Небесен куршум. Три погледа

(Понякога идеята да не триеш нищо, което си написал може да ти се отблагодари по най-неочакван начин. Ето така точно днес, ровейки из старите си файлове на работния компютър попаднах на нещо за което имам едва смътен спомен, че съм писал. Един разказ. Кога ли съм откраднал два часа, за да го напиша? Идеята в него обмислях много отдавна. 
Първоначално исках да го напиша като екшън-разказ, но после интелектуалният пуритан в мен надделя и реших, че ще трябва да го напиша, както съм го замислил - като три монолога. Не си спомням обаче кога съм го написал. Може би в това се изразява властта на думите над нас - когато са били готови до последната в мен, те са се изляли като бистър поток... Загадки, загадки...
Заради това ще си позволя да постна в блога си този разказ. Той е кратичък и може би малко неясен, но повярвайте ми - целта винаги е била такава. Опитвах се да изразя идеи, които не съм сигурен, че дори самият аз разбирам. Когато днес го прочетох обаче разказът ми хареса. Тече гладко и свършва странно. При това се намира на някаква неуточнена територия между интелектуалните дивотии, опитът за криминални разсъждения, подлютени с две идеи научна фантастика. Може би наистина трябваше да го напиша като екшън. Като извинение за това, че съм го написал в монолози мога да приведа единствено неговата краткост. Хаха, хванах се, че говоря за своето творение като нещо написано от друг. Може би така е по-добре. Благодаря за вниманието.)

Небесен куршум. Три погледа

Едно:

Леко поглеждане иззад ъгъла. Кратък миг за презареждане на пистолета. Облаци плуват над града и затъмняват тихо улиците.

После всичко е готово. Само трябва да събера сили, да се стегна максимално, да стисна зъби, за да направя двайсет крачки до небесно синята кола и да пръсна мозъка на човека зад волана.

Малко е тъжно, че нямам време да премисля нещата. Не се притеснявам. Когато трябва да го убия няма да имам дори и капчица шибано разкаяние. Трябват ми само няколко секунди да наместя света пред очите си, да повярвам окончателно, че съм част от тази реалност, за да не би да изпадна от нея.

Остават броени секунди. Първата стъпка е най-трудна, но след като съм я направил вече нищо няма значение. Освен това да бъда точен, хладен и спокоен!

Изстрелът въобще не е труден. Хората обикновено са доста смаяни свидетели на собствената си смърт. Първо не могат да повярват, че се случва. Да, те са сънували в кошмарите си подобен апокалипсис, но после са се събуждали насред шарените си чаршафи с благодарност, че нищо от видяното не е истина.

Но когато стреляш е съвсем друго. Изстрелът не е част от кошмар, а от връхлитащата реалност. Той е твърде реален и затова трудно се вярва в него.

Проблемът е и, че в реалността всичко се случва много бързо. Няма забавени кадри. Кръвта плисва и всичко наоколо става алено. Синята кола плувнала в тъмночервена кръв. Трудно е за гледане.

Обръщаш се бързо, не гледаш какво си направил, а тръгваш с разлюлян шлифер по улицата и се ослушваш за куки. Такива може и да не дойдат скоро. Ако дойдат трябва да съм подготвен за тях. Няма да стрелям, нито ще правя нещо. Ченгетата са символ на неотменимата съдба, която върви след теб и понякога те застига.

Ако фаровете на колата им ме осветят в гръб, ще оставя пистолета на асфалта, ще хвърля прощален поглед към облаците и ще се опитам да тичам. Неотменимата съдба ми дължи поне това - едно последно състезание, финален опит да се измъкна и да потъна в тихата забрава на своята социална кома преди телефонът ми отново да звънне и някой да каже:

- Имаме една поръчка за тебе!

********************************************

Две:

Вятърът разпилява листа зад мен. Облаци плуват над града и затъмняват тихо улиците. Унищожително е да чакаш нещо толкова банално като неумолимата смърт. Трябва да държа ръцете си на волана, за да не потреперват, въпреки спотаеното в мен знание за собствения ми край. Горе-долу така се чувствах навремето когато трябваше да се кача на някоя екстремна люлка. Сладкият ужас, неочкваният страх, гмурването в неизвестното - това със смъртта е почти същото. Да, знам, от люлката можеш да слезеш...

Нямам представа как другите хора преживяват свършека си. Всъщност дори и не искам да научавам. При мен всичко стана внезапно. Стоях си в утринната баня, когато предчувствието за смъртта ми ме порази като бледолилава мълния. Премина през моето тяло и излезе от мен като отчаян опит за повръщане в бялата мивка.

Това стана преди една седмица. Дните ми бяха преброени. Знанието за смъртта ме изпълни открай докрай. Знаех къде ще стане и как!

Нали сте чували - първия стадий бил отричането. Аз не преминах през него, въпреки че се опитах. Просто разбрах, че в уречения ден ще бъда там, на фаталното място, подготвен за перфектната ми екзекуция.

Проблемът беше, че не можех да спя. Това, което при другите се случваше като кошмар, при мен бе ясно и слънчево бъдеще. Неумолимо се подготвих за края си. Тоест постарах се да залича максимално своето присъствие в един не-мой свят. Изтрих се от реалността. Старателно се заличих. Изпарих себе си и дори за миг си помислих, че ще изчезна напълно преди фаталната дата на свършека. Едно единствено нещо от себе си нямах сили да махна, малко листче на което бях написал три изречения: "Чудовищата вероятно все пак се крият в мрака. Нямайте съмнения за това. Съмнявайте се единствено дали вие не сте едно от тях!".

Тъпо! Но не поисках да го унищожа. Преди смъртта си обаче можем да си позволим известна сантименталност и да я отдадем на замъгления от ужаса мозък...

В далечината дочувам тихия пукот. Въздухът се раздвижва, а времето буквално потича със светлинна скорост. Куршумът приближава и нямам шанс. Всъщност, аз май дори не искам този шанс! Чувам и усещам.

В този миг животът ми е много истински. Трептящ и буен. Малко гневен и хаотичен. Три мига на просветление, които сигурно и 200 години да живееш никога няма да постигнеш.

Куршумът като космическо камъче се сблъсква с моя череп. В последните си мигове виждам плисналата кръв и не знам защо, но нищо не ме боли. Сигурно това е малката награда за това, че лишавам земята от себе си...

*********************************************

Три?

Нямам очи, за да видя каквото и да е. Аз съм небесен куршум. Знам, че облаци плуват над града и затъмняват тихо улиците.

Не говоря правилно!

Не знам думите!

Сила оловна съска мене в!

Но летя...

Усещам въздуха да се разделя пред мен и пространството да трепери.

Аз съм хаос!

Божество!

Понякога е красиво да не мислиш. Просто преживяваш. Минаваш през времето.

Мога да бъде и мълния!

божеството в мене е огън и смърт!

Тайна съм аз голяма!

Летя!

Моята мистерия е моят интелект. Аз съм воля като оргия - дива и първична. Аз карам хората да стрелят. Блестящи и лъскави.

Този, който стреля и този, който ще умре - това е моят свят! Кратък е, но е твърде хубав, за да бъде пропуснат.

Елате на кратка ваканция в тази вселена! Докато летя аз случват се неща много. В двата края на света сияят някакви възможности. В миговете на полет, които съм си дал, небесен куршум! да!да!да!, са възможни всички варианти.

Най-вероятно е да умре, този към който съм се насочил - внезапен миг, кръв и край.

Но има вселена в която заедно с жертвата умира и тъжният и незлобен убиец.

Някаква печална справедливост.

Битието обича този номер!

Може би в друга иронична реалност пък аз, небесен куршум! ужас! и огън! просто рикоширам в колата и се отправям с ярост към облаците, които не виждам и небесните пространства безполезни.

В тази вселена така и не става ясно какво се случва с убиеца и предназначения да бъде жертва. Сигурно в същия миг в който рикоширам към небето те забравят за това кои са и все едно започват живота си отначало.

...но летя сега! А сияят край мен световете възможни!

Небесен куршум, който кара света да се случва.