Моят баща болезнено преживя факта, че съм бил кръстен зад гърба му, без той да знае или да подозира неща. Баба ми и майка ми като две опитни конспираторки са ме отвели едногодишен до църква в Стара Загора и са ме кръстили, което през 1978 г. не е било особено революционен акт, но пък и не било нещо, за което е трябвало да се знае масово. Особено да го знае баща ми. Моят баща е най-близкото нещо до войнстващ атеист, което познавам. Той е човек с трайна материалистична философска нагласа, който никога не би могъл да бъде убеден в присъствието на висша сила някъде във Вселената. Въпреки, че разбра за моето кръщаване достатъчно късно, в демократичните години, когато ходенето на църква бе станало нещо нормално, той пак го прие болезнено. Донякъде го разбирам.
Самият аз научих, че съм кръстен няколко години по-рано. Баба ми, една от най-ревностните християнки, които познавам, жена с много силен религиозен усет, способна винаги да различи крякащия фалш на окултистките глупости от истинските ценности, не издържа на моите постоянни подмятания по адрес на религията, ходенето на църква и атеистичните ми шегички и ми показа кръщелното ми свидетелство от църквата. Жената го беше запазила като някаква ценност. И да – там стоеше моето име, датата, подписът на някакъв свещеник, за чиято съдба нямам представа, както и името на баба ми – Жечка. Тя бе вписана като мой кръстник в свидетелството. Моята баба е и моят църковен кръстник. Съдбата ги обича тези номера, няма да спра да повтарям тази банална и тривиална мъдрост.
Естествено изпилих нервите на баба и мама с постоянното си мрънкане, че са ме кръстили. Струваше ми се доста нечестно. Това е като да ти дадат дреха, която не си избирал, но си задължен да носиш. Оплаквах им се, че вместо мен са взели толкова важен избор като този към каква религия да принадлежа. Майка ми и баба ми постоянно ми повтаряха, че като толкова не искам да съм християнин винаги мога да си сменя религията, а аз с ехидна политическа ирония и възмущение ги контрирах с аргумента, че все пак са ме лишили от един избор – да си стоя без религия и некръстен. Този спор принципно няма решение. Както и повечето религиозни въпроси. Майка ми вероятно винаги е била вярваща, но просто в предишните тоталитарни години не го е показвала. Прабаба ми, нейната баба, беше също изключително ревностна християнка. Няма да забравя как всяка вечер, дори и когато старческата деменция постепенно се настаняваше в съзнанието й, тя всяка вечер палеше кандилото пред малка иконка на св. Мина. В родопското село Орехово повечето баби го правеха. Та постепенно видях, не, по-скоро разбрах, че майка ми е истинска православна християнка. Трябваше да мине известно време преди да се науча да уважавам този факт. Това не пречи и до днес понякога да водя спорове по метафизични теми с нея. Но се научих да я разбирам. Просто ме учудваше – учудва ме и до днес – следният парадокс: всичко, което се случваше в живота с непоколебима упоритост убеждаваше майка ми, че Бог има, а общо-взето мен ме убеждаваше в обратното или поне в това, че Бог е твърде зает, за да обръща внимание на абсолютно всичко.
Баща ми от своя страна живее в свят без Бог. Мистичните обяснения яко го дразнят. Не вярва в необяснимите неща. Той е толкова против тях, че дори не може и не иска да гледа фантастични филми, нито да чете фантастика. Баща ми е завършил Академията за обществени науки и социално управление, прословутото АОНСУ, академията за партийни кадри, откъдето след промените им признаха като образование единствено „философия”. Но това е показателно за неговия светоглед. Той е материалист, в този добрия смисъл, а това в комбинация с леко скандалджийски характер прави от баща ми човек, с когото просто почти не можеш да спечелиш спор. Чудно ми е дали майка ми и баща ми са спорили на тема религия. Не съм ги чувал. Но не ми се вярва. В това отношение те са твърде различни, което не им пречи и до днес да живеят заедно. Може би, казвам само може би – тези светове не са толкова несъвместими, колкото изглеждат на пръв поглед.
Аз не зная кога за първи път съм се замислил за съществуването на Бог. Детството не предполага такъв задълбочен поглед. Тази невинност, неразличаването на доброто от злото, огромният свят – защо ми е било да мисля за Бог. Край мен също никой никога нищо не ми е говорил. Дори и мама. Както и да е. Неусетно обаче израснах в свят в който Бог не ми е бил необходим по никакъв начин. Свикнах да възприемам света и без него. Заради това, когато поизраснах и трябваше – искам или не – да се сблъскам с идеята за Господ, той за мен си остана като нещо привнесено в живота, като криминална задача, която трябва да бъде разрешена, като комета, която идва да се удари в моята планета. Нещо подобно.
Някъде по това време открих Библията. Не си мислете, че съм я чел много задълбочено тогава. Бях почти дете. Четох началото. То съвсем естествено гласи:”В начало Бог създаде небето и земята. А земята беше пуста и неустроена; и тъмнина покриваше бездната; и Божият Дух се носеше над водата.” В смисъл не знам дали ви прави впечатление, но знам, че като дете аз доста го забелязвах – според Библията първоначално нашата земя е била единствено от вода. Идеята за изцяло воден свят много ми допадаше и дори тогава в пристъп на първоначален религиозен размисъл, се питах защо му е било на Бог изобщо да прави сушата, а не да ни научи да живеем в невинната вода. Другият ми въпрос, който ме мъчи и до днес е – как сме днес на Земята след като Адам и Ева имат двама сина. И не само, че са двама, ами и единият се оказва братоубиец...Моята майка (по силата на всички житейски обстоятелства тя е моят критерий за християнка) и до днес смята тези въпроси за богохулство. Аз твърдя, че не са. Смятам, че ако не си се замислял върху тези въпроси значи изобщо не си религиозен, независимо дали приемаш Библията или не...
Тук ще направим един галантен скок от няколко години през които моя милост успя да погълне много книги на най-различни теми (нека като хвалба за себе си да споделя, че първият по-голям мой текст, който се опитах да напиша и написах наистина, когато бях на около 12 или 13 години се казваше „Критика на мистицизма в карате”. Хаха, бях запленен от Мартин Идън и неговите размишления в гениални роман на Джек Лондон). Та оставяме прекрасното детство назад и навлизаме в моите странни младежки години в които така или иначе човек рано или късно пак се сблъсква с въпроса за Бог. Да, не се безпокойте, това не е разказ за откриването на религията. Няма как да е. Факт е обаче едно. През живота си много пъти съм наблюдавал звездното небе. В него има уникална сила, защото пленява съзнанието. Ван Гог го е усетил. Картината му „Звездна нощ” е уловила точно усещането за небето като загадка и вълнение. Да не говорим по-късно, че Хулио Иглесиас в един от опитите си да пее на английски изпя красивата песен“Starry night”, пак вдъхновена от Ван Гог. Та като гледаш небето съзнанието ти се гърчи. Защото, небето над теб е врата към толкова огромно и така необятно пространство, че с ужас осъзнаваш, че ти трябва на всяка цена да имаш мисия на тази земя с краткия си живот, защото иначе си просто кратка секунда, просто едно мигване на Вселената... На християните им е лесно. Те гледат едно обяснено небе. Те виждат подредена вселена, там, където аз виждам хаос и недоумение. Но пък на мен поне ми е малко по-интересно. Това не ми попречи да чета и религиозна литература. Не толкова често и постоянно вероятно, но все пак реших да се образовам.
После осъзнах и друго. Голяма част от религиозните хора край мен изобщо не познаваха дори елементарните основи на религията, да не говорим за Библията, не са чели житията на светците, не са се опитвали като мен да минат през леко алтернативни текстове като книгата на Сергий Булгаков „Православието”, това е човекът минал от марксизма към религията, не са се занимавали с Василий Велики и други. Тогава се зачудих въз основа на какво градят своето вярване. Защото да вярваш в Господ без да си чел Библията според мен е равносилно на вярването в това, че ако си оставиш зъбчето под възглавницата нощем ще дойде феята на зъбчетата да го прибере.
Един път се съгласих да придружа майка ми и баба ми на тяхно почти пилигримско пътуване до Кръстова гора, там където се твърди, че всяко камъче изчегъртано от скалата има кръстче в себе си. Та в автобуса до това мистично място чух разговори, които и до днес нося с ужас в себе си. Ужасих се от това колко малко знаят българите за християнството. Една жена зад мен обяснаваше на своята приятелка основните разлики между православието и католицизма. Понеже това обяснение е фундаментално, то се е отпечатало в главата ми и не иска да излезе оттам. Обяснението беше: „Ами ние сме източноправославни, а те са западноправославни”. Алелуя!
Другата част от хората също ме ужасиха, защото ми стана мъчно за тях. Те отиваха на Кръстова гора, за да намерят надежда и това си личеше по измъчените им лица. Очевидно в религията те търсеха последен спасителен изход за себе си. Проблемът на религията обаче поне както го виждам аз е, че докато тя се упражнява от непросветени хора завинаги ще остане заключена и сведена единствено до повтарящи се ритуали и песнопения. Единствената литургия на която съм бил е тази на Кръстова гора. Издържах я трудно. Но я запомних. Не станах християнин, въпреки че съм кръстен. Но не отричам християнството, въпреки че понякога яко ме дразни. Може би с годините придобих някаква степен на толерантност.
И още една история. Баба ми (другият пример за православна християнка, който имам в живота си, защото другата ми баба, майката на баща ми не може да бъде наречена точно религиозна, а по-скоро мистично ориентирана и то не в толкова голяма степен) реши да ме заведе на гости при нейна позната, която е завършила богословие, една доста възрастна жена с невероятна култура и размах, състудентка на патриарх Максим. Отидохме при нея, бабата ни посрещна страшно радушно, а аз се бях приготвил да я разпердушиня от край до край, бях се подготвил да бъда язвителен и ироничен. Богословката ни направи някакъв чай по руска рецепта, който се оказа нещо божествено и ми заговори за своята вяра. Изобщо не я репликирах, защото видях, че ми говори сериозно и отдадено. Не ме убеди в нищо, но все пак разбрах, че трябва да уважавам нейните възгледи. Защото аз не мога, нито имам право да отричам живота й посветен на религията. Тя е направила своят избор. Аз съм направил моя и наистина двата светогледа съвсем не са в такъв антагонизъм. Пък и чаят беше прекрасен...
Започнах този текст с баща ми. Ще го приключа с мен. Баща ми прие гневно факта на моето кръщене, а и досега го споменава понякога. Аз много повече приличам на баща си като разбирания на света, отколкото на майка си. Един път се опитах да й обясня, че аз не се опитвам да богохулствам, а просто търся своите истини. Не смятам, че тя ме разбра. Обаче се изпълних с уважение към майка ми когато осъзнах нещо друго. Тя, както и баба ми, може и да се ме кръстили, но нито една от тях не ми е говорила за Бог или за религия, преди аз сам да поискам да говора, по-точно да споря с тях. Значи те все пак са ми дали избор – да бъда или да не бъда религиозен. Можеха да ме направят християнин още от моето детство, това се постига съвсем лесно. Вместо това са ми дали шанса да мисля сам. Осъзнах го наскоро.
Всъщност моето боготърсачество ме заведе единствено и само при моите родители и семейство. Кръгът е красив. Когато гледам звездите винаги ще се вълнувам, но не защото виждам Бог в тях, а защото си мечтая да полетя. Защото в тях виждам бъдещето, въпреки, че ми е пределно ясно, че светлината на звездите, която виждаме днес всъщност е картина от миналото. В крайна сметка религията е начин да си обясняваме вселената. За някои той работи. За мен не върши работа като обяснение, но като естетика – да. Ето защо прочетох и Корана. Дори ми хареса много. Един път го поставих до Библията на мама в нейното религиозно кътче у нас. На следващия ден видях, че тя го е махнала. Ще трябва пак да пробвам този номер някой път. И да й обясня, че пътищата до нейния Бог вероятно са много и тя не бива да пропуска нито един от тях. Защото ще е адски красиво, ако един ден се окаже, че ако Бог има за него Библията, Корана, Талмуда и египетските йероглифи са една и съща книга... Така де, аз все още съм атеист. Имам предвид, че са ми позволени шегичките. Хаха.
No comments:
Post a Comment