Революционните трагедии на един политолог

(как професор Евгений Дайнов възкреси соцреализма)

Във влака към Пловдив съвсем случайно попаднах необичайно явление - открих политологически представител на забравения у нас жанр „соцреализъм”. Дамата срещу мен четеше вестник „24 часа” и така благодарение на нея успях да се запозная с интересното есе на проф. Евгений Дайнов, наречено „Със сериали и реалити живеем в културната си „долница”. Естествено жената с вестника по никакъв начин не се интересуваше от думите на Дайнов, нито пък бе в състояние да сподели моето културно откритие, защото доста повече се интересуваше от текста за актуалните светски двойки и елитните им преживявания.

Аз обаче за първи път осъзнах, че професор Евгений Дайнов е човек в състояние на културна трагедия и катастрофирал свят и вероятно на това се дължи неговото възкресяване на женра „соцреалистично есе”. За тези, които нямат търпение и време да изчетат целият му текст докрай, нека сбито да представим жалбите на политолога. Със забележителното откритие, че една нация има „долница”, но има и „горница”, професорът започва жалостиво да се оплаква, че телевизиите обслужват културно само „долницата”. Дайнов смята, че в България има някаква прослойка от медийни манипулатори, които целенасочено дават продукти именно за нискограмотните, осреднени хора и така ощетяват представителите на интелектуалния елит. В това отношение ни се дава пример с Англия, където до 20 часа течали сериали с реклами за сапуни и прах за пране, които „долницата” трябва да се напазарува на следващия ден, а след 20 часа не е уточнено какво точно се дава, но във фантазията на професора вероятно точно тогава задръстват програмата с филми на Бергман и реклами на избраните произведения на Дикенс с твърди корици...Медийните ръководства у нас, които професорът твърде общо посочва и никак не конкретизира, били насочили програмите си само към осреднените хора и си фантазирали, че всички зрители у нас са жени над 30 години с разширени вени и т. н. За да не остане твърде неясен и жалостив, Дайно отива една стъпка по-нататък и посочва дори, които се числят към елита, към истинския елит в неговата интелектуална фантазия – това са професорите Цочо Бояджиев, Богдан Богданов, Греди Асса. Към тях съвсем логично от изброяването вероятно би трябвало да добавим и професор Евгений Дайнов.

След като се запознахме със сюжета, вече е време да минем към краткия коментар на случилото се пред очите ни. Драмата на проф. Дайнов никак не е нова. Това е драмата на мечталия през целия си живот човек да спи с проститутка, който на сутринта след осъществяването на бляна си, открива, че е заразен със сифилис. Проблемът на политолога, и заради него той е прибягнал до старите жанрове и стилистики, е, че в главата му това, което наричаме капитализъм изглежда по съвсем друг начин. От тази фалшива и лъжовна негова представа произтича и болката на думите му. Дайнов фантазира за някакъв елитен капитализъм, който може елитарно да цени интелигенцията, като заедно с това, от време на време, да гали по коремчето и средната класа. Уви, за нещастие на професора неговата представа не съществува в реалния свят.

Капитализмът цени единствено икономическият елит, защото само този елит е в състояние да го движи напред. Но понеже този елит все пак е ограничен, а достъпът до него е изпълнен с препятствия и трудности, съвременната пазарна икономика залага имено на така мразената от Дайнов „долница”, която е основният потребител на благата на системата. В този смисъл медиите пет пари не дават за двата процента интелектуален елит, защото целта на медиите в капиталистическия свят е да превърнат всеки в консуматор. Не приемайте извода ми като нещо пълно с безумна ярост. Реалностите са такива. И това важи за всяка една страна по света. Център на медийната система не са хората с претенции, а е масовият човек. Професор Дайнов, добре дошли в красивия свят на капитализма. Вие го пожелахте. Имайте достойноството да живеете в него.

Културната претенция на политолога можем да разберем единствено в ключа на соцреализма. Българският тоталитарен режим единствен осъзна едно простичко нещо – че трябва да задоволи докрай елитарните претенции на интелигенцията. Така в един момент в България до 1989 г. поети, художници и писатели, бяха любимците на властта, затворени в собствените си луксозни станции, хотели и творчески съюзи, един самозатворен кръг на доволство и охолство, който считаше себе си за единствено мерило на вселената. Рефлексията на Дайнов днес и неговият блян по това (той няма да го признае, но е очевиден) е леко плашеща, но доста повече смешна. За добро или лошо – социалистическото общество бе единственото, което поставяше интелигенцията на пиедестал. Естествено – само тази интелигенция, която приема правилата на играта и доволно често обслужва властта със своите произведения. Никъде по света обаче, там където функционира обществото, наречено капиталистическо, акцентът не пада върху интелигенцията, именно, защото тя е малка и неясна прослойка, тоест досадна пренебрежима при съставянето на телевизионни и икономически схеми.

Трагедията на хора като Дайнов е уловена далеч преди мен. Виктор Пелевин е написал блестящото есе „Джон Фаулз и трагедията на руския либерализъм” в което много добре е уловил драмата, която улових аз у политолога. Става дума за усещането за разпадане на живота, за аурата, където преди е течал той и за невъзможността отново да намериш предишния смисъл в съществуването. Пелевин забелязва, как в Русия трайно се появяват хора, които започват да говорят срещу „новия човек” и неговите консуматорски страсти и по страхотен начин свързва това с главната героиня от романа „Колекционера” на Джон Фаулз (между другото, този роман е издаден у нас и си струва да бъде прочетен). Пелевин по прекрасен начин е описал и как у хората расли в затворени общества се появява този духовен и психичен свят, който после никога не могат да повторят и винаги търсят отново и отново. Защото в халюцинациите си за капитализма, хора като Дайнов трайно изтърваха дребнобуржоазната пошлост, консуматорите и осреднените хора в чието име съществува телевизията и другите масови медии.

Именно този затворен кръг на капиталистическото общество поражда неясния гняв в думите на професора. Защото гневът му е насочен към медийните началници, които едва ли не са основните социални манипулатори, а същите тези медийни началници с досада биха му отговорили, че те са просто слепи изпълнители на волята на техните зрители. Именно някъде в този омагьосан кръг е самозареждащата се сила на капиталистическото общество – то съществува по този начин, защото трябва да съществува по този начин и интелектуалните вопли на проф. Дайнов могат да стигнат до него единствено под формата на ирония и нелепа шега. Именно този затворен цикъл на медии – общество поражда и другия парадокс, за който професорът може би се досеща, но не пише нищо. Че медиите в едно пазарно общество могат да бъдат с пъти по-несвободни от медиите в едно тоталитарно такова. Защото в тоталитарното общество натискът върху журналистите е политически, а в политическият натиск винаги могат да бъдат намерени пролуки, докато в икономическата преса просто празно няма. Това не означава, че предпочитам тоталитарния печат, просто се опитвам да обясня дори и за себе си времето в което живеем.

Професор Дайнов трябва да свикне с картината срещу, която негодува. Защото тя ще става още по-лоша. Няма нищо по-тъжно от това да видиш човек, който започва да осъзнава, че идеите, които е проповядвал може би не са най-доброто лице на околната вселена. И пътят след това е един. Пътят на маргинала. Телевизията не е жизнена необходимост, а книгите винаги са добър изход за всеки, чиято чувствителност е поругана от сериалите или риалитито. Интелигентът в едно такова общество не е част от елита, а подобно на Торо е отшелник в този свят. Дори да не си в центъра на медийното внимание, думите ти ще оцелеят. И един ден вероятно от някоя от тези думи може да започне революцията...

Проф. Дайнов обаче най-вероятно никога няма да ме разбере.

Мисля си, че проблемът е само негов.