Отдавна знам, че понякога не е добре да си чел критика за книги, които възнамеряваш да прочетеш. Защото тази критика коварно се намества в съзнанието ти и пречупва възприемането на творбата. Започваш да нагласяш текста по нея, вместо да се опиташ да го видиш по свой начин и сам да стигнеш до отговорите. Всъщност - най-трудното нещо, което един човек може да извърши в своята литературна култура е да чете критика, но да не остави тя да влияе на неговата собствена преценка. Това пък от своя страна превръща критиката в особено сложна дейност, защото един критик, трябва ясно да осъзнава властта, която има при литературните възприятия на хората.
В България литературна критика за фантастика почти няма, с изключение на невероятните усилия на Елка Константинова и Огнян Сапарев да наложат разбирането за фантастиката като литература равна на всички останали. След тях обаче сериозен критик не се появи, а понеже почитателие на фантастиката никак не са малко, те иззеха тази функция и така из различни сайтове и блогове могат да се прочетат доста свестни критики върху новоизлизащите романи от този толкова прелестен жанр. Обаче понякога се получават фалове и за един от тях искам да разкажа тук и да вляза в дискусия с повечето критики, които прочетох.
Двутомната сага „Илион” и „Олимп” на Дан Симънс е един от най-впечатляващите продукти на фантастиката в последните години. Размерът на този епос е така впечатляващ, че човек има проблеми дори с осъзнаването на мащаба на сюжета, да не говорим за развихреното действие и невероятното въображение на Симънс. Така или иначе обаче се излъгах да прочета малко критически бележки върху тези уникални романи преди да се захвана с техния впечатляващ обем от общо около 1500 страници. И така, ако трябва да обобщим – преобладаващото мнение беше, че „Илион” е прекрасен роман, с вълнуващо действие, уникално започва сюжета, докато вече „Олимп” бил голямо разочарование. Във втория роман Симънс не бил вложил достатъчно усилия, бил претупал края, много отговори оставали неизяснени, изобщо не подхождало на писател от неговата класа да работи и пише по този начин.
„Илион” наистина е чудовищно добър роман, който заплита в едно квантова физика, „Илиада”, древногръцката митология, паралелните светове, пътуването във времето. Симънс знае как да гради мащабни светове. В неговите вселени (всеки, който е чел цикъла „Хиперион” може да го потвърди) има невероятно пространство и вълнуващи почти като наркотик загадки. „Илион” наистина заплита изключително много проблеми, а след средата си тази книга те кара да съжаляваш, че не можеш да развиеш ултраскоростно четене, за да видиш какво ще се случи накрая.
„Олимп” наистина сменя темпото на сагата. От „Илион” до „Олимп” разлики има, но понеже те са написани заедно, съвестният читател би трябвало умело да предположи, че Симънс не сменя темпото самоцелно по някаква своя прищявка или пък от творческо изтощение. Литературното коварство на писателя се крие, че в „Олимп” той не се опитва да се хареса на читателите и дава всъщност сложни отговори на поставените в първата част проблеми и въпроси. Именно оттук-идва голямото разочарование на част от феновете, защото вместо пакетче с дъвчащи бонбони са им дали една здравословна зеленчукова супа. Вместо литературна фантазия с налудничав размер, Симънс предлага реалистични отговори. Реалистичният отговор прави тази фантастика толкова силна, защото вече я причислява към литературата. А в литературата няма крайни и категорични отговори, удобство на което повечето фантастикомани са свикнали от години. Животът предлага пробеми докато тече и Симънс е имал куража и дързостта да предложи нещо подобно на своите почитатели.
Опитвам се да бъда пределно ясен без да разкривам сюжета, за да не ви развалям удоволствието, ако някога попаднете на тази сага. Всеки отговор на Симънс е логически доказуем, а част от идеите му направо ме разтърсиха по невероятен начин, защото фантазията на този американец наистина не познава предел, когато трябва да чертае хоризонти. Двата романа ми харесаха, защото Симънс вероятно без да знае и да го е имал предвид, се съобразява с част от изводите на Станислав Лем, който е написал една от най-проникновените критики за повестта „Пикник край пътя” на братя Стругацки. В тази своя критика Лем настояваше за реализъм във фантастиката, но не като някаква догма, а като противовес на „фалшификацията на космоса”, която правят повечето американски писатели. Това, че фантастиката се занимава с бъдещето съвсем не трябва да означава, че тя е лишена от вътрешна логика и се подчинява единствено на сюрреалистични обрати.
Симънс с двата си романа променя разбирането за американска фантастика и показва, че този жанр е в състояние на упорито развитие. Защото „Илион” и „Олимп” можеха да бъдат написани по друг начин, но честото позоваване на поезията на Шекспир, на романите на Марсел Пруст, на стиховете на Робърт Браунинг , още от самото начало ме накара да заподозра, че Симънс няма да избере лесният път. И се оказах прав. Между другото адски съм радостен заради това.
No comments:
Post a Comment