Кои са хората, които гласуваха за „Възраждане“?

 

Стратегическата грешка на Костадин Костадинов, който преди изборите бълваше "социологически проучвания", които изкарваха "Възраждане" първа политическа сила, е единствената причина резултатът на националистите днес да бъде подценяван, подминавам и дори иронизиран. В друга ситуация и при други условия този възход вероятно щеше да е съвестно анализиран, защото в него се крият доста повече истини за българското общество, отколкото сме в състояние да признаем наведнъж. Според медиите "Възраждане" е избухнало като свръхнова звезда на небосклона, подхранвана от геополитическите урагани покрай войната в Украйна, но ако човек се вгледа в детайлите ще установи, че това не е точно така. От 2017 година насам партията на Костадинов се катери нагоре по стълбичката на политическия успех бавно, но упорито и инатливо, за да стигне до позицията си на 4 политическа сила днес. И заради това основния въпрос, който си задават всички е кои са неговите избиратели, откъде той черпи сила и обществени ресурси, кой му се доверява и какви са причините за това. Важни въпроси. И вероятно тук говорим повече за психология, отколкото за политика.

За "Възраждане" и неговия възход има две обяснения.

Едното е либерално-мелодраматичното. То гласи, че "Възраждане" е проект на Кремъл, нещо като пипалото на Владимир Путин в България. Това обяснение е така всеобхватно, че веднага поразява със своята абсолютна лъжливост. Градските либерали привиждат в политическата мрежа на Костадинов рубли, медийна пропаганда, целенасочена стратегия и чужд шпионаж. Това, разбира се, е тежка патология на ума, но никой не може да очаква градските либерали да познават наистина своята страна. Подобно нещо е обида за тях, то е против природата им буквално. "Възраждане" е доста по-сложен и специфичен процес.

Втората версия е романтично-левичарската. Според нея в лицето на феновете на Костадинов България се изправя пред класов проблем. В тях те виждат ударените от прехода хора, ощетените, маргинализарините, свръхядосаните, които с години бяха лъгани и лишавани от политическо представителство. Според левите мислители възрожденските избиратели вече да доведени до точката на кипене, където всички социални, политически и геополитически проблеми са достигнали до взривоопасна сплав, която вече пръска своите осколки на избори и ще се увеличава. Тази версия е доста по-достоверна и най-малкото обяснява това защо нямаше скрит вот за "Възраждане" както пророкуваха много социолози. Ядосаните и гневните не са притихнали като клетка на "Ал-Кайда", напротив - техният вот е гръмогласен и шумен. Те са гневни и искат всички да знаят за техния гняв. Но това е само половината от обяснението. Или поне не описва профила на "Възраждане" по достатъчно ясен начин.

В годините на прехода ние се научихме да заобикаляме сложните обяснения на политическите процеси и заради това безкрайно опростяване и до днес си представяме градския избирател като човек на успеха, който гласува извисено, либерално, емоционално или за Кирил Петков или за Асен Василев. "Възраждане" е обратната страна на градските хора. Това е градска партия, която обаче даде глас на тези, които бяха забравени, натикани в политическия ъгъл и обезценени като разбирания за света. Нека не се подвеждаме, че това са бедните и социално затруднени хора. Доста от армията на Костадинов са хора, които не изпитват материални затруднения. Не твърдя, че това е партия на богаташи, но една голяма част от нея не се чуди как да оцелява, иначе как две трети от избирателите на формацията щяха да си позволят да киснат във фейсбук и да участват в този безкраен и никога несвършващ кръстоносен поход.

"Възраждане" е реваншистка партия в класическия смисъл на думата. Но не се оставяйте да мислите, че това непременно е лошо. Напротив - формацията изгря точно, когато България удари мъртвата точка от безкрайни поклони пред чужди сили и напълно лишаване на страната от суверинитет. И всъщност точно тук е едно от възможните обяснения. Навремето един либерален журналист със слюнка на уста обобщаваше, че България е член на ЕС и следователно интересите на ЕС са интересите на България. И всички бяха слепи за факта, че в страната ни има хора, които не приемат тази постановка. Че за тях идентичността "българин" е изключително важна, тя не просто ги дефинира национално, но и ги формира политически. Едните шумните градски хора можем да наречем "западни", доколкото тяхната шумна автопропаганда ги разполага в този ъгъл. Но в България има е незападни хора. Хора, които имат различно мнение за геополитическите процеси, историята, националното и обществения смисъл. Точно тук се появи гръмокипящия коктейл, който породи "Възраждане". Модерно е да ги наречем "фашисти". Но те не са такива. Не е фашизъм да те дразни украинското знаме, окачено на фасадата на Столична община.

Българската политика няколко пъти се опита да роди "Възраждане", но ентропията на обществения живот неизменно погребваше лидерската амбиция. Подозирам, че и сега ще стане така, защото този електорат е неспокоен, гневен, изискващ и капризен. Буквално три дни след вота видях драматични статуси, пълни с претенции към Костадинов и поведението на партията му. Това е страничен ефект на отчаянието. Хората очакват да гласуват днес, а утре всичките им желания да бъдат изпълнени. Това е очакване заредено с усещане за катастрофа, защото никой не може да бъде висотата на подобно колективно несъзнавано. Но е факт, че процесът "Възраждане" е симптом за пълната катастрофа на прехода у нас. Той вече ражда повече дисиденти, отколкото доволни от системата политически овце. И нека пак да повторя - това не е анализ на Костадин Костадинов. Лидерите идват и си отиват. Блатото на историята ги поглъщаша с неумолима статистическа честота. Но хората, недоволството, процесът остават и те ще продължават да бъдат фактор в начина по който нашата държава взима решения на избори. Това не са ударените. Това са гневните хора. Това са ядосаните, които четат, интересуват се, беснеят, протестират и търсят някакъв изход от лабиринта на либералните политики, които удариха ниското дъно.

Парламентарните партии вероятно правят добре, че заобикалят "Възраждане" на парламентарно ниво. Това не е партия с която може да се преговаря, защото по определение това е формация, която не може да диалогизира. Всяка една от националистическите партии, която влезе в диалог се самоунищожи и простреля в краката. Но всъщност другите партии ще сбъркат стратегически, ако не адресират по някакъв начин избирателите на "Възраждане", а те са факторът, който определя много от нещата. Видях много възклицания и гняв заради резултата на "Възраждане" в чужбина. Това пак показва абсолютно непознаване на недействителността. Ние си представяма избягалите навън като извисената част на обществото, която е отишла да трупа западен опит и да се върне тук, за да ни просветли с неговите ценности. Доста по-различно е. Навън отидоха хора, които трябваше да оцеляват, които трябваше да се борят, които видяха как на запад се отнасят като животни и второ качество хора с тях, но са принудени да търпят, защото тук няма оцеляване за тях. Тези хора съвсем естествено ще гласуват протестно. Тези хора са икономически емигранти и повечето от тях категорично отказват да се впишат в обществата в които живеят.

Ето защо е важно да познаваме дълбочината на този процес. Той ще става все по-очевиден, все по-структуроопределящ и да се правим, че го няма е все едно със затворени очи да се движим по ръба на пропастта. 

 

Кой унищожи красивата фраза „вътрешнопартийна опозиция“?

 

Eдин от сериозните проблеми на българският политически живот е чудовищната инфлация на думите. Злоупотребата с тях доведе до буквалното унищожение на техния смисъл, а в много случаи дори и до пълна трансформация на значението. Вижте какво се случи с думата "реформа". Тя беше мачкана, политически изнасилвана, прилагана като екзекуция и днес голяма част от хората щом чуят за реформи се готвят за природно бедствие, катаклизми и бедност. Не стана ли същото с митичното съществително "Европа" - използвано като аргумент в безкрайни скандали, драми и тъпотии, днес за много от избирателите думата е изгубила своето значение или е разглеждана с омраза, фучене и ярост. Инфлацията на езика не е безопасен процес. Тя буквално взривява политическите стойности.

Покрай битките в БСП и неспиращите телевизионни рицари на словото и словоблудството напълно се обезцени пък думата "опозиция". Защото нали така трябваше да наричаме безкрайната върволица от хора, които с наслаждение се отадаваха на спорта да не спират да плюят собствената си партия - "вътрешнопартийна опозиция". Само че в идеалната вселена "опозицията" е нещо градивно. Тя не е перманентна вътрешна война, а идеен спор, дискусия за бъдещето, идейна алтернатива, която води до обогатяване на една партия, а не до нейното разложение. И това е проблемът на БСП в последните няколко години. Това не е "вътрешнопартийна опозиция", това е откровено враждебна сила, която с удоволствие работи срещу собствената си партия, разрушава нейната избирателна база, обслужва чужди политически проекти, а в края на този процес първа настоява за носенето на отговорност, оставки и конгреси. Умишлено не използвам имена. Защото тук е важен процесът, който приклещи БСП в своите лапи и не иска да я пусна. Последният пленум на партията стана знаков за това, което говоря.

Медиите отново надуха фанфарите и зажадуваха за кръв и отрязани глави, които се търкалят по стълбищата на "Позитано". Това е час от медийният тероризъм срещу левицата. Защото именно този наратив за БСП създадава атмосферата на нетърпимост и обществено смущение, която в крайна сметка е един от елементите за слабите резултати на партията в последните избори. Но какво се получи?

С очите си видях как отговорност, оставки и драми искат основно хора на които никой не им е видял дори и очите по време на избори. Защото това е основен момент в т.нар. „опозиция“ – когато дойде времето за върховно политическо изпитание, нито един от тях не се опитва да помогне. А една партия си личи в миговете в които трябва да се бори като колектив. Винаги има време за анализи на проблемите. Но преди избори всяка организация се нуждае от единствено, обща посока и усилия. Една от тях, Весела Лечева, дори си призна неучастието в изборите в прав текст – тя не участвала в изборите, защото нямала доверие в ръководството. Според мен след такова признание просто трябва да си вземеш чантата и да напуснеш залата, защото когато не си вложил усилие на вота с какви очи и съвест можеш да търсиш отговорност, а? Но предполагам, че задаването на такива въпроси веднага ще ме превърне в „корнелианец“, както обичат да говорят морално извисените търсачи на отговорност в БСП.

Лично на мен нещо друго ми направи впечатление по време на драматичния пленум. Винаги съм смятал, че добрата тактика за една „опозиция“ е да печели хората с идеи и диалог. А в залата на „Позитано“ видях насреща си безкрайна драма и скандал. Вместо опит за спечелване на душата на БСП чух едни мелодраматични прокурорски речи за това как всички сме виновни са състоянието на партията, един безкрайно размахан пръст срещу всеки, който има наглостта да не мисли като извисените съвести и трубадури на промяната.

Ами така не се печели вътрешнопартийна битка.

В крайна сметка аз лично така и не чух какво различно предлага за бъдещето на БСП „опозицията“, вън от смяната на Корнелия Нинова и бързият конгрес, ако може утре, ако не може, след две седмици.  Честно ви казвам от цялата истерия аз разбрах само едно – че бързият конгрес беше необходим, за да може уставът на БСП да бъде разпарчетосан и от него да бъде извадена така омразният за опозицията пряк избор на лидер.

За мен това е ключова реформа в БСП. Демократизацията на партията изисква не някакъв конклав от посветени да избира лидера, а за него да имат думата всички членове. Защото това е начинът левицата да стигне до своите избиратели и да ги ангажира в партийните процеси, а не да ги използва като крепостни селяни само по време на избори.

Ако тръгваш на поход за БСП, но първото нещо, което предлагаш е да я върнеш в миналото, за мен това е тежка политическа грешка и гаф. Ако тръгваш да говориш за промяна в БСП, но искаш да върнеш времето на шушукането по кулоарите в НДК, договорките и търговията с делегати, за мен това е червена линия, която не мога да прекрача. Смятам, че не съм единственият, който мисли така и гласуването на пленума го доказа.

По време на заседанието чух много викове, истерии, обвинения, накъсани монолози, но пак ще повторя – вече нямам никакво съмнение, че това не е битка за БСП. Да, те искат лидерското място, но не предлагат нищо за самата БСП. За нейното реално развитие напред. Което няма да попречи на цяла кохорта от морални съвести да направят поредното турне по телевизиите със сълзливи есета на тема „БСП умира и си отива“. Тъпото е, че го правят хора, една част от които буквално работеха за други партии по време на изборите. Е, как да им се довериш, че им пука за левицата?

Ето защо гледам с мъка на унищожаването на думата „опозиция“. БСП беше голяма, смислена и яка партия, когато имаше опозиция, която е несъгласна, но никога не я предаваше в чужди ръце. Опозиция, която се бореше за идейното богатство на левицата, а не изпадаше в елементарни личностни спорове и патологична персонална омраза. Това е изключително лоша основа на която да градиш някаква битка за партията, защото дори и да дойдеш на власт в окото на такова торнадо, не можеш да постигнеш нищо друго освен поредната буря.

Няма да съм човекът, който ще каже, че крайният резултат от вота е добър за левицата. Но, признавам си откровено, не мога да гледам как хора, които постоянно нанасяха удари с нож в гърба на партията, след изборите ми застават в морална позиция. Тази подлост води до загниване на партията. И така не може да продължи.

 

БСП има нужда от тежък разговор за самата себе си и своята промяна. Но този разговор не може да бъде воден с вдигнати пръсти, пръскани слюнки, викове, интриги и медиен картечен огън.

Тези, които го правят, не трябва да се учудват от крайния резултат.

И от това защо днес „вътрешнопартийна опозиция“ звучи като мръсна дума.  

 

Лабиринтът на безкрайните избори

 

Четвъртите парламентарни избори за последните две години дойдоха в нашия живот като метеоритът, който навремето се е появил, за да изчисти завинаги динозаврите от планетата. Никой не искаше избори, но точно като в мрачен роман целият сюжет най-накрая фатално финишира пред урните, но цялото това политическо шоу не донесе никакъв катарзис, изход или поне облекчение. Напротив - изборите вече са част от безкрайната буря на политическата криза, която се развихря като торнадо и най-вероятно няма да остави почти нищо след себе си. Заради това ми се струва, че е важно да направим бързо моментната снимка на състоянието на партиите след вота, защото иначе рискуваме да попаднем в следата на техните лъжи и измами за това, което се е случило.

Вероятно това е тъжно за ГЕРБ, но те продължават да са в капана на своята политическа токсичност. Два милиона политолога и социолога се изредиха да промиват мозъка на на отечеството и да твърдят, че рано или късно ПП ще клекне пред опасния чар на мускула на Борисов, но в нощта на вота Асен Василев и Кирил Петков обявиха, че резултатите им определят мястото на опозиция и деклариха курс: "никаква коалиция с ГЕРБ и ДПС". Това прави победата на Борисов кисела, защото за пореден път първото място се оказва въздух под налягане. Във фрагментиран политически модел като българския, който все повече се разпада на микрочасти и всяка една от тях с парламентарно представителство, очевидно не победата е най-важна за властта, а диалога. Това да си приет от всички останали. Точно в този капан е заклещен Бойко Борисов. Той продължава да бъде в политическа изолация и отказът му да хвърли оставка, да се оттегли в пенсия и да пише мемоари, обрича неговата партия на тотален ступор и маразъм. Едва ли има нещо по-лошо от това да спечелиш избори, а да не успееш да създадеш кабинет. В този смисъл ГЕРБ също не печелят от вота на безкрайното разочарование. Те са първа политическа сила, административно-командния вот е налице, но какво от това. Правителство на ГЕРБ изглежда така далечно като планетата Плутон. Не че те нямат задкулисни механизми за постигането на някакво управление, но то ще е нетрайно, крехко, скандално и моментално ще взриви гражданския мир.

"Продължаваме промяната" също нямат много поводи за отваряне на шампанско. Някой много жестоко ги заблуди, че предсрочните избори ще им донесат полза. Още в средата на годината беше ясно, че ПП се движи по пътя на камикадзето, а огънят в очите им не е огънят на идеите, а зловещия пламък на самоубиеца. Те така и не положиха достатъчно усилия да спасят управлението в рамките на предишния парламент, което беше повече от възможно, защото решиха, че в следващо Народно събрание ще смачкат всички и ще триумфират като в средностастически фентъзи-роман. Уви, това се оказа твърде далеч от истината. Войната, кризата, несигурността - всичко това бяха пробойни в техния политически имидж, солидно пюдлотен от безкрайни медийни камшици и постоянни интриги. Така те се оказаха втора политическа сила. Разбира се, не всичко в представяването им е за критика. Медийната бомбардировка на която бяха подложени упорито се опитваше да внуши, че ПП е партия в безкраен срив, че тя ще катастрофира в пропаста, че може да остане на 3-то, четвърто или пето място. Оказа се, че ПП не се е запътила към крах, а напротив - утвърждава се като фактор и въпреки на моменти сбърканата кампания, партията всъщност се закрепи, а не пропадна.

ДПС за втори пореден път се оказаха трета политическа сила. Което издава принципната слабост на всички партии под тях. Според някои анализатори дори ДПС спокойно са можели да станат втора сила, но това щеше да избухне в лицата им като алхимична колба и заради това политическите инженери на партията са дали пълна спирачка на гласуването. Не знам дали това е вярно, но е факт, че Движението се опитва за пореден път да заема ролята, която знае да прилага най-добре - на балансьра, на автентичния златен пръст, който осигурява стабилност на всяко едно управление. Вероятно заради това в драматичната нощ на вота Карадайъ заговори за това, че трябва да има помирение, диалог и разбирателство, за да се движи държавата напред. В речника на ДПС това може да бъде възприето освен като пожелание и като заплаха. Това са особеностите на такива партии.

И стигаме до "изненадата" - "Възраждане". В много отношения те сами са си виновни. "Възраждане" удвоят своя предишен резултат и всъщност това можеше да е нощ на триумф за тях. Вместо това върху гърбовете им се посипаха подигравки и ирония. Защото хората на Костадинов като папагали не спираха половин година да повтарят, че ще бъдат първа политическа сила и всички социологически проучвания са сбъркани, погрешни и манипулирани. Това им изяде главата. Хората обичат да слушат красиви лъжи, но едва ли вярват чак толкова дълбоко в тях, че да бъдат подведени. От един момент нататък "Възраждане" звучаха като пациент от психиатрия, който си говори сам и се смее на собствените си шеги. Заради това в групите на партията във ФБ беше леко тъжно в изборната нощ. Розовата приказка приключи и много възприеха това като трагедия.

Точно на обратния полюс можем да сложим БСП. Не ме разбирайте погрешно - БСП продължава да минава през най-голямата криза в своята история по време на прехода, а отливът на гласове, макар и по-малък този път се превръща в трайна тенденция. Но да не забравяме, че именно левицата беше основната сила на прицел по време на цялата кампания. Срещу нея бяха изсипани солидни медийни снаряди. Тя беше атакувана по всички направления и заради това съвсем лекото падане на резултата няма как да бъде тълкувано като драматичен погром. Което не означава, че БСП трябва да се самозатвори в своята кула от слонова кост и да не види реалността. В недалечното бъдеще по този път определено я дебне пълно заличаване и оставане в миналото, ако не вземе спешни мерки за реорганизация и промяна.

"Демократична България" тепърва ще трябва да определят за себе си - провал или победа е техния резултат. Защото погледнато отстрани партията е замръзнала, тя е като затворена в кристал. Самовъзпроизвежда се като парламентарна сила, но не успява да нарасне драматично, за да е наистина незаобиколим фактор. Очевидно лозунгите срещу Путин не вършат цялата политическа работа.

"Български възход" написаха истинската история в нощта на вота. Това беше партията, провела най-некадърната и тъпа кампания, която някога съм виждал. Но не приемайте това като обида - след като и с нея успяха да прескочат границата значи или, че наистина са добри или, че някой им преля гласове. Тепърва ще трябва да научаваме какво е това БВ. Защото лично аз не знам. И едва ли някой друг се досеща. "Възходът" е партия-зародиш, която или може да произведе нещо хубаво или да се превърне в поредния Франкенщайн на политическата система, който блясва за малко и се оттегля в безкрайния мрак на историята.

А ИТН е поводът за злорадство на вота и то независимо дали след окончателно преброяване партията ще се окаже в парламента. Само преди година тази формация беше кометата на българския политически небосклон - днес вече е като котката на Шрьодингер, тоест до последно социолозите ще се потят влиза ли тя в парламента или не. ИТН се оказа партия като ракова клетка, която убива политиката, а не е съживява за живот и поради честотата на изборите избирателите бързо схванаха нейната истинска природа. ИТН вече е ходещо зомби - мъртвец, който още си въобразява, че в него е останал някакъв живот. Не, не е останал.

И така като огледаме бомбардираният пейзаж на политиката виждаме, че изборите не само не са отговорили на основните въпроси, са продължили да изграждат някакъв непроходим лабиринт в който се намираме сега и не знаем къде и как ще излезем от него. Всъщност това е голямата трагедия на кризата днес. Тя не поразява толкова партиите, колкото избирателите и не е ясно докъде ще ги доведе. 

Но предстои да видим. 

И то бързо.