Sunday, September 27, 2009

Анатема за „Бяла роза”



(в този текст ще срещнете – музикални проклятия, вселенски недоразумения, политически шашмалогии, представители на властта, псевдофилософски радикални размисли и естествено солидна доза нарцисизъм)


Вселената мрази големите обобщения. Защото винаги, ама абсолютно винаги ще се намери приятно изключение от всяко правило, което можем да изведем, а знайни и незнайни философи ще ти натриват носа с това изключение отново и отново при всяка ситуация. Това е универсално правило, запомнете го и когато ви се случи подобна ситуация, спомняйте си за скромния автор на извода и отправяйте по някоя друга добра дума за него към астралните измерения.


Въпреки, че големите обобщения винаги се обръщат срещу своя автор, аз твърдо съм решил да споделя с вас едно такова. След определени размисли в различни ситуации и пространства, моя милост стигна до извода коя е най-дразнещата българска песен писана някога. Тази песен е продукт на Сатаната и неговите отрочета, но с упоритост достойна за български катаджия решил да изкрънка пари от шофьор на улицата, тя постоянно се върти по всички купони, където й да се намираш. Става дума за прокълнатата вовеки песен „Бяла роза” от певица на име Славка Калчева. Тъкмо човек навдигне ледената бира и му се прииска да помълчи за минута, за да се наслади на миговете кротко щастие и на всеки купон, на всяко масово събиране, изведнъж някой ошлайфан и идиотизиран диджей с мазен глас обявява: „И сега за всички, значи, едно българско хора – „Бяла роза”! Нека да излезем да поиграем, за да покажем, че сме българи”.
Естествено глътката ти се вгорчава, храната започва да има вкус на талашит, а този демон Славка Калчева започва да вие в налудничавия ритъм:

Бяла роза ще закича,
бяла роза със бодлите,
но пази се ти пази се,
Бяла роза ще закича,
бяла роза със бодлите,
но пази се ти пази се.


Стомаха ти се обръща, идва ти да фраснеш музикалния оформител с бирената бутилка и всяко настроение отива по дяволите. Да не говорим за тоталната склонност на околното народонаселение да скача на хоро при тази песен. Хорото на средностатистическа българска сбирка, където биха пуснали Славка Калчева е сюрреалистична гледка – мацки с къси поли подскачат в ритъма на ръченицата, чичковци пък се пънат все едно танцуват македонско хоро, други са подобни на мен – не отбират от ритъм и само гледат да скачат, да се смеят и да се опитват да не изглеждат твърде нелепо. А на фона на тази танцувална гмеж диджеят продължава да върти песента отново и отново, докато всяка проклета мелодия не заприлича на нея, а на нито една маса няма достатъчно твърд алкохол, за да ти избие проклетата песен от главата, както и образа на тази мома, която час по час ходи на чешмата...


И сега представете си една история. За целите на политическата литература ще предположим, че главния герой съм аз и донякъде наистина съм аз, но определено няма да издържа на изкушението да не надаря този литературен мой Аз с черти, които моя милост не притежава и не се очертава да притежава поне в близките 400 години. Това ще е история за леко политическо отчаяние, банална като депутатско клише, но в крайна сметка се надявам да докаже не, че светът се нуждае от промяна, а че проклетата песен на Славка Калчева може да ти обърка съзнанието си с този демоничен рефрен.
И така. Стоя си аз на купона на левите депутати в Боровец и отчаяно се питам къде съм попаднал. Отчаянието ми съвсем не се дължи на присъствието на леви депутати, въпреки че на една огромна част от тях ми идва да им откъсна главите, защото заради техните идиотщини всички лявомислещи хора в България изпаднаха в криза, а заради присъствието на четири журналистки на моята маса, които не млъкват, а подгрято от една ракия съзнанието ми упорито оприличава тези гласове на идеята някой да драска със стъкло по асфалт. Журналистките заливат масата с мнения по всичко съществуващо във вселената, а едната от тях упорито ми твърди, че без нея цялата политическа система щяла да рухне, защото тя и само тя (комплексът за божественост е отличителна черта на тъпата българска репортерка) можела да внесе нормалност в политически език, да го пренесе до народа и да го преведе до стойности разбираеми за таксиджии, фризьорки и други такива медийни потребители. На плахият ми опит да възразя, че не съм срещу разбираемия политически език, но все пак трансформацията на сложните теми до не повече от трисрични думи няма как да не роди поредната малоумна бойкоборисовщина, тази същата гениална репортерка ме обвини за класически конформист на политическа система, която се била самозатворила, а аз съм бил нещо като неин адепт.
Пресъздавам ви частичка от безумните разговори, за да разберете защо в един момент предпочетох да отделя повече внимание на яденето, пиенето и музиката, която върви за фон. Диджеят започна от ниски нива – Тина Търнър, музика от 80-те години, приятни поппарчета, мина през някакви позабравени песни на Мадона, хвърли се в лиготиите на Ричард Маркс, изобщо, за да не забелязвам налудничавите разговори – забелязвах музиката. Депутатите от левицата – между другото твърде оредял кръг – си говореха разни неща. До мен долитаха отделни думи – „опозиция”, „и тогава”, „това вече не се търпи” и нещо подобно, а на мен ми се струваше, че съм попаднал в изкривен свят в който никой не говори това, което трябва. Лидерът на левицата също обикаляше от маса на маса, минаваше и покрай другите журналисти, опитваше се да разказва вицове, а в един момент дори ми стана жал за него. А диджеят още не се беше развихрил. На масата ми ставаха и сядаха депутати. Аз се опитвах да им кажа някакви неща, ама в главата ми цареше такъв хаос, а пък и от четирите други репортерки можех да се вредя единствено, ако трябва да разкажа някой виц, иначе те като орлици се късаха вниманието депутатско и като богомолки се ревнуваха една друга коя повече говори с политическите тела на нашата маса. Трудно ще пресъздам какво точно питаха. Стори ми се, че през по-голямата част от времето – репортерки и депутати прекараха да си говорят за други репортерки и други депутати – и да вярно е, не бива да бъда политически перфекционист – но разговорите за това просто ме убиваха....


Най-накрая на нашата маса се настани и лидерът на левицата. Симпатичен и прилежен. Дори седна с известно неудобство. Понеже настана тежко мълчание, а диджеят никак не помагаше с упоритото си желание да върти единствено поппесни и да чака някой да се излъже да стане да танцува, лидерът реши да ни забавлява известно време с истории за един от бившите си коалиционни партньори с аристократична кръв. Тук вече се намесих аз, защото не исках репортерките на масата да откраднат темите и го попитах за новия премиер. Последва тежка въздишка и поглед на недоумение. „Знаете ли?” – казах аз също с въздишка – „Откакто ГЕРБ са дошли на власт всеки разговор за политика между лявомислещи хора завършва в подобен интелектуален ступор!”. Не знам защо му го казах, но лидерът определено ме изгледа с подозрение. Защото всъщност аз исках да му кажа, а не му го казах – силите ми не стигнаха – че го държа отговорен донякъде за загубата, че ако не бяха се държали като мишоци, че ако се бяха сетили навреме, че са левица, днес нямаше тъжно да стоим по масите и да се чудим в кой свят живеем. После обаче не издържах да бъда грубиянин и вместо да обиждам лидера на левицата, излях на един дъх мнението си за новия премиер, а употребих дори и някои брутални думи. „Но имам една надежда – след Пиночет рано или късно идва Чавес”, споделих кредото си.... Лидерът на левицата се опита да ми каже нещо по темата, защото го видях, че сериозно се замисли за думите ми. И тогава шибаният диджей пусна „Бяла роза”, а лявото депутатство реши, че това е мигът в който трябва да демонстрира патриотичен подем и да заиграе хоро на тази противна песен. Та мигът на ляво политическо откровение премина, не чух каквото ми се искаше да чуя, пък и нямах надежда, че дори и без тази песен ще чуя нещо хубаво...Но пак ще повторя – анатема за „Бяла роза” и за този демон Славка Калчева.


Малко след това станах да си ходя. Беше някъде към полунощ. В Боровец нахлуваше доста хладен вятър, имах да вървя два километра до хотела и ги извървях в тишина, но най-интересното е, че ми беше доста леко на душата. Все едно след дълъг период на мълчание, нещо непоносимо за приказлив човек като мен, най-накрая отново съм намерил част от верните думи, сякаш отново съм в състояние да си обяснявам света и да го разбирам, а това е велико усещане, наистина велико.
На другия ден докато закусвах в ресторанта пускаха само рокаджийски песни, а няколко пъти се извъртя и великото парче „Urgent” на Форинър. Усетих, че съм бил на прав път в емоционалните си усещания предходната вечер. Има мигове в човешкия живот в които си струва да пушиш. Този беше един от тях. Аз нямах цигара, но ако имах щях да я запаля, да отпия две глътки от кафето и да се наслаждавам на музиката. Музиката, приятели – нея никога не могат да ни отнемат! 
Това пак е глобално обобщение. 
Не е ли хубаво?!

No comments: