Холивудска магия за вечност

(кратки нощни мисли по филма „Не може да бъде”)

Отдавна не бях гледал филм в който в напрежение да ме държи не толкова сюжетът (о, сюжетът е супер), колкото невероятната морална дилема пред главните герои. „Stranger than fiction”, преведен на български като “Не може да бъде” обаче с някаква невероятна лекота се заиграва с с най-плашещите въпроси, които могат да застанат пред един човек – готов ли съм да умра и готов ли съм да убия. Естествено формулирани точно така тези питания няма да ви дадат никаква представа за филма, защото той не е трилър или криминална драма.

Харолод Крик (уникална роля на Уил Ферел, който за първи път гледам не в някоя полуидиотска комедия) е чиновник в данъчните служби на САЩ. Животът му е разграфен до минута. Той дори брои колко пъти минава с четката по своите зъби. Всичко е изчислено до секунда. Един напълно предсказуем и математически логичен живот. Тогава в живота му се случва нещо свръхестествено. Започва да чува глас в главата си. Този глас не го зове към божия революция или да убие някой, а описва всичко, което Крик прави. Описва го като литература. Писателката Керън Айфел(Ема Томпсън) всъщност пише роман, който едно към едно се покрива с живота на Крик. И двамата не подозират за съществуваните на другия. Той, защото живее живот, който не излиза от рамките. Тя, защото е писателка, обсебена от това, че от 10 години не е написала роман и сега спешно трябва да завърши последната си творба. И тогава, когато всичко във филма можеше да е просто една странна комедия, защото главният герой разбира от гласа на разказвача в главата си, че скоро ще умре... Крик се втурва да разбере защо това му се случва, променя изцяло живота си, влюбва се в красива пекарка на сладки и се запознава с професор по литература, който да го насочи към това, коя може да е авторката, пророкуваща смъртта в главата му.

Рядко съм виждал проблема за смъртта поднесен по толкова елегантен и влудяващо изчистен начин. Защото въпросите се набиват от пръв поглед – в състояние е ли е един човек да живее, знаейки, че скоро ще умре? В състояние ли е един автор да остане същия, когато разбере, че думите му могат да убият един човек?

Възможно ли е някой да приеме смъртта и да се примири с нея, защото литературната логика я изисква? Кои са нещата, които могат да осмислят последните ти часове, когато знаеш, че ще умреш?

Поднесени така тези въпроси могат да накарат дори галопиращ кон да заспи посредата на състезание, но в „Не може да бъде” има някаква присрастяваща магия. Американците са майстори на простичките рецепти и вероятно за тях те вършат работа. Понеже не могат да поднесат глобален отговор на въпроса – защо да съм жив – по невероятно поетичен начин заместват тази липса с поредица от малки отговорчета – вкусът на сладките бисквити, да се събуждаш до жената, която обичаш, да се наслаждаваш на града в който живееш, да правиш това, за което си мечтал от години. Всъщност дори захаросаният по американски финал няма да успее да вбеси зрителят, който е решил да изгледа филма докрай. Защото смъртта е тема, която допуска сантименталното разлигавяне, особено, ако си успял да я избегнеш.

Филмът може да бъде разчетен и като религиозна притча, но с постмодерни отклонения. Това е история за Творецът, който осъзнава, че в създадения от него свят смъртта съществува наистина. Историята на един Творец, който се отрича от литературата и творението си в името на живота. Това е леко преиграване със сюжета на филма, но много често истинският смисъл лежи в свръхинтерпретацията, а не в баналното поднасяне на видяното на екрана. Това е и филм за начина по който обреченият да бъде жертва може да приеме смъртта и да я погледне в очите.

Красивото на всеки американски хепиенд не е единствено и само в блестящото усещане за щастие. И в този филм това си личи много. Красивото на хепиенда е, че те оставя с усещането за вечност. Щастието е дошло и няма да си тръгне. Смъртта няма да дойде. Светът ще си остане перфектен. Всеки взима правилното решение...

Тогава, накрая на филма странно се замислих – а дали всъщност коварното очарование на щастливите филми не идва оттам, че те са нашият малък опит да съградим собствената си вечност и да не я пуснем да си отиде. Този последният извод си е мой. Няма нищо общо с филма. Обаче ме радва като мисъл...