Врява, безумство и истерия на БСП-София

Малко предистория за една политическа драма с мен. На 17 август 2009 г. вестник ДУМА излезе с коментар от мен на първа страница. В текста, който озаглавих „Мълчание” бе кратък и емоционален. Посветих го на натрапчивото усещане за пълната липса на политическа активност от страна на левите общински съветници в столицата, както и на вижданата от всички тяхна способност да изчезват в критичните мигове, точно когато трябва да се прави политика. По този начин БСП-общинарите на практика оставиха опозиционното поведение в София на една лява гражданска структура като Дискусионният клуб за социална местна политика, в което няма нищо лошо, но то просто обезмисля присъствието им на политическата сцена тогава. Ето за тези дефицити говорих в своя текст и припомних, че да си ляв общинар е много отговорна позиция, защото си продължител на традиция започната от такива титани като Димитър Благоев и Георги Кирков, които са били общински съветници в София. Общинската програма на социалистите от 1893 г. може да развълнува всяко ляво сърце и днес, защото в нея по уникален начин за синтезирани квинтесенциите на някои от непреходните леви идеи...

Още на следващия ден с изненада установих, че все едно съм пуснал пържола в басейн пълен с пирани. Денят ми започна кротко преди да зазвъни телефона ми. Вдигнах. Оказа се общински съветник от БСП, чиято дейност не познавам и чието име смътно ми говори нещо, но ще го спестя в текста, защото не имената са важни в случая. Съветникът с бащински глас ми сподели колко бил разочарован да види в любимия си вестник статия като моята. Той не очаквал такова политическо предателство и от от „толкова уважаван в лявото пространство журналист” (цитатът е автентичен, просто го запомних, да признавам си – изкефих се на това определение). Общинският съветник не можел да разбере защо точно в този момент се появявал такъв коментар и се изпълнил с подозрения, че

а) аз нещо не съм разбрал, както трябва от тяхната дейност

б) злонамерено съм подходил към тяхната работа

или

в) някой ми е поръчал да напиша този материал, за да окалям работата на БСП-София

Подозренията на общинския съветник клоняха към последната точка и аз по никакъв начин не успях да му обясня, че не се числя към лигата на посветените в конспирацията, че често си позволявам комфорта да пиша това, което мисля. Не срещнах разбиране. В края на продължителният ни разговор, съветникът пак с бащински тон и умиление, ме посъветва друг път да им звъня всеки път като искам да пиша нещо и ме увери, че те никога нямало да ме оставят без информация, винаги били готови за коментар, винаги били на разположение да ми помагат. Разделихме се като приятели.

После телефонът пак звънна. Отстреща глас на друг съветник. Глас пълен с болка. Обвинение към мен нямаше, само където съветникът ми сподели, че това, което сме правели в ДУМА не било журналистика, защото в журналистиката имало етика, ами било някакъв извратен вариант на черна пропаганда. „Вие не виждате ли, че ние сме постоянно на фронта, постоянно ни тикат на първа линия и ние все пак оцеляваме, опитваме се да правим най-доброто”, ми каза съветникът. Той също не искаше да се разделяме като неприятели и заради това дълго ме държа на телефона със странна смесица от похвали към работата ми и недоволство от написаните думи.

Този сценарий вече става досаден, но се повтори 4 пъти. 4 общински съветници от БСП бяха открили телефона ми в безкрайната софийска джунгла и всеки от тях ми отдели достатъчно от безценното си време, за да ми каже колко съм неправ, едностранчив и пристрастен. Между тези четири разговора имах и 20 телефонни позвънявания от различни хора. 4 или 5 души се обадиха да ме поздравят за желанието ми да говоря истината, останалите ме засипаха с обвинения, а основната част от обаждащите засипаха с обвинение не мен, а тези, които бях похвалил в коментара – Дискусионният клуб за социална местна политика, което е много странно, защото социалисти не бива да говорят така срещу социалисти.

Очевидно обаче телефонният полутерор се видя ниска топка на някой в БСП-София (лидерът на тази организация бе решил да не си сваля нивото толкова, че да говори с някакво си там репортерче и направо звъннал на главния редактор с проклятия и обвинения) и на още по-следващия ден в ДУМА пристигна гръмовен опус, постмодерно озаглавен „За образите пред широко затворените очи”. В него няма посочени имена, но аз фигурирам в статията, няколко пъти с тотално студената езикова конструкция „този, който е написал „Мълчание”, а главният редактор на вестника също фигурира в статията безименно като е посочена единствено неговата журналистическа длъжност. Статията сама по себе си е текст, който може да бъде анализиран дълго и пространно, но тук ще се опитам да синтезирам част от обвиненията към мен, не, всъщност към цялата ДУМА:

- БСП-София и общинските съветници работят много, но това остава незабелязано от вестника

- Левите съветници не само не са потънали в мълчание, но са нанесли непоправими пукнатини в образа на Бойко Борисов

- Съветниците в София от БСП постоянно разобличават далавери на общината (в текста всъщност е цитиран моят израз „тъмни афери”), но ДУМА не ги отразява и не идва на пресконференциите.

В края на текста обвиненията постепенно се изместват към централното ръководство на БСП, нахвърлят се редица факти, намеква се, че централното ръководство е виновно за загубата в столицата и се завършва с образите, които пробягвали по широко затворените очи на част от колектива на ДУМА и на нейния главен редактор. Кефи ме как е подписано писмото – „Група общински съветници на БСП-София”. Трябваше още от телефонните разговори да се досетя, че такова писмо ще последва.

Всъщност това е една банална история, която не блести с оригиналност, нито пък ще бъде запомнена много време. Прилягам я тук като диагностичен лист със симптомите на пациента. А пациента уви е БСП-София, този партиен монстър, тази полусектантска сбирка от конспиратори и обвинители, които никога не са печелили избори.

В столичното БСП – това го знае всеки мислещ човек – отдавна царува една налудничава атмосфера. Тя дотолкова е в състояние да изкривява политическите факти, че постоянно създава усещането, че ръководството на БСП-София се намира в някакво различно измерение. Всеки провал с неистова упоритост се представя за успех. Всяка грешка е възнасяна като мъдро решение. Всяка загуба се представя като крачка към най-великата победа. Така БСП-София се е оплела в тази паяжина от полуистини, изопачени факти, откровени лъжи, манипулации, имитация на дейност, кариеризъм и налудничаво желание за власт. После трябва ли да се чудим защо тази организация не е спечелила нито едни избори още от времето преди да бъде измислен интернета. Тук говоря за местни избори, които все пак са истинската проверка за тежестта на една местна организация.

В БСП-София обаче отдавна не са останали политически сетива. Ръководството на столичните социалисти не знае как да разпознава политическите проблеми, а тези, които може да разпознае няма как да разкритикува, защото най-вероятно е част от този проблем. Всъщност подмяната на политиката и маскирането на провалите като успехи са симптом на тази основна болест. Когато не знаеш как да правиш автентична политика залагаш на лъжите и подмяната. Когато не искаш да правиш автентична политика пак се обръщаш към този арсенал. И понеже нито един човек от ръководството не е наясно как може да се прави лява политика, която да отговаря на изискванията за хората, започва битката за всяко сантиметърче и за всяко процентче постигнато на изборите. Така грандиозната загуба на вота в София бе представена почти като победоносен кръстоносен поход, защото БСП била победила Синята коалиция. Добре де, но ако в БСП е дошло времето да се съизмерваме с партии като тези от Синята коалиция моля да ме информирате навреме, за да отида да се гръмна...Това жалко подобие на успех бе разгласявано навсякъде като едва ли не тържество на БСП в София. Тъжно и гнусно.

Ами какво да кажем за един от любимите ми цитати от статията на колективът от общински съветници на БСП-София. „Нанесохме много тежък удар върху имиджа и авторитета на Бойко Борисов”. Това е изречение с което левите съветници си приписват заслугата за остраняването на Велизар Стоилов от поста зам.-кмет на Столична община. Интересно как така този с тежкия удар по имиджа и авторитета ви отнесе на изборите в София и то с много? Но това гръмко изречение е част от ежедневните подмени, които се осъществяват в столичното БСП. Най-накрая оплетен в нишки от лъжи и неистини човек не успява да следи пируетите на лидерът на организацията или на неговите политически клонинги, които отчаяно се опитват да си измислят роли на опозиционери или политици.

Това, което се случва е толкова противно и представлява такава гавра с левите идеи, че дори не ми се пише по темата, защото тя е болезнена, защото в крайна сметка след един момент нататък нещата започват да изглеждат толкова отчайващи, че човек се чуди ще има ли изход. Докато описвах тази мрачна атмосфера на подменяни истини и откровени лъжи, на кариеризъм и самозабравяне се сетих за какво ми напомня тя. През 1933 година Осип Манделщам пише едно стихотворение-сатира за Сталин и основно заради него плаща с живота си стремежа си към свобода. Ето го и самото стихотворение:

Ний живеем без слух за страната под нас,

десет стъпки встрани глъхне нашият глас,

но дори в полугласните теми

става реч за планинеца в Кремъл.

Той не пипа, а с глистави палци пълзи

и гласът му от истинни гири тежи,

има поглед със смях от хлебарки

и излъскани кончови ярки.

А наоколо - вождове с тънки снаги,

той върти полухора и търси слуги.

Кой мяучи, кой хленчи, кой киха,

само той се шегува, хихика.

Като къчове указ след указ кове -

де в очи, в слабини, де в чела, в носове.

Без смъртта в него, той е малина

и широка грузинска градина.

Не знам защо, но ми напомня за ситуацията в БСП-София. Там си нямаме Сталин, но си имаме негова полукорпоративна версия. И нещата си вървят от победа към победа, към много изсипани празни думи и политически карнавали и от цялата тази история ми е най-жал за хората, които с години гласуват за БСП, защото виждат в нея промяна. О, промяна ще има. Това е единственото в което съм сигурен. Тя ще дойде неочаквано. И тогава подменените думи няма да важат. Нито врявата и безумството.