На лов за харизматични минотаври

(Как един французин видя Бойко Борисов и защо го запрати в древногръцката митология?)

Съвсем наскоро открих за себе си един невероятен журналист – Беноа Опкен. Във вестник „Монд” преди няколко дни той написа един невероятен материал за България, концентриран основно върху фигурата на столичния кмет Бойко Борисов. Под заглавието „Бойко Борисов, шокиращият българин” журналистът дава един много неочакван(дали да не кажа шокиращ? J) поглед върху българската политика и върху фокусът на нейните нови очаквания – бившият главен секретар на МВР, още по-бившият пожарникар, лицето Бойко Борисов. Статията не е злобна, а детайлна и започва като началото на мафиотски черен филм, с лек поп-привкус.

Опкен не дава оценки, но добре описва странният интериор сред който попада. Пред къщата на Борисов има паркирани редица черни лимузини. Вътре в двора мафиотският филм продължава – шестима късо подстригани телохранители. В пристройка в двора забележителни колекции – бутилки от уиски, саби, препариран вълк и снимка на Марлон Брандо, да точно така от „Кръстникът”. Сюжетът на Опкен и филмовата реалност се напасват идеално. Насред този мизансцен главният герой – Бойко Борисов се вписва идеално. „С телосложение на хамалин”, отбелязва френският журналист и дори използва думата „мутра”. Не като обида, като описание.

Репортерът не пропуска да отбележи и друго. Борисов е вдъхновен само, когато говори за кучетата си, а за всичко останало проявава оттегчение. Дори започва да чете статия за Анджелина Джоли пред него. И понеже очевидно разговорът между журналиста и главният му герой не се е получил на особено ниво, французинът започва да разсъждава около фигурата на Борисов и статията му всъщност става изненадваща точно в този момент. Репортерът си припомня думите на един откровен дипломат за нашият човек: „В Брюксел той ще произведе сензация” и после продължава със свои думи: „Все пак този първичен недодялан човек завладя голяма част от българския електорат. След двайсет години на мъчителен посткомунистически преход, на мафиотизация и на афиширана корупция, на масова бедност, населението търси спасител, който да въведе ред. То мисли, че го е намерило в този харизматичен минотавър”.

Харизматичен минотавър. Тази фраза адски ме кефи. Всеки, който познава ехидният начин на светоописание на френската журналистика е нясно, че тя гради иронията си върху подтекста и игровата закачка и смятам, че тук журналистът си позволява такава. Защо минотавър?

Нека да припомня, че в древногръцката митология минотавърът е чудовище. Той е получовек-полубик, който обитава мистичен лабиринт. В този лабиринт по своя собствена воля влиза Тезей, но подсигурен от магическата нишка на Ариадна и убива чудовището. Както всеки древногръцки мит и този е оплетен от страсти, измами, отмъщения, любов и мистика, но Минотавърът си остава централен образ в него, заедно със своя убиец – Тезей.

Фразата „харизматичен минотавър” обаче отива отвъд мита и задава различна посока на мислене. Да превърнеш чудовището в обект на поклонение или обратното харизмата на чудовището да заплени цяло едно общество. Древните гърци са имали достатъчно почтеност да изобрязат Минотавара като чудовище, но съвременните минотаври приеха човешка форма и дори предявиха политически претенции. Това е част от митологичната трансформация на българското общество, която направи възможен в 21 век човек като Борисов и му зададе управленска перспектива.

Или хайде – да не бъдем крайни. Борисов е просто един синтез на чалгата, която в края на краищата преля и в обществения живот, нямаше как да се случи. Наскоро във Фейсбук се отзовах насред развихрен спор за това кой е по-добър политик – Сергей Станишев или Бойко Борисов. Цялата патетика около фигурата на столичният кмет, въплатена в демонично-тъпанарски фрази като „бате Бойко ще им покаже” или „Борисов е върха”, издава чалга-естетиката, която е овладяла мащабно една част от населението в България. Чалгата – изкуството за харизматични минотаври! Чалгата не признава логиката, защото разгръща потенциала си по други начини. Тя всъщност е диктатура на простите образи. Гласуването за Борисов всъщност е едно чалга-гласуване, което се родее с пеенито на маса и играенето на кючек. Но пък вероятно щом българите желаят точно този вариант на реалността, те си го заслужават.

Още един много впечатляващ момент от статията на Опкен: „Малкият народ е съблазнен. Включително част от интелигенцията. Подхранвана от марксистки възгледи, тя се надява, че идва краят на бързото натрупване на капитала, на убийствата и корупцията. Привлечена е от човека, който обещава да се разправи с "корумпираното правителство" и да "възстанови добрия образ на България в Европа". Така редом с вече компрометирани политици млади висшисти се присъединиха към неговата формация. Какво значение има неговото минало, щом като човекът иска да промени нещата!”

Не знам дали забелязвате колко шокиращ е неговия възглед тук. Може би не, защото нашето общество се деидеологизира до такава степен, че никой не е в състояние да забелязва идеологическите тези, дори и те да са с размера на древният айсберг потопил „Титаник”.

Според Опкен народът и интелигенцията са съблазнени от Борисов, но водени от марксистки възгледи. Нека да наблегнем на думата „марксистки”, защото точно насред най-развихрените представители на интелигенцията тя е нещо като обида и дори проклятие. Във форумите в които тази статия предизвиква ожесточени политически битки също никой не обръща внимание точно на този израз на журналиста.

Французинът е прав и не е прав едновременно. Никога не съм си мислил, че някога ще напиша изречение като предишното, но ето че ми се наложи. В западната мисловна школа този социален радикализъм, емблема на който е станал Борисов, минава изцяло под знака на марксизма. Защото той е егалитарен, предлага социален проект максимално близък до всички и общо-взето традиционната десница бе сбърчила гнусливо нос при неговия вид, именно заради силният му популистки оттенък.

В България обаче е нередно да наречем това марксизъм. Това всъщност е един тотален обществен конформизъм, или пък нека да го кръстим умора от свободата. В крайна сметка обществото си търси минотавър, защото е склонно да заплати със свободата си за своето спокойствие. Конформизмът сам по себе си не е политическа идея, но става такава в миговете в които чалга-културата се трансформира в обществен възглед и си намери изразител. Чудно ми е обаче как за краткото си пребиваване у нас Опкен е схванал това, защото тази фраза не е изпусната случайно, нито е сложена там, за да украси изящният стил на французина.

В България се получи нещо уникално – десницата се трансформира в нов конформизъм и това тотално прецаква обществото (повече по този въпрос можете да прочетете в уникалната статия на Иво Христов „Защо десницата мрази „Под игото”, откъдето всъщност ми дойде и идеята как да си обясним политическите сравнения на Опкен). Всъщност именно с този конформизъм можем да си обясним повечето политически маневри на Борисов, който предиобед може драматично да опише пред репресирани как комунистите са убили дядо му и, за да е по-голяма гаврата били написали в смъртния му акт, че не е умрял от мъчения, а от червен вятър, а следобед да даде интервю в което да тресне по масата и да заяви, че лично гарантира за сътрудникът на ДС Божидар Димитров (който си е избирал за своята дейност имена като Тервел, Кардам и Телериг, хаха).

Позицията на Опкен обаче можем да тълкуваме и като едно солидно обвинение срещу българската левица, която не е в състояние да предложи нов проект за обществото (в интерес на истината цялата европейска левица страда от тази болест) и оставя лесно свои избиратели да припознават радикалните промени в лицето на Борисов. Иначе ще е пикантно да поразсъждаваме в няколко иронични минути за Бойко Борисов като марксист, но освен солиден пристъп на мигрена, това едва ли ще ни доведе до нещо друго. И то не, защото не можем да си представим Бойко като марксист. Не можем да си представим Бойко като изразител на каквато й да е политически сложна идея...

Портретът на Борисов през френските очи приключва с няколко драматични случки, които ще ви оставя сами да си прочетете. В тях има само един аспект, който ме кара да се замисля допълнително. Дори пред френският журналист Борисов не спира да изтъква своите политически приятелства със западни държавници. Познавал се със Саркози, с Меркел, с много други. Журналистът се отнася иронично към този похват на столичния кмет. Защото той издава един страх. Най-интересното е, че не пред български, а пред западен журналист Борисов е разкрил вероятно драмата на своя политически живот – именно страхът от липсата на достатъчно легитимност. Позоваването на авторитетите идва да покаже, че авторът на заявленията не е кой да е, а може да бъде открит в европейската координатна политическа система. Самият Борисов обаче очевидно на някакво несъзнателно ниво схваща, че това е проблем за него. Защото в крайна сметка, въпреки ускорението, което е получил от няколко поредни добри резултата на избори, той не е сигурен, че ще задържи на политическият небосклон и се страхува, че подобно на Икар (между другото този герой е пряко свързан с мита за Минотавъра, но е дълго за обяснение) е литнал твърде високо към слънцето и восъкът от крилата му всеки момент ще се разтопи...

Искам да привърша тези размишления като се завърна към образа на Минотавъра, защото той се оказа ключов, но тук и аз като французина ще с опитам да оплета своя финал с едно литературно сравнение. Борхес има един уникален разказ, наречен „Домът на Астерий”, който е негова странна интерпретация на мита за Минотавъра. В него действието се води именно от гледна точка на чудовището, което обикаля в своя лабиринт. И то иска да се отърве от ужасяващата самота и да намери своя избавител по някакъв начин. Най-накрая другия герой влиза и го убива. Разказът свършва с едно изречение на Тезей към Ариадна:

- Ще повярваш ли – казва той – Минотавърът почти не се защити

Съдбата на минотаврите, никак не е лека. В повечето случаи тях ги унищожават. Или пък се унищожават сами. Кой ли от двата варианта ще избере Борисов, този едър български харизматичен минотавър?