Friday, December 05, 2008

"Аз отдавна съм ангел навярно"


Преди много време, още като бодър ученик в руската гимназия в Пловдив попаднах на едно велико стихотворение. То беше от неизвестният тогава за мен поет Владимир Соколов. Харесваше ми неговото начало - "Я устал от от двадцатого века". Нещо в изразената умора в стихотворението по странен начин ме изпълваше с усещането за познато чувство. Не знаех нищо за Владимир Соколов. По-късно научих. Той е бил женен за българка, която умира трагично в началото на 60-те години на миналия век. Но любовта му към България остава. Соколов се превръща в най-добрия преводач на Дебелянов на руски. Превежда много българска поезия. Често идва и в България. Той е един от най-странните лирици в необятната руска литература. Един критик (това вече го четох в доста по-късни години) казва за него, че Соколов е "тихият поет на Русия". Има нещо вярно в това. Обикновено той пише в рима, но едно от най-странните му и вълнуващи стихотворения е в бял стих. Разказва се за това как в деня след смъртта си лирическият герой излиза да се поразходи из града и как всичко вече е станало различно, дори и неговата любима. С години съм чел това стихотворение от една книжка на Соколов, която по странен начин бе попаднала в къщи. Стихосбирката не беше преведена, но аз я четях отново и отново. Така съм чел само Маяковски. Както и да е.
През 1988 г. тихият лирик създава едно разтърсващо стихотворение, това за което говорих в началото. То бързо се разпростира като огън в перестроечна Русия. Стихотворението е гениално. Ето как звучи на руски (малко по-надолу ще дам и негов превод):

Я устал от двадцатого века,
От его окровавленных рек.
И не надо мне прав человека,
Я давно уже не человек.
Я давно уже ангел, наверно,
Потому что, печалью томим,
Не прошу, чтоб меня легковерно
От земли, что так выглядит скверно,
Шестикрылый унес серафим


Фразата "я давно уже не человек" понякога ме кара по особен начин да се замислям за света. Сигурно в това е големият и истински ключ към поезията. Думите й ни изстрелват и ни карат да виждаме нещата по друг начин.
Наскоро списание "Факел" обяви конкурс за превод на това велико стихотворение. Най-добрият превод обаче се получава като се комбинират два от тях, поне от редакцията на списанието така твърдят. Ето го преводът:

Уморих се накрая от тая
баня кървава - двайстия век.
Аз човешки права не желая,
аз отдавна не съм и човек.
Аз отдавна съм ангел небесен,
щом не моля сломен и унил,
от земята потънала в плесен,
в рая нейде да бъда отнесен,
от един серафим шестокрил.

Не знам за вас - мен лично това стихотворение винаги успява да ме разчувства. След него дълго изпадам в лирично настроение и по някакъв драматичен начин да опоетизирам градовете край себе си. Тъжна история, какво да ви кажа. Под тъжна история имам предвид себе си в състоянието на литературно опиянение.

И само още няколко думи за Соколов. Странно е как чуждите поети по различен начин откриват България. Не знам защо е така, но в техните думи моята родна страна винаги ми прилича на място излязло от приказките. Или поне на държава от някаква друга вселена. Соколов е автор на не едно и две стихотворения за България. Те не са монументални, нито за посветени на дружбата, политиката и мира. Тези стихове представлявят някакви негови лични наблюдения. България през погледа на Соколов става доста различна страна.
Ето един куплет за София:

Пак съм в София. Пак съм в парка,
по алеите на светлината.
И е есен... Като подарък
греят златни в дланта листата.

Защо кметът на София няма въображението на Соколов и да възстанови тази поезия в града. Стихотворението е писано през 1985 г. Сега можем да открием този град единствено в думите.
Още един куплет. София в приказната есен:

И танцуват листата мокри
на дърветата феерични
от Орлов мост та чак до "Оборище"
като в приказка фантастична.

Когато с думи успеят да ти отворят вратата към миналото, това означава единствено, че магията на поезията е сработила и то по успешен начин. Понякога чак ми се приревава от тези описания, защото изпитван нелека завист от това, че един чужденец по-добре от мен е успял да види красотата на моята държава.
Последният куплет вече ни запраща в красивото безвремие, там където София може да бъде само красива:

А по "Руски" птичите хорове
полудяват... Сняг неочакван.
Жълти-плочките... И повторно
е разцъфнал кестена в мрака.

Един руснак ми отвори очите за магията на София. Благодарен съм за това.

2 comments:

Димитър Лъжов said...

Свръх-политизираният Алекс Симов написа нещо за поезията... Това друго лице на Алекс е може би по-интересно... Алекс, дай кредит на преводача (преводачите), преводите са супер.

ENCOUNTERS said...

Алекс, много хубаво пишеш за поезията - простичко и искрено, и с лек хумор, в съвсем точни дози сълза и смях. Браво!
Впрочем... като ходя по жълтите павета винаги си представям, че съм в Магьосникът от Оз, нали знаеш, там има един жълт път, който води към поредната магия.
Нали знаеш какво превръща една утопия в дизтопия? Гледната точка - вън ли си, всичко е красота и шарения. Вътре влезеш ли, шаренията става безвкусица. :)