Къде е Сатаната в политиката?

В книгата си "Една история на дявола" френският историк Робер Мюшамбле анализира историята на човешката представа за дявола и как тази фигура бива възприемана през вековете. Измамните превращения на "княза на мрака" говорят много за мисленето на хората през отделните епохи. През образа на Сатаната можем да разчетем и нашата собствена представа за злото, за тъмнината на човешката душа, за борбата с изкушението и в крайна сметка за вечния сблъсък на мрака и светлината.

От тази гледна точка нека да разсъждаваме за компроматите в политиката. Ако направим един анализ на политическото слово в България от 1990 година ще видим, че "компромат" е една от най-често употребяваните думи. Всеки провал, всеки скандал, всяка драма се изкарва продукт на някакъв злобен, компроматен мозък, който иска да срине стабилността и спокойствието. За 17 години това беше едно от неизменните неща в общественият живот.
Така компроматът стана символ на абсолютното зло в политиката по начина, по който дяволът символизира това в религията. Но както има хора винаги готови да се обърнат към Сатаната, така и в политиката винаги се намират отделни представители, които залагат основно на компроматите. Вероятно привлекателността на тази техника се крие в нейния почти сигурен ефект. Защото компроматът действа безотказно - щом слухът се пусне да циркулира, репутации се рушат, митове се въздигат, а обществото се скандализира. Прави впечатление, че скандалите винаги се настаняват във вакуума освободен от политиката. Тоест, когато политиката не достига, тя се замества с компромати. Това е причината медиите понякога да са пълни дори със смешни компромати като приписват политическа свръхсила на някои дребни фигури и ги натоварват с тайно знание за неподозирани реалности.В този смисъл компроматът понякога се родее с теорията на световната конспирация - обяснява всичко, обяснява го разбираемо, а изводите са налудничави. По подобен начин вероятно би действал и дяволът. Подмолно ще подскаже други обяснения и ще ни покаже, че всички са окаляни.
След казаното обаче няма моралистично да възклицавам колко е гадно това, че живеем в компроматна демокрация. Реалностите са просто такива и никой не може да избяга от тях. От времето на първоначалното възникване на политиката, компроматът е основно средство за дискредитиране на противник. Причината за нашето недоволство, отвращение и усещане за ужас е неумелият начин, по който у нас се развиват компроматните битки. Едната страна се запъва и казва, че няма нищо вярно в обвиненията, другата страна продължава да вади факти и така въртележката става кошмарна и гадна. В миналото хората са знаели как да реагират на компромати. В американската история има един класически случай за това. По време на управлението на Томас Джеферсън като президент на САЩ, негов заместник е прочутият и до днес полковник Аарон Бър. Бър е култова фигура, политик с размах, за който по-късно Гор Видал написа обемен и интересен роман. Та, Бър има отчаян противник в лицето на Александър Хамилтън, който често публикува статии срещу него, в които го бичува с характерния силен език за ранноамариканската преса. Тогава Бър кани Хамълтън на дуел и го убива...
Естествено, това по никакъв начин не е препоръка за действия, а просто служи да ни помогне да видим, че ние никога няма да избягаме от компроматите, каквото и да правим. Така не можем да избягаме и от образа на дявола в душите си и в тъмните стаи на нашето съзнание. Когато политиката е качествена обаче, компроматите намаляват, защото хората започват да се интересуват от управлението. И Сатаната, пардон компроматаджиите, нямат толкова шансове...

Скулптурата на свети архангел Михаил, който побеждава Сатаната на катедралата в Ковънтри. Това е и прекрасна политическа метафора