Monday, December 22, 2008

Как да тълкуваме първите 12 книги в "Голямото четене"?




Това са 12-те книги, които остават да се състезават за любима книга на българина, която ще бъде определена през 2009 г:

Властелинът на пръстените - Дж. Р. Р. Толкин

Време разделно - Антон Дончев

Граф Монте Кристо - Александър Дюма

Железният светилник - Димитър Талев

Майстора и Маргарита - Михаил Булгаков

Малкият принц - Антоан дьо Сент-Екзюпери

На изток от Рая - Джон Стайнбек

Осъдени души - Димитър Димов

Под игото - Иван Вазов

Пътеводител на галактическия стопаджия - Дъглас Адамс

Сто години самота - Габриел Гарсия Маркес

Тютюн - Димитър Димов



В тази класация има попадения, но има и явни недомислия. Като едно от най-големите недомислия в нея аз определям - "Време разделно" - скучен, поръчков, манипулативен роман, написан от човек без грам морални достойноства, но за сметка на това още приживе увековечен с титлата "академик". Антон Дончев е символ на всичко онова, което плаши в българския писател от по-старото поколение - вечен храненик на държавата, манипулатор и интригант, медиен любимец на вестниците, които лесно се хлъзват по звучното "академик". Да не говорим за друго - "Време разделно" е манипулативен текст, под който дори Тодор Живков би се подписал. Когато навремето прочетох тази книга, без изобщо да знам автор, история на написването й и други, усетих, че в цялата постройка на романа има нещо дълбоко нередно....

Другият роман е "Под игото". Аз нямам нищо против романа, но понеже все пак е класация за любим роман много се съмнявам в България да има повече от 16 души, които да считат точно тази книга за любима. "Под игото" е книга-институция, нещо като сакрализиран монумент, точно поради тази причина се съмнявам в нейната "любимост" на много хора, а да не говорим и, че чисто литературно тя отстъпва с пъти на шедьовара на Вазов - "Чичовци". "Под игото" е писана с ясното съзнание, че ще се увековечи и ще кристализира. Първият български роман. Хубаво е да знаеш за него и да си го чел, ама чак пък любим...

"Железният светилник" по-може да е любима книга на някой, защото като литература тя е с пъти над "Под игото", въпреки, че аз никога не съм намирал нищо привлекателно в образа на Султана. Дори напротив бих накарал учениците да пишат по тема "Властната майка като фактор в провала на България", ама майната му. Един прекрасен факт, който вероятно повечето от тези, които са се излъгали да прочетат този текст не знаят. В романа един от героите е търговец на афион. Афионът е съвсем легална стока в онези дни. дълго време съм подминавал този факт с лека ръка, но после случайно разбрах какво е афион - това е добрият стар опиум. Да сме живи и здрави...

Много се кефя, че в тази класация присъства книгата на Булгаков, но също ще изразя определени опасения за гласуването за тази книга. Почти не познавам човек, който да не твърди, че този роман е един от любимите му. Дразни ме това обаче, че вън от тази книга повечето от тях не могат да ми кажат или да са прочели друго произведение от Булгаков, а смея да ви уверя, че това е един велик писател и другите му неща особено "Кучешко сърце", "Фаталните яйца", "Бяла гвардия", "Театрален роман", "Записки по маншетите" са уникални книги. Да не говорим за това, че в повечето случаи когато съм се опитал да говоря с някой за "Майстора и Маргарита" срещам уникално неразбиране на книгата или пък по-лошото - ултраклишираното й възприемане.

Аналогична е ситуацията с Джон Стайнбек. Понеже, ако ме попитат направо бих го наредил сред любимите си писатели, пак ми е много тъпо, че всички като папагали повтарят "На изток от рая", "На изток от Рая". Книгата му е уникална, но например аз бих си избрал друга - например "Тортила Флет","Гроздовете на гнева" (на български тя е преведена с още по-готиното заглавие "Гневът на мравките") или пък особено разтърсващата "За мишките и хората". А, защо не и много хубавата "Зимата на нашето недоволство".

"Малкият принц" няма да го коментирам. С годините се научих, донякъде и насила да не харесвам тази книга, защото тя обрасна с твърде много романтично-глуповати тълкувания, които един екстремен пилот като Екзюпери със сигурност не би одобрил, въпреки емоционалната си нагласа. Това е книга за изгубеното дете в нас, но я превърнаха в библия на лиготията, макар, че убеден съм - авторът й би се потресъл. Аз се насълзих навремето докато четях книгата. После обаче реших, че романтичният й дух ми идва в повече. Харесва ми да си спомням за рисунката на боата погълнала слон, но останалите неща ми идват нанагорно. И понеже в нашия свят очевидно кино и литература вече трайно са се преплели в неумолима хватка (доста от книгите попаднали в първите 100 са там, благодарение на киноверсиите си) нека да отбележа, че "Малкият принц" има велика екранизация от далечната 1974 г. на режисьора Стенли Доунън. Филмът е мюзикъл, но е уникален. Най-много ме радва Змията, която във филма се играе от гениалният хореограф Боб Фоси. Там той пее една много зарибяваща песен, която носи заглавието "Sssssssnake in the grasssssssss"...


"Граф Монте Кристо" е хубава книга, но смятам, че повечето хора, които са гласували за нея не са я чели в скоро време. Тя бележи красивата традиция на френската литература да създава книги с такава дебелина, че ако ги метнеш по някой да го убиеш. Мотивът за отмъщението, който е пронизал целия сюжет е много добър, но наскоро лично за себе си установих, че стилът на Дюма вече уникално ме дразни, защото е твърде подробен. Да не забравяме, че тогава са плащали на писателите на дума. Аз винаги избирам книгите пред филма, но в случая с "Монте Кристо" вече бих избрал да гледам на екран сюжета. Между другото - това е една от малкото книги в чиято популярност никога не съм се съмнявал, както и в това, че е четена от българи от най-различни слоеве. Причината за липсата на съмнение се крие в една новина, която прочетох преди година и половина. Български контрабандист, който се бе опитал да влезе нелегално в Италия на митницата бе представил паспорт с името Едмон Дантес. Уви, нашенецът очевидно бе случил на митничар-ерудит, който след няколко минути смях над красивото име просто заповядал да го арестуват...


"Сто години самота" е гениален роман. Смятам го за едно от най-добрите произведения на Маркес. При мен той стана първият ми сблъсък с магическия реализъм и неговият високо опоетизиран език. В този свят хората като че ли са зашеметени от своите чувства, те ги водят в неясна посока, любовта винаги е съдбовна, а дъждовете не спират за поне 4 години, че и отгоре. Много харесвам книгата на Маркес, въпреки, че ме натъжава. Тя заслужава да стане любим роман на българите. аз много харесвам и друга книга на Маркес - "Хроника на една предизвестена смърт". Тя е кратка, ясна и от нея си личи, че Маркес е гениален журналист. Мисля си, че бих я предпочел дори и пред "Сто години самота", защото атмосферата на обреченост я има и в двете книги, но "Хроника на една предизвестена смърт" тя е по-синтезирана и съответно доста по-ужасяваща...


Ако аз трябва да си избирам книга от тази класация бих гласувал или за "Осъдени души" или за "Тютюн". Ще го направя воден от разбирането, че български автор трябва да оглави тази класация, въпреки, че първият порив на душата ми ще е да гласувам или за Дъглас Адамс или за Толкин. Пък и нека да бъдем честни - в България още не се е родил друг такъв романист от класата на Димов - заслужава си да го почетем.
"Осъдени души" е култово произведение, особено като имаме предвид, че малцина са българските писатели, които са опитвали силите си с чуждоземен сюжет. А Димов прави роман от европейска величина, който показва едно друго възможно лице на нашата литература, което не е фиксирано в селските къщи, земеделското стопанство и драмата на разпадащия се патриархален род...
"Тютюн". За този роман може да се говори много. Аз ще се спра само на един аспект - ние сме в особената културна ситуация да прочетем този текст в постмодерен асепкт. Властовата литературна санкция върху романа внася в него нов герой - Лила, а сега смятам, че никой не бива да чете романа без Лила. Лила е нещо като реактив, който осветява по брутален начин целию сюжет. Понеже тя е статична и непроменяема, въпреки краткото й пътешествие от левосектанството до обикновения комунизъм Лила се оказва невероятна постмодерна находка. Тя е като декор, който не може да бъде заобиколен и заради това трябва да бъде ценен. Както и да е. "Тютюн" е класика и е книга заради която си струва да гласуваш.


Адамс и Толкин изобщо нямам намерение да ги коментирам по начина по който източноправославния християнин не коментира иконите в църквата. Двамата са непостижими и страхотни. Който и да гласува за техните книги няма да съжалява по никакъв начин. "Властелинът на пръстените" е епос, който понякога дори съм сънувал и то още преди да има филм. Между другото още едно наблюдение върху книгата. Навремето в света на социалистическото детство единствената врата към красивия свят на комиксите ни осигуряваше списание "Дъга". Комиксът по другата книга на Толкин "Билбо Бегинс или дотам и обратно" беше уникален. Смятам, че хобитът бе нарисуван много добре от българския художник - беше едно сладко и забавно човече. Това за малко щеше да ме спъне с "Властелинът на пръстените", защото е мащабен и мрачен епос, а не комедийна фантазия като "Билбо Бегинс", а аз през цялото време си представях сладкото човеченце от "Дъга".
Адамс пък е мъдрец от висша класа. Човек влюбен в компютрите, науката, който не се срамуваше да казва, че е атеист. Светът е по-скучен без Дъглас Адамс и очарователното му цинично светоусещане. Аз виждам надежда в неговата книга. Тя ти дава знание, че един ден можеш да се опиташ да размахаш хавлиена кърпа от балкона си и не бива да се учудваш, ако случайно вземе, че край теб спре някой звездолет. Такава е природата на безумно смешната вселена.


Има още много какво да се каже по тази класация, особено за книгите извън първите 12, но текстът набъбна с невероятна скорост. Съвсем скоро обаче пак ще пиша по темата, защото видях някои доста смущаващи тенденции в гласуването на хората. И защо, мамка му, Орхан Памук не влезе поне в първите сто?

1 comment:

komitata said...

"Осъдени души" е боклук, "Под Игото" е на нивото на Карл Май (т.е. приключенска книга за юноши), "Време разделно" е боклук тип Паоло Коелю.