Ако попитате някой руски литературен критик за това кой е писателят, който най-добре е успял да пресъздаде в романите вроденият във всеки език абсурд, отговорът ще е само един – Андрей Платонов. Този загадъчен и талантлив руснак дори бе наречен явление от езиково, а не от литературно естество. При Платонов сюжетът се движи не толкова от действието, а от езика. Просто той като писател има уникалната дарба така да сгъсти изреченията си, че да да започнат да звучат като куршуми. Един от критиците възхитено бе отбелязал, че всяко изречение в неговите романи изкарва на бял свят скритата есхатология на граматиката, както и, че създава и убива езика. Платонов взима обикновените клишета, слага ги навсякъде из вселената и така разрушава всичко, което смятаме, че знаем отпреди. Ето един пример за това взет от романа „Чевенгур” –„Следващите дни над Чевенгур, както още и от самото начало на комунизма, бяха все слънчеви, а нощем се появяваше новата луна. Никой не я забеляза , само Чепурни й се зарадва, сякаш на комунизма му беше необходима и луната. Сутрин Чепурни се къпеше, а денем стоеше насред улицата на едно изтървано от някого дърво и гледаше хората и града като разцвет на бъдещето, като всеобщо въжделение и собствено освобождаване от умствената власт - жалко, че Чепурни не можеше да се изразява.”
Платонов е коварен гений. При него няма подразбиращи се думи. Декомпозира клишетата и ги превръща в литература. Идеята обаче не е да си говорим за Платонов. Давам го за пример за висш пилотаж в езиковата сфера. Въпреки, че показва динамитният заряд на всяка дума, руснакът дърпа езика напред и го запраща в космоса. Ако не ви се чете роман от него, някога като ви е скучно намерете сборника „В прекрасния и гневен свят” и ще се убедите за какво говорим.
Тези дни обаче аз по случайност открих един български последовател на Платонов. Уви, този последовател съвсем не можем да причислим към гениите в света и за разлика от руснака той умъртвява езика, за да може езикът да си стои мъртъв завинаги. Говорим разбира се за българският премиер Бойко Борисов, който винаги се е отличавал с изключително пренебрежително отношение към това, което наричаме български език, както и към неговата логическа нормативност. Неговото интервю пред вестник „Труд” е нещо като мини-езиков апокалипсис. Всяко изречение може да те захвърли едновременно в плач и смях. Съвсем няма да коментирам политическите заявления на премиера, които са смазващо плашещи (като това например, че неговите министри са плахи експерти и заради това всички решение трябвало да минават през Него), а ще се спрем на неговите езикови еквалибристики, които бележат как един ден българският език ще умре.
Е, това вече е прекалено! Ние не сме казали, че след девет месеца кризата си заминава. Ние даваме в следващите три по три, по три месеца какви мерки взимаме. И очакваме в този период евентуално те да дадат резултат. А не че след девет месеца ще се оправим. Това да не е...
Апотеозът на узаконените банализми тук е очевиден. В самото интервю, че видите, че журналистката след тази реплика пък му подава почти талашитеното сравнение за тези 9 месеца – с бременността. Бойко Борисов и неговият език бележат смъртта на конкретиката. Премиерът ни никога не влиза в експертни детайли, защото езикът там го плаши и той винаги намира езиков изход в някоя свръхбанална история, която да го екпонира като обикновен човек с обикновен произход, но големи преживявания. Това свеждане на политическият език до лафовете от Банкя освен, че е симптом за кризата на политическата лексика е симптом и за криза на самия език, защото само този език успява да постигне някаква степен на обществена разбираемост.
Там няма кой да ти каже такова нещо. Много са интересни отношенията между лидерите, те си говорят на малки имена.
Горният цитат пък е едно репортерско наблюдение на Борисов върху политическите реалии в Брюксел. То е смазващо със своя инфантилен провинциализъм. Не ме разбирайте погрешно – не съм склонен да поставям върху провинциализма лошо клеймо, както правят задъханите глобализатори. Баналността на наблюдението обаче вече задава съвсем друг поглед върху политическата конструкция ГЕРБ. Понеже в пристъп на езикова честност Борисов си признава, че решенията минават през Него, то ако съотнесем експертността на този кабинет към баналността на неговия ръководител, резултатът ще е нещо като горното изречение. Език, който не засяга проблема по никакъв начин, а представлява нещо като отделна вселена. Тази вселена е неразбираема за здравия разум и е като артефакт от друг свят. Заради това наблюденията на Борисов са стряскащи облечени в езикови форми. Той не може да обясни нищо друго като впечатление освен това, че те си говорят на малки имена.
Затова избухнах. Заклевам се, дума нямаше да кажа, ако не бяха ме предизвикали журналистите в Брюксел. Обясних им, че Кунева излезе на избори срещу нас с ясното съзнание, че иска да е еврокомисар и е лъгала избирателите, като се кандидатира за евродепутат. Най-човешки й казах: “Меги, направила си всичко, окей, колкото повече успешни българи имаме, толкова по-добре. Но не може да се целиш в най-платения и най-важния пост в Европа, при положение че твоята партия я няма и в парламента.” Ако я имаше, сега можем да водим политически разговор. Да излязат и да кажат: Даваме 10 депутати на ГЕРБ до края на мандата, ако изберат наш еврокомисар. Но тях ги няма! А Кунева има с какво да е полезна за държавата. Ще говорим.
Умишлено вадя по-дълъг цитат, защото, ако го бях съкратил, опасявам се, че никой не би схванал този логически и езиков пъзел, който се нуждае и от известно политическо разяснение преди да се потопим в неговата езикова прелест. Очевидно фриволното отношение на Борисов към езика се дължи на изцяло анархисткото му поведение по отношение на политиката. В това премиерско съзнание например е напълно възможен следният логически абсурден процес – НДСВ казват: „ние даваме на ГЕРБ 10 депутата”, ако ни запазят еврокомисаря. Дори четвъртокласник, който вече се е сблъскал с проблема с пъпките, ще се похили върху това това упражнение по неадекватност.
Но забележете езика. Това е овеществен политически мачизъм и тук не говорим за палавото обръщение „Меги”. Говорим за мускулната демонстрация и сритването на НДСВ с похватите на безумния език. Борисов като един експресионист разчупва изречението, преподрежда смислите и най-накрая излиза един гръмокипящ коктейл от политическа смес подобна на продукт на алхимик. Този коктейл не става за възприемане. Борисов просто обръща езика и го фиксира към емоциите, защото разумът е безсилен да го обхване. Той създава свои собствени трафаретни фрази, които като павета могат да смажат всеки череп, посветил се на задачата да ги проумее.
Цялото интервю, цитати от което вече няма да привеждам, е нещо като поглед към един антисвят. Пак един руснак – Андрей Вознесенски имаше цяло стихотворение посветено на антисветовете. В неговия край се появяваше ироничното предположение на поета, че неговата котка като радио в окото си лови света. Дори въоръжени с лъчезарната логика на антисветовете обаче, няма как да не констатираме – местопрестъплението е очевидно, а престъплението публично оповестено. Българският език може да бъде убит и разстрелян. Може да бъде смислово разкъсан и изнасилен. При това с неполитическа лексика, а за целта на злодеянието бе необходимо толкова малко. Просто една журналистка с прислужнически характер и един премиер с претенции да обясни вселената в две изречения. На нас ни остава единствено като следователи от телевизионен сериал тъжно да събираме парчетата от местопрестъплението и да се чудим – възможен ли ще е света отново, когато сме видели как езикът е в състояние да умре пред очите ни...Не искам краят да ви звучи тъжно. Всъщност той е пълен с оптимизъм. Защото винаги съществува надеждата, че един ден когато Борисов доубие езика, той ще унищожи и самия себе си, защото рано или късно неговите клишета и бетонни труизми ще се обърнат срещу него и ще го затрупат. Езикът може да бъде възкресен, премиерите – не!
No comments:
Post a Comment