Различният 11 септември

Един мой приятел наскоро ми прати линк към блога на една американска журналистка Пати Маккракън, която е решила да събере историите на най-различни хора, къде са били на 11 септември 2001 г. (www.wherewereyousept11.blogspot.com). Идеята е интересна, а и отдавна има почва в американската култура. Навремето Кърт Вонегът също се интересуваше от това къде ли са били и какво са правили милионите американци докато е избухвала атомната бомба над Хирошима. Просто някои събития за исторически още от момента в който се случат и не са ни необходими хладни исторически дистанции, за да оценяваме или не тяхното значение.
В блога на Пати Маккракън прочетох десетки истории. Повечето не са вълнуващи. Баналността на човешкото ежедневие рядко е на историческа висота. И същевременно този калейдскопичен поглед определено е смислен, защото вкупом показва чувството за парализа, шок, ужас и вцепенение в американците. И не само у тях. Това е различният 11 септември. Датата, която завинаги ги промени като нация.



На 11 септември 2001 година аз бях войник. Шестмесечната ми служба бе към края си и общо-взето не си давах много зор. Не знам как съм успял да избягам от задълженията си (добре де, знам - бях скатавка) и се отзовах в кафенето на поделението. Там на телевизор с изключен звук се виждаше едната димяща кула на Световния търговски център. Не съм си помислил дори и за миг, че е тероризъм. Смятах, че е някаква тъпанарска пилотска грешка и дори се зачудих какви са тези авиодиспечери, които са пуснали самолетите да летят в такава близост до небостъргачите. После седнах да пия кафе и тогава видях в репортажа как самолет се забива и във втората кула. Моментално скочих на крака и поисках да пуснат звука. Вторият самолет ме убеди, че става нещо сериозно. После четири часа гледах телевизия и репортажите. Бях скатавка, никой не ме потърси за нищо и изслушах всички подробности около нападението. Видях как рухват кулите. Не съм се чувствал особено драматично, може би, защото не съм американец. Но беше събитие за което веднага можеш да разбереш, че променя света и то за много дълго време. Спомням си как кулите рухваха. Преди това се виждаха как отчаяни хора скачат от прозорците, за да се спасят от пожара. Уви, тези кадри днес не можете да видите по нито една американска телевизия, които съвсем естествено щядат нервите на оцелелите.


Вече са минали 8 години оттогава. За тези 8 години съм чул десетки оценки за случилото се. За това как митът за края на историята, тържествено прогласен от Франсис Фукуяма, рухна завинаги и бе издухан от праха на падащите кули. За това как тероризмът промени представата ни за света. За това как американците едва ли не са заслужавали това, което им се случи. Както и за това, че войната на САЩ в Афганистан е справедлива, защото е опит да се изкорени тероризма. от злобните изказвания запомних едно - на германския композитор Карлхайнц Щокхаузен - "Атентатите са най-съвършеното произведение на изкуството, което светът е виждал". Иска ми се в тази мисъл да не виждам цинизма на един музикант, а просто заблудата на един голям творец. Смъртта никога не може да бъде поетична, защото единствено изкуство посветено на живота може да бъде истинско и добро.


Когато всички говорят, най вероятно никой никого не чува. Светът се задуши в собствените си думи за 11 септември и се опасявам, че все още не сме осъзнали случилото се. Две неуспешни войни досега, а заплахата от тероризъм си остава. Метрото в Лондон бе разрушено, както и гарата в Мадрид. И двете събития започват на 11 септември 2001 г. Очевидно е, че като цяло светът трудно се учи от своите грешки. Защото когато на терора отговориш с терор, в крайна сметка, след един момент нататък просто разлики между противниците просто няма да могат да бъдат открити.


Американският журналист Грег Паласт, който работи във Великобритания, в книгата си "Най-добрата демокрация, която може да се купи с пари" нарече кулите на Световния търговски център - "символ на американския социализъм". Те са били построени с финансиране от общината на Ню Йорк и той смята, че са символизирали краткият опит на американското общество от 70-те години на миналия век да живее по различни от пазарните правила. Ето защо с черна ирония Паласт коментира, че е съвсем естествено един милионер (Бин Ладен) да посегне именно на символите на социализма. Тъжно размишление. Хареса ми и друга статия за двата небостъргача. Умберто Еко бе сравнил тяхната запомняща се архитектура с джазова импровизация.


Наскоро гледах изложбата на един фотограф, който бе снимал Кота нула малко след разчистването на рухналите сгради. Вместо небостъргачи в нощното небе на Ню Йорк два светлинни лъча напомняха за това какво е имало там. Снимката много ми хареса, защото по някакъв начин излъчваше оптимизъм. Светлината се оказва по-силна от мрака. Въпреки баналността на този израз, той е много верен. Може би заради това си струва да се четат човешките истории за момента на трагедията. В крайна сметка в такива мигове доброто у хората взима връх. Не е малко.