Уязвимостта на българската телесност

Градският транспорт в София като осъзнаване на българската вселена. Качвам се по обед. Навън е брутална жега. Почти субтропическа, задушна и тежка. В тролейбуса температурата е поне с пет градуса по-висока от тази навън. Класика. Няма климатици. Прозорците не се отварят. Задух.

За мигове като тези групата Deftones бе написала песента си "Моето лято" (My Own Summer), където се появява постапокалиптичното двустишие:

I think god is moving its tongue

There's no crowds in the streets.

Аз си представям тази песен като апокалипсис от жега. Защото е протяжна и бавна, а когато китарните рифове станат силни, човек има чувството, че светът наистина свършва. Песента ми напомня за жегите у нас. Празни улици и неистови лъчи.

Хората стоят в тролейбуса и се потят. На всички им личи. Лицата им са оросени, всеки забърсва чело. Ризата ми направо залепва за гърба. Телата могат да се държат много странно, изложени на жегата. Стават уязвими и слаби. Телесността се предава пред напора на слънцето. Това е като философски извод за цяла България. Тук организацията на живот е такава, че всекидневно се изправен пред въпроса за безсилието на тялото. Тротоарите за високи за инвалидите, в автобусите всички се потят, а хората припадат, в административните сгради стълбите са строени за алпинисти. България е държава, която всекидневно те изправя пред лимитите, които имаш като тяло. И те сблъсква челно с твоята уязвимост.

Хората стоят в автобуса и се потят, а самият тролейбус напомня на камера от Аушвиц. В него не може да се стои дълго, защото ти призлява. Призлява и на най-калените в битката със слънцето. Всичко тук е направено така, че да изкара най-лошото от тялото. Не преиначавам много. Телесността тук е очевидна и натрапваща се като леещата се от всички пот. Някъде бях чел едно есе на Дубравка Угрешич, която казва, че голяма част от американските парфюми са правени не за ароматизиране, а за запушване на порите. Целта е да не се потиш. Защото не си длъжен да натрапваш своята телесност на другите. На Балканите обаче всичко е обратно. Автобусът те превръща в мокър парцал, защото общината дори не си е направила труда да обмисли идеята да инвестира в климатици. Бабите вадят кърпички и минута по минута бършат лицата си. Потта тече на едри капки. Дори не може да се чете. Толкова е задушно и така противно, че капките от челото ми падат по страниците на книгата. Телата се потят колективно.

Да се потиш не е срамно. Животът у нас обаче постоянно те сблъсква с твоята телесна слабост. Потиш се в жегите. Задъхваш се по стръмните стълби. Пропадаш в дупките. Във влаковете през зимата няма парно, но за сметка на това го пускат през лятото. Градската среда във всичките й форми е направена гениално гнусно. Ти трябва да се приспособяваш към нея, а не тя към теб. В другите страни е обратното.

И свободата, защото нея я има, е само за полетът на душата ти. Телата ни, тези потящи се и уязвими тела, са заклещени в българската реалност, обречени на потене в жегите и на всичко останало, защото уви, още не са измислили начини да полетиш в към облаците и да се изстудиш в някой облак.

Слизам от тролея и си припявам Deftones. Какво друго да направя? Ризата ми лепне на гърба. Все пак обичам България.