Красиви дни в Студентски град

Когато за първи път попаднах в първата си стая в Студентски град не можех да повярвам на очите си. Тя беше мръсна, разхвърляна, по стените имаше мухъл и драсканици, столовете бяха счупени, а масата се крепеше права по някакъв неведом начин.
Беше най-красивото нещо, което съм виждал!
И до сега смятам така.
Стаята беше 104-та, блок 18-ти, а София ми изглеждаше най-красивия град на света. Моята велика дупка беше на първия етаж, а клоните на едно дърво често се удряха в прозореца. Дървото беше накичено като гирлянда. Вместо листа по него имаше - найлонови торбички, пластмасови кутии, няколко шишета от бира, страници от вестници, дамски превръзки, презервативи, които сигурно са били употребявани многократно (беден живот, мама му стара!), остатъци от храна и какво ли още не. Спомням си, че дори птиците заобикаляха това дърво. Аз и него харесвах. Отстрани на 18-ти блок съвсем като картина от соцреалистичен роман имаше недовършен строеж. Този строеж бе замрял в красивото си безвремие и дори постепенно започваше да се разрушава. Дъждовете бяха направили нещо като блато в него, откъдето през лятото се чувяха любовните песни и танци на жабите. Това крякане ми липсва.
Леглото ми се намираше точно под прозорците в тази красива 104-та стая на 18 блок. Понеже нямаше пердета в началото, луната всяка вечер блестеше в очите ми. Тогава мразех всички луни, днес вече не е така. Днес обичам повечето от тях.

Нека да хвърлим един поглед на тази велика стая. На едната стена с големи букви, усърдно изписани и оцветени с черен химикал, някой гений във филологията бе изписал великият афоризъм: "To beer or not to beer. Shakesbeer." Естествено тази мисъл така и не ми е излязла от главата оттогава. Другото, което съм запомнил като налудничаво стихче е поетичният опит на някой от предишните обитатели на стаята. На гърба на един нещастен стол очевидно вдъхновеният поет бе избродирал следните думи с неопределим шрифт и цвят:

"Кокаин, кокаин - чуден плод,
колкото повече - толкова по-гот,
колкото по-гот - толкова по-добре,
вместо да ядеш, смръкни си беличкото емфие"

Смятам това стихотворение за висшо достижение на постмодерната българска словесност. То не е написано в състояние на тъпашка абстиненция. Написано е като апотеоз на радостта и кефа. Поетът (който и да е той) надмогва делничните грижи, надмогва битовото, за да изстреля погледа си към метефизичните дълбини, там където кокаинът е като чуден райски плод и илюзорно емфие.
На едната стена висеше театрален плакат. Мисля, че беше за постановка от 1993 г. Плакатът беше за пиесата "При закрити врати" от Жан-Пол Сартър. Не бях я чел. По-късно я прочетох. Този плакат ми отвори невероятен културен хоризонт, защото пиесата е велика. Никога не съм я гледал на сцена, но вече не съм сигурен дали бих го направил. Сюжетът в нея е гениално простичък. Един мъж и две жени се събуждат в хотелска стая. После изведнъж си разбират, че са мъртви и си спомнят как предишния ден са били застреляни. По-късно идва и осъзнаването, че те никога няма да напуснат тази стая в която няма нито едно огледало. Ако някоя от жените иска да се огледа може да направи това единствено в очита на мъжа. Именно в тази пиеса се появява прословутата мисъл, която толкова често се цитира като кредо на екзистенциализма: "Адът - това са другите!". Аз и до днес не споделям това разбиране, смятам, че и самият Сартър не го споделя, защото в крайна сметка от пиесата може да се разбере, че адът наистина е в другите, но в другите е и щастието...

Както и да е, да не се отвличам. Плакатът стоя на стената цели две години докато бях в тази щастлива и красива стая, а за по-късната му съдба, уви, нямам никакви сведения. Мога само да се надявам, че е вдъхновил някой по начина по който вдъхнови мен. В стаята ми имаше още един плакат. Той беше още по-стар, от 1991 г. Беше постер на СДС. На него се виждаше кадър от позабравените в наши дни бдения със свещи, а жълти букви яростно казваха "45 години стигат". Влязох в своята стая през 1995 г. Имам предвид, че бяха минали годинки от закачването на плаката, така че по него няколко ръце бяха оставили надписи, които нито един лидер на СДС не би искал да види. Част от дописаните с химикал лозунги искаха да извършат почти със сигурност физиологически невъзможни неща с голяма част от седесарите по земята. Аз също добавих своята гневна лепта към този плакат, но в името на невинността на бъдещето на децата ни, не бих цитирал посланието си към синята партия.

На стената, точно под прозорците, друга ръка на мой предшественик в стаята пък бе оставила завет към поколенията. Интересното е, че това не беше авторски текст, но понеже си личеше, че в изипсването на стиховете е вложено старание, очевидно за автора на надписа думите са означавали много. Това беше текста на старата ъндърграунд песен:

В конски вагон
подобен на салон
пътувах аз от София за Лом.

Прощавай, София!
Прощавай, София,
с Дианабад
и кино "Капитол"!

Объркан и сам
къде съм не знам,
защото на вагона няма джам.

Прощавай, София!
Прощавай, София,
с Дианабад
и кино "Капитол"!


Очевидно думите са означавали много за призрачния ми предшественик в стаята. В интерес на историческата истина трябва да отбележим, че авторът на тези думи (всъщност не точно автор, защото взима текста наготово и го осъвременяма), както и композитор на свръхизвестната песен е Матей Стоянов, човек с интересна съдба, но да не се отплесваме.
Малко след посоченият по-горе текст следваше друг. При това пак на ъндърграунд песен.

"Весело беше на мойто погребение,
врабчета пееха "чик-чирик, чик-чирик".
Приятелите ми всички бяха в настроение
само на мен ми беше малко тъжничко..."

Не си спомням дали имаше още куплети. Обаче така от няколко стени се нагълтах с ъндърграунд култура за десетилетия напред.

Най-великото ми "наследство" обаче бяха трите тома на "Капиталът" от Карл Маркс. Някакво издание от 70-те години на вече миналия век. С твърди и тъмножълти корици. Не успях да прочета целият фундаментален труд, но изчетох някои от главите. Не бяха лоши. Маркс има журналистическо перо и това си личи. Знае как да бъде злобен и хаплив, когато трябва. Знае и как да разчувства. Талант е. Така се открехнах и на марксизма. Да не говорим и друго. Колкото й гости да минаваха през стаята, първото, което виждаха винаги беше "Капиталът". Говорех така все едно познавам труда в детайли. Хората се респектираха.

Стая 104 беше като малко вселена за мен. Както във вселената неизменим принцип е ентропията, така аз и съквартирантите ми, колкото и да се стараехм никога не успяхме да въведем абсолютен ред в нея. Винаги отнякъде нахлуваше плесен и плъзваше по стените. Винаги отнякъде идваше прах. Никога не успя да ми припука за това. Харесвах тази своя стая, така както всеки харесва свободата си, когато я изпита за първи път. Далече от родителите за първи път дишах въздуха по нов начин. И грозната ми стая, която излъчваше неописуема красота стана символ на този мой свят.

Не че нямаше проблеми. О, управителката на 18-ти блок беше тежка руса фашистка. Тя се бе превърнала в злокобен диктатор, легендата за който се носеше по всичките етажи на високия блок. Когато човещк отиваше да си плати наема, русото чудовище втренчваше безцветен поглед в теб. В блока съжетелствахме заедно студенти по журналистика и химия. Управителката ненавиждаше най-вече нас - студентите по журналистика, защото няколко пъти се бе опарила с такива. Когата в миналото се била опитала да приложи няколко изнудвачески техники върху жителите на нейния блок, мои колеги директно я заплашили с попадане в медиите. Тя отмъщаваше обаче на нас - по-младото поколение. Запомнил съм и друго. Управителката имаше любимец. Един студент по химия с вид на праисторическо насекомо. С подмазвания и не знам какво още химикът си бе уредил най-добрата стая в блока, живееше в нея самичък и плащаше символичен наем. Но цената за това вероятно е била висока. Той си знае каква е. Не излизаше от стаята на управителката. Не искам да кажа, че й е бил любовник, а просто изповедник. Тя беше енергиен вампир, а той жертвата от която смучеха...

18 блок бе пълен с приятели. Можем да го сравним с една почти развихрена комуна. Много малко са другите места, където дистанция между хората да няма. Студентски град е такова място. Е, имаше си и отрицателни страни. Научих се да пия. Обвинявам обаче университета като цяло, а не Студентски град. Само за пример - на абитурентския си бал единственият алкохол, който изпих бяха 25 гр. водка, колкото да участвам в наздравиците. Тези дни обаче отплуваха в историята.
Алкохолът сигурно събуди поета в мен. Е, никога не станах особено талантлив поет, но пък важното е желание да има. Събирахме се аз и още няколко приятели в някоя стая, вадехме пишещата машина на един от нас (пишеща машина!!! Боже, колко време е минало!) и започвахме да сътворяваме стихчета в стил Трендафил Акациев (само да припомня, че той е продукт именно на студенти по журналистика), които звучаха по следния начин

Тя се казваше Роза
и беше от Трън,
а казах и само:
"Дрън-дрън"!


Или пък:

Най-после, скъпа,
и ти разбра,
че единственото поносимо в теб
са твоите бедра.


Абе, времената бяха хубави. Студентски град беше различен. После ни връхлетя и икономическата криза от 1997 г. Обаче сега като се сетя за онези години настроението ми неизменно се подобрява и съм в състояние да изкарам деня без да си скъсам нервите. Във времената на стреса и високия холестерол всеки трябва да си има едно такова островче от спомени.
Много ми е тъжно за днешните студенти, които трябва да живеят в един съвсем различен квартал, който напомня на овеществен кошмар. Когато един ден се обърнат назад те ще си спомнят и много хубави неща, но основното ще е страх и разочарование. Човек трябва да извлича удоволствие от своето минало, колкото й мизерно да е то. Аз си спомням един свят на купони и поезия. Не е толкова лошо... Както казваше един поет - разрешавам ви да ми завиждате!