В събота сутринта се събудих в облак. Момент, не бързайте да обвинявате производителите на алкохол и тайните им добавки към спирта за моето състояние, въпреки, че определено е пикантно като идея. Все пак наистина се събудих в облак. Или хайде да го кажем така - събудих се в утро, което все едно беше в облак, защото навън имаше гъста мъгла. Ама толкова гъста, че като излязох на тясното балконче не можех да видя дори земята долу.
Прекрасна гледка. Намирах се в една станция до Кремиковския манастир, бях спал едва три часа, но оцених до край великото усещане да се събудиш все едно в облак. Облякох се набързо и излязох да се поразходя. Мъглата беше гъста, но не неприятна. Не знам защо разходката ми хареса, въпреки, че почти разбрах какво изпитват слепите хора. В мъгла се диша трудно, но усещането е упояващо...
След това се замислих защо в нашия свят и особено в нашата култура свързваме мъглите все с нещо зловещо. Ей така на първо четене веднага ми идват няколко много диви примера свързани с усащенето на заплаха в идващата мъгла.
Филмът "Мъглата" на Джон Карпентър. Зловещ сюжет. Един град край морето е заплашен от проклятие идващо от миналото. Когато градът се покрие с мъгла идват призраците на моряци издавени в залива, за да отмъщават за своята смърт. Карпентър е гений. Никога няма да забравя как бавно мъглата покриваше градчето... Именно в този филм блесва таланта на актрисата Джейми Лий Къртис, която заради убедителното си пищене пред неизвестността на страха в следващите години игра в няколко велики класики на хорър-жанра и получи титлата "Кралицата на ужаса".
Разказът "Мъглата" на Стивън Кинг, по който също бе сниман филм, но далеч под нивото на Карпентър. Сюжетът също е подобен. Пада мъгла и някакви хора се оказват затворени в голям хипермаркет. Който обаче излезе навън в мъглата - не се завръща. Там, нещо дебне. Няма да развалям удоволствието на тези, които още не са чели този велик разказ като им разказвам края. Ще споделя друго - много ми хареса корицата на българското издание, въпреки леката й аматьорщина. Тя беше изцяло сива, само от тази сивота се подаваше една грозна ръка с дълги и извити нокти. Картината добре е схванала синтезирания ужас на мъглата при Кинг.
А, да, докато пиша най-после се сетих за разказ пак посветен на мъглата, който не е зловещ. Казва се "Любовта е сляпа" и е на Борис Виан. На български бе преведен в сборника му с разказа "Човекът-вълк". Този разказ една ефирна еротична фантазия. Защото над града описван в него пада мъгла. Никой не вижда нищо. Хората се срещат и са готови веднага да правят секс. Мъглата ги зарежда с еротично чувство. Разказът е странен и свободен. Но си струва да бъде четен, защото Виан и тук е верен на себе си - руши схеми и тръгва в посоки, които само той знае.
И най-накрая един пример с български автор. В гениалното си произведение "Септември" (това според мен е перлата на българската поезия) Гео Милев говори за мъгла. И то по ужасен начин. Защото когато за първи път прочетох поемата най-много се впечатлих от едно символистично сравнение за мъглата, което обаче на мен ми звучеше ужасяващо, но с онзи страх, който те пристрастява. "Бесилки разпериха черни ръце (привидиения в мъртва мъгла)". Ето това с мъртвата мъгла бе разстреля.
Между другото тези разкази нямат нищо общо с моето усещане за това да се събудя в облак. Защото изведнъж ми стана толкова леко и лъчезарно, че дори се уплаших. Хората трудно понасят лекотата на битието. А в мъглата аз открих такава лекота. Иразено с думи звучи ужасно сложно, но такова чувства е безкрайно опиващо да бъде изпитвано. Обикалях из парка на тази станция и може и да съм се разминавал с хора, но аз поне не ги виждах. Беше страхотно. Чувствах се като единственият човек на планетата. Вероятно чувството беше страхотно, защото знаех, че мъглата рано или късно ще се вдигне, но кроткото спокойствие, което изпитах е несравнимо. Това е все едно изведнъж да разгадаеш загадката на света и просто да видгнеш рамене.
Територията на мъглата ми помогна да осъзная и нещо друго, което мисля, че знам отпреди това, но в случая просто разбрах, че е правилно. Никак не е необходимо много, за да се почувстваш щастлив по упойващ начин. На мен ми трябваше малко мъгла и знанието, че след кратката разходка ще си отспя за цялата седмица. Това е мимолетно щастие, защото бързо отминава, но трябва да бъде ценено.
В един момент дори си представих една красива картина. Че стигам до края на тази мъгла, където й да свършва тя и щом изляза от нейната сива територия ще попадна в друг свят. Може би по-хубав, може би по-странен. В това е прелестта и на гледането на облаци. Виждаш ги, сътворяваш техните форми с очите си и се чудиш откъде ли са минали по своя път. Беше удивително да се събудя в облак и да обикалям териториите на мъглата. Не се подигравайте с баналните ми прозрения, въпреки, че звучат инфантилно. На мен те си ми харесват и няма да ги забравя лесно. Както не бих забравил онази мъгла и липсата на привидения в нея...
No comments:
Post a Comment