта към тези, които бяха убивани, колени, застрелвани, защото са вярвали в един различен свят.

В годините след прехода всички започнаха да се взират в малкия Митко все едно той трябваше да бъде изкаран виновен заради смъртта си. Почнаха да се гаврят с него, разни доморасли моралисти искаха да му махнат паметника. Това е перверзията на епохата - жертвата излезе виновна за всичко, а на убийците едва ли не им закичиха ангелски крила. Още по-доморасли критици се упражняваха в психологически анализи на бащата на Митко, сякаш не е човек, сполетян от огромна трагедия.

Тази трагедия обаче в нейния чист вид отново ни бе разказана от един англичанин. В зашеметяваща песен. Той, страничният и чужд човек, имаше очи за нашата история, които ние сме изгубили. Ние сме изгубили и малкото останало човечност, защото и до днес се опитваме да танцуваме танците на сатаната върху гробовете на герои. И защо, мама му стара, защо, защо, защо, защо, трябва чужденците да ни отварят очите за този факт? Защо един англичанин трябва да ни посочи, че е престъпление да отричаме приноса на собствените си антифашисти? Защо един англичанин трябваше да напише стихотворение за това, което винаги, ама винаги е било тема за литература.

Митко, дано някога да простиш...

Радане, казвахме ли ви?

Малко след като навърши една година, Реформаторският блок започна да се пропуква като какавида, от която не е ясно какво чудовище ще се роди. Лидерът на ДСБ Радан Кънев хвърли оставка като говорител и обяви, че Бойко Борисов командвал Блока. Оказа се, че е тъжно, а не смешно, за да видиш как един човек последен научава това, което отдавна е ясно на всички.

"Умните и красивите" много обичат да застават в позата "казвахме ли ви". Те все знаят всичко преди другите. Интересно обаче защо колективно останаха слепи, че с техните улични ритуали и пърформанси те в нито един момент, ама в нито един момент не са водили реална битка срещу олигархията или за различна България, а всъщност помагаха на Борисов да се върне на бял кон.

ДСБ, а и целият Реформаторски блок проспаха тази подробност от политическия пейзаж, заради това няма да тълкуваме действията на Кънев като нещо предизвикано от морал. То е последствие от политически махмурлук.

Защото можем да припомним как самият Радан Кънев твърдеше, че оставя вратата отворена за ГЕРБ, как допускаше под път и над път възможността за съвместно управление с тях. Десницата така и не научи големия урок - всяка форма на опит за примирение с ГЕРБ е все едно доброволно да се заразиш със СПИН. Те ще нахлуят, ще излъжат имунната ти система и най-накрая ще те съсухрят политически, преди окончателно да поставят надгробната ти плоча. Така в небитието си замина Синята коалиция, така вероятно ще си отиде и Реформаторският блок. Всъщност именно тези, които през цялото време предупреждаваха, че ГЕРБ се връщат, трябва да викат: "Казвахме ли ви". Ама не, ние наистина ви казвахме. 

Късно е вече да слушате.

Силата на Бузлуджа

Обичам да си спомням за Бузлуджа през 2005 година. Тя се проведе в драматична политическа обстановка. НДСВ и останалите парламентарни сили бяха саботирали опита на БСП и ДПС да съставят самостоятелен кабинет. Знайни и незнайни анализатори се упражняваха по темата за парламентарния крах на левицата. И точно по това време над 60 хиляди души се събраха на историческия връх. Това коренно промени нещата. Стана ясно, че левицата няма да се предаде.

Обичам да си спомням за Бузлуджа от 2013 година. Летните протестъри си бяха въобразили, че БСП е натикана в ъгъла, че няма никаква енергия, че изживява последните си дни. Върхът пак беше препълнен с хора. После разни самозвани специалисти търсеха карти, опитваха се да изкарват, че горе е нямало 50 хиляди души, но всъщност бяха стреснати. И то много.

Днес пак сме в същата ситуация. Винаги, когато се намери някой, който със сладострастна лига тръгне да пише некролог на БСП, левите хора намират начин да покажат, че не само са тук, че не само имат глас, но и че няма да позволят на безпросветният реваншизъм да тържествува безнаказано.

Това е различната магия на Бузлуджа. Намерете ми друга партия в тази страна, която е в състояние да събере толкова хора на подобно място. Завръщането към първоизточника на идеите, към мястото, откъдето тръгват идеите за промяна на България, не е само политически ритуал, а създаване на усещането за една общност. Левите хора в страната не са безкритична маса, която гласува по команда. Точно обратното - те се вълнуват от света, имат мнение, търсят съмишленици.

Точно заради това е важна Бузлуджа. Тя напомня на чужди и на свои, че идеите са по-важни от всичко. И показва, че дори в най-кризисната ситуация левицата има откъде да черпи своята сила - от своите корени. Жал ми е за хората от партии-еднодневки, които не знаят какво е историята да кипи в твоите политически вени и да имаш примери, с които винаги да се съизмерваш. И тази Бузлуджа показа именно това. Не бързайте да отписвате левицата. Тя е била тук и ще тук, много след като случайните медийни герои станат само бележка под линия в учебниците по история.

Няма да сляза от влака

В събота, 12 юли, в 10,40 сутринта, се качих от гара Подуяне на влак номер 8601, който пътува към Варна и Бургас (вагоните се разделят на гара Карнобат). Не мога да дам логично, а само емоционално обяснение за това защо се придвижвам с влакове из България. Всички ми казват - "ти си абсолютно ненормален, защо ти е да се блъскаш в тази мизерия, в тези стари вагони, защо не си хванеш автобус и да ти е спокойна душата". Нямам какво да отговоря. Обичам влаковете. От дете обичам влакове и гари. В тях има нещо много уютно и интересно. Заради това не съм склонен да се откажа от пътешествията с БДЖ. Дори напротив - ако автобус и влак тръгват по едно и също време към една и съща дестинация, винаги бих избрал влака. И така в събота се качих на влак 8601, постоях прав известно време, защото композицията беше само от пет вагона и очевидно не беше в състояние да поеме целия наплив от пътници. После си намерих място, трябваше малко да почета, но в крайна сметка жегата, тракането на вагоните и полюшването ме надвиха и задрямах кротко и спокойно. Слязох в Пловдив и сега това, което написах по-горе щеше да бъде една ужасно банална и скучна история, ако час и нещо по-късно, край гара Калояновец, същата композиция не бе дерайлирала с ужасни последствия - един убит (машиниста), 14 ранени и невероятно количество изплашени хора.

Тепърва ще има да се изяснява какво точно е станало в този участък, рехабилитиран наскоро с евросредства. Уви, отговорите за това каква е причината довела до един инцидент понякога се бавят с месеци, дори години. Влакът е навлязъл със скорост от 100 километра в отсечка в която е трябвало да вдига само 40. Машинистът май е дал на помощника си да кара. Да не говорим за най-голямата загадка - как така системите за автоматично спиране не са се задействали и са довели до фаталния край. Но целта на този текст не е да търсим истината за случая, защото на този етап това е невъзможно. Въпреки, че мина близо месец от събитието, до никаква истина не се е стигнало още. 

Случката показва нещо съвсем друго. Тя демонстрира тоталното разпадане на България като държава след изкарването на 24 години в нещо, което демонично бе наречено преход. Защото съдбата на БДЖ днес може да бъде четена като присъда за целия политически елит, който управляваше страната през тези години и вместо да мисли за хората с блеснали от алчност очи всъщност обслужваше корпоративни и сенчести интереси. Днес натрупаните години безхаберие вече убиват хора, а тъжната истина е, че тази вълна от смърт няма да спре, защото нито един от фундаменталните проблеми на прехода не е решен, нито един аспект от живота не е поправен, а това автоматично води до огромно количество гняв и бяс у хората. Наскоро основната пудра на държавата президентът Росен Плевнелиев в свое слово се опита да опише някаква алтернативна реалност. "Ние сме горди с всичко постигнато по време на промените и прехода", прочете от предварително подготвените листчета държавния глава, от чийто самопризнания знаем, че е бил ирландка в предишния си живот. Той обвини българите, че са прекалено самокритични и имали чувство за провал и повтори, че имало прогрес, посоката била правилна, а цивилизационния избор направен. Ех, нека Плевнелиев да отиде да повтори същите тези думи пред хората от БДЖ, пред хората от дерайлиралия влак, пред изплашените деца от Аспарухово, които са били в него. Нека на тях да им обясни колко е тъпо да живеят с усещането за загубена посока и какви лузъри са, че не могат да оценят с аплодисменти и радостни скандирания провалът на политическите елити през всичките тези години.

Заради това въпросът "защо се движиш с влак?" може да получи и антипреходен отговор - защото не искам да позволя някой да унищожи железниците или да ги продаде за безценица в частни ръце. Защото трябва да запазим поне някакъв спомен за това, че железопътната инфраструктура е част от националната сигурност и безобразното отношение към всички хора, които всеотдайно работят за БДЖ и то с терора на ниски заплати и мизерни условия, трябва да бъдат наречени герои.

Първият влак в България се появява още по времето на турското робство. Линията Русе - Варна е открита през 1866 година. През 1874 година англичаните, които са я построили прехвърлят отговорността за нея на прословутия барон Хирш, но очевидно дори в епохата на най-първоначално натрупване на капитала, железниците не са били по силите на един частен предприемач и заради това българската държава става собственик през 1888 година.

Влаковете, нека да припомнят, заемат интересно място в националната култура. Лично Иван Вазов създава и налага думата "влак", която замества френската дума "трен". В един от легендарните разкази на патриарха на нашата литература слепия дядо Йоцо започва да усеща как се променя България именно, когато чува как се строи железопътна линия. Този разказ е едно от най-трогателните неща, които са писани на български език. Ето как дядо Йоцо вижда във въображението си влака: "Само той вече олицетворяваше пред него свободна България; понеже не беше видял железница през живота си, въображението му я рисуваше като един чудовищен крилат змей, който пуща пламък из устата си, бучи и реве, фучи с невъобразима сила и бързина из планината, разгласявайки силата, славата и напредъка на свободна България".

Днес това изречение звучи така все едно е било писано за друга страна. Защото БДЖ стана една от системните жертви на политиката на прехода - хронично недофинансирана, източвана от всяка власт и унижавана при всеки пореден кабинет. Нещо повече - постоянните съкращения и ниските доходи напълно демотивираха хората да работят в тази система.  В името на унищожението на БДЖ бяха впрегнати мощни политически сили. За да могат частните превозвачи да натрупат средства и капитали разписанията на железниците бяха тотално орязани, целенасочено бяха променени, за да може пътуванията с автобуси да са по-удобни и никой не поставяше дори и дума за националния интерес. Железопътните превози имат и своята социална функция, но с годините наред бяха спирани влакове, закривани линии и в цели части на България днес може да се стигне само с автобус. И на държавата, по-скоро на така наречената държава, изобщо не й пукаше, защото целта беше да се дадат ресурси на бизнес-кръговете, да се облагодетелстват най-различни фирми. А в това уравнение никой никога не е поставял обикновените хора, техният комфорт, а какво да говорим и за тяхната сигурност. Така се стигна до фаталният 28 февруари 2008 година, когато пожарът във влака София - Кардам уби 9 души, а делото за него след това се проточи с години без да е ясно кой точно поема вината. През 2011 година пък железничарите се вдигнаха масово на стачка, един от малкото случаи в които работници колективно потърсиха своите права от държавата, вбесени от плана за съкращаване на 2 хиляди души от системата на БДЖ. В крайна сметка се стигна до някаква договорка между държавата и синдикатите, но проблемите на БДЖ продължиха да се трупат. Нито лев инвестиция не бе направен в нова техника. По времето на НДСВ бяха купени нови мотриси, но много специалисти в жп-транспорта са убедени, че те въобще не са безопасни за превоз. Другите вагони пък приличат на нещо, което е произведено в 19-ти век. А грижа и превенция липсват, понеже много от персонала беше съкратен и всички вагоно-ремонтни бази бяха приватизирани по времето на транспортния министър Вилхелм Краус, от кабинета на Иван Костов. Което веднага оборва голямата теза, че ако всичко отиде в частни ръце, нещата ще цъфнат и вържат. Между другото Краус е известен и с една култова реплика, която не бива да бъде забрявана никога, защото издава светоусещане, което плаши. Когато журналисти го питаха дали е нормално синът му да има транспортни фирми, той аристократично отговори: "Нормално е синът на обущаря да стане обущар, а синът на транспортния министър да се занимава с транспорт". Значи синовете на бедните винаги ще си останат бедни, но синовете на елита ще разнасята парите на бащите си от урва на урва, от век на век, от транспортна фирма на транспортна фирма.

Железниците бяха тъпкани от държавата-мащеха и на практика в тях се вижда какво е антинационална политика, която изобщо не мисли за хората. Дерайлиралият влак край Калояновец може да бъде разчетен като метафора за всичко, което се случи с нашия живот. В миговете в които политиката полудя, банковите скандали станаха ежедневие, тирадите на Бойко Борисов се завърнаха с размахания пръст и ръмжащия тон, цялата държава заприлича на този изостанал от времето си влак, който вече няма коловоз по който да се движи. Не са виновни жп-работниците - те бяха изоставени в една умишлено унищожавата система, както не са виновни българите, че станаха свидетели на достигането на прехода до неговата задънена улица и излизането му от релсите. В крайна сметка проблемът е в това, че никой никога не е поръчвал такъв живот, както навремето казваха хипитата. Коя посока точно е правилна, както твърди президента, че мнозинството от хората днес просто не могат да я видят, нито да усетят. Хората не живеят по-добре от преди, повечето от тях не знаят къде се намират и какви планове за живота си да направят и всички приличат на пътници от катастрофирал влак, които чакат отнякъде да дойде помощ, но такава на хоризонта не се очертава. Точно обратното - обясняват им, че това е бил верния влак, верния коловоз и въпреки, че пътят очевидно е свършил, пак се намира някой лъжепророк, който с отвратителен глас да твърди, че посоката е вярна. В целия кипяш хаос е ясно едно - някаква промяна трябва да има, защото иначе какъв беше смисълът от всички катастрофи, които преживяхме съвместно като общество. Проблемът е, че тези, които се канят да стават машинисти не само не предлагат нищо ново, но дори ги подозираме, че са ударили по две водки преди да се качат да управляват влака, защото иначе няма как да си обясним, че очите им блестят така алчно.

Ако дядо Йоцо днес беше жив, той щеше да чува в далечината единствено грохотът на дерайлирали влакове и човекът щеше да се чуди - това ли е тази силна и свободна България, която така радостно си е представял в своето въображение. Най-тъжното е това, че преходът успя да убие дори силата на литературата от миналото. 

По-голяма присъда от това, здраве му кажи. 

Моят реч на Бузлуджа

През живота си, честно, съм мечтал за една-единствена награда - наградата на името на Георги Кирков за лява журналистика. Според мен е тъпо един журналист да пише в името на наградите. Истинската награда - това са читателите, които идват да спорят с теб, да те похвалят или просто да ти кажат, че са прочели нещо. Никога няма да ми омръзне да говоря с тях. Да откриваш съмишленици - това е едно от нещата, които прави живота пълноценен. Но на 2 август 2014 година все пак ми дадоха пластиката с наградата "Георги Кирков" и аз се развълнувах. Взех микрофона. Помолиха ме да кажа "едно-две изречения", но аз реших да кажа малко повече. Това са думите, които изрекох - те са нестройни, леко несвързани, изрекох ги малко притеснено, но пък не се срамувам от нито една от тях

Здравейте другарки и другари,

Ще си призная честно, че това е единствената награда, която някога съм искал, защото се връчва именно тук на Бузлуджа, защото се връчва сред толкова много леви хора. А никога няма да има по-голямо удоволствие за един социалист, да види колко сме много на този исторически връх и да знае, че ние сме носители на левите идеали, че ние сме носители на идеите, които могат да променят света. Да си журналист е огромна отговорност. Но да си ляв журналист е още по-голяма отговорност, защото трябва постоянно да бъдеш опозиция на господарите на разрухата, на тези, които се опитват да всяват само омраза, и които се опитват да управляват единствено в полза на своите банкови сметки.

Казаха ми, че тук се намират петдесет хиляди души. Нека да го повторим отново. Петдесет хиляди души. Нека тези, които се изживяват като господари сега, тези временни политически герои да чуят това. Ние сме били тук, и ще бъдем тук много след като те са само бележка в учебниците по история. Бележка под линия.

И най-накрая, разрешете ми да кажа нещо, което съм разказвал из цялата страна. Нещо, което никога няма да се уморя да повтарям. След тази последна година на омраза, след тази последна година, когато се опитаха да сатанизират левицата, аз установих нещо за себе си. Аз съм не само ляв човек. Аз съм не само социалист до мозъка на костите си. Аз съм бесепар, и никога няма да спра да се гордея с това.

Победа!