Господарите на света

(как списвах жълтата страница на един студентски вестник)

Не си мислете нищо лошо за мен, но известна част от студентския си живот изкарах като журналистически мистификатор и то от висша класа. Времената бяха такива, пък й измислянето на новини ми се струваше магия от висш порядък, така че се поддадох на този порок и днес пиша тези думи за успокоение на съвестта си и за забавление на света. Защото, тук трябва колективно да ми повярвате, на света не се е родило занимание, което да се сравнява със своя културен и жълт възторг, от измислянето на новини. За да ви разкажа историята обаче ще трябва да ви върна доста назад, да кажем някъде в началото на 1999 година. Мрачно, костовистко време. Студентски град приличаше на дадаистка фантазия, но понеже беше моят Студентски град, изобщо не ми пукаше за това. Нямаше ги още бароково мутренски клубове, имаше полянки, по които вятърът разпиляваше боклуци, а България все още беше в невинната фаза на своята демокрация, тоест изобщо не подозираше, че един ден премиерът ще се казва Бойко Борисов.

Бяха радикални времена, политическата обстановка действаше угнетително на всяка левичарска душа, готова да вдигне социална революция всеки миг от денонощието. Американските самолети прелитаха над България, за да бомбардират Сърбия и това допълнително допринасяше за смутния характер на времето. Някъде в тази епоха, която изглежда далечна като в каменната ера, успях да изкарам близо седем часа на антивоенен митинг в който с упование викахме култови лозунги като: „НАТО- фашисти, световни терористи!” или пък „Надежда, Надежда, да спре да се навежда”. Не знам дали тогавашната външна министърка Надежда Михайлова се е изчервявала от тези лозунги (душата й би трябвало да е свикнала на еротичните задявки, след като година по рано вестник ДУМА бе публикувал нейна снимка на която се виждаше бельото й, а текстът на снимката гласеше: „Надежда Михайлова: Външната ни политика трябва да е прозрачна”. Хаха!). Единствената възможност за прехрана на бедните студенти бяха студентските столове, а именно в един такъв се сблъсках за първи път с неподражаемия пернишки говор, когато едно готвачка ме попита: „Ти пиуе със зеуе уи ще искаш?”.

Та точно в тези времена, велики времена между другото, мои колеги неясно откъде намерили финансиране в смутната епоха на костовото разбиране за капитализъм, решиха да издават независим студентски вестник. Те кръстиха изданието „Меркурий”. Още като чух за идеята се възпротивих срещу името на вестника, защото ми напомняше на вестник „Психо” или на някоя друга окултна история. Не можех да бъда по-прав в своите подозрения. Името на изданието дойде от един възстар студент по химия, бивш казанлъшки алкохолик, който твърдеше, че е архангел Михаил в човешки вид. Този пич приличаше на извънземно, имаше дълга като на хипар мазна коса, козя руса брадичка и демонични очи. По някаква ирония на съдбата архангел Михаил се бе присламчил към журналистическата група, а от цялата група – твърдя го – аз му бях любимец. Може би, защото, това, че съм комунист го вбесяваше, а пък аз не му спестявах въпроси от типа: „Възможно ли е душите на грешниците един ден да спретнат астрална революция в отвъдното?”. Това, че не можеше да ми отговори го ядосваше, но пък винаги разговаряше с мен. Този пич беше луд фен на Петър Дънов, чието небесно име било Бейнса Дуно и някъде от налудничавите анали на това учение бе изплувало името „Меркурий”. Аз се забавлявах с циничния корен на думата и никога не проумях небесния смисъл на всичко останало.

Та, изобщо нямаше да участвам в този медиен проект, но моите приятели ме помолиха да напиша нещо за първия брой. Но не искаха да им пиша новини. Тогава се замислих тежко върху света, будувах цяла вечер, но на сутринта бях готов с култов и кърваво-психологически разказ, наречен „Полунощен психар”. В дивия сюжет на това повествование се разказваше за някакъв имбецилен изнасилвач, който убива своята поредна жертва, но тя вампирясва пред очите му и му разказва играта. Написах разказа не, за да се правя на писател, а просто, за да си поиграя с езика и да се почувствам поне за малко истински творец.

Първият брой на „Меркурий” беше уникална амалгама от разкази, налудничава женска поезия (жените обичат да праскат образи в които да сравняват своя пол с вълчици, скитници, вампирки и други), статия от Архангел Михаил за същността на музиката, пречупена през философията на Дънов и пеещите планети, някакви политически коментари за околната действителност и размазани аматьорски снимки. Вестникът беше красив, а аз още пазя някъде своят опит да конкурирам Стивън Кинг на хорър-полето.

Естествено, второто име на всеки журналист е мързел и с краткия си дебют, аз считах своята роля в студентското издание за приключена, като с половин уста обещах от време на време да давам съвети по организацията на работа, но всъщност доста време не се вяснах в тази компания, защото там, започна да се налага дисциплинарен стил на работа, а аз в естественото си състояние съм анархист, който трудно търпи да го тъпчат по главата и да го притесняват за щяло и нещяло.

Месец по-късно обаче моите приятели, единият от тях бе станал главен редактор на вестника, а останалите му бяха заместници, потропаха на вратата на стаята ми, прекъснаха четенето ми на романа „Пяната на дните” на Борис Виан (защо съм запомнил това е необяснимо за мен) и в продължение на два часа ме молиха да започна да пиша редовно в техния вестник. Дори ми предложиха да си имам отделна страница, последната страница на изданието с рубрика „ШОКолад”, която да пълня с жълти новини и пикантни истории. Обещаха също така колегата Йордан Мичев, пратен от Аллах също на журналистическата бойна пътека, да е съавтор на тази страница и след големи увещания и приятелски клетви, приех. В крайна сметка нарцисът в мен надделя и то много сериозно.

Естествено нямах никаква идея какво да пиша на тази проклета последна страница. Времената бяха тревожни в политическо отношение, но пък за жълтении никак не ми се пишеше. Естествено бях въоръжен с два тома разкази на Хашек в които потърсих вдъхновение и скоро установих, че единствената опция за медийно спасение на вестник „Меркурий” e да си впрегна фантазията и да я пусна свободно по магистралите на чистата литература и реалистична фантазия.

И така – една вечер, аз и другарят Мичев (сега вече той е улегнал семеен човек, с щерка на ръце, но в онези години беше свободен елемент с ексцентрични разбирания за вселената) на три бутилки вино, родихме зашеметяващата концепция за страницата. И не само родихме концепцията, ами написахме и първите новини за нея. И до днес се разтрепервам от радост като се сетя, че най-първата ни съвместна дописка носеше великото заглавие: „Ожениха пиян студент по погрешка”. В драматичния сюжет на описваната случка се разказваше как на купон един младеж от Химическия факултет на Софийския университет прекалява с водката и започва да танцува само с една девойка. Ентусиазмът на компанията стига дотам, че рано сутринта водят новооткритите влюбени в гражданското и ги женят. Кефя, се, че аз и другаря Мичев специално наблягахме в дописката на момента в който младеженецът се буди трезвен. В нехайният стил на Хемингуей отбелязвахме, че първото нещо, което вижда младият химик е свидетелството от гражданското, че вече не е самотна душа по белия свят. После описвахме как хвърля и трезвен поглед върху булката и се ужасява. „Тя прилича на Петър Стоянов – цялата очила и зъби”, споделяше нашия герой пред виртуалните репортери на „Меркурий” и се заричаше никога повече да не пие. Култова дописка, култов вестник. На сутринта предадохме материала за печат, а три дни по-късно вестникът излезе.

И сега чуйте най-странната част от историята. Всички повярваха на нашата дописка. От целия проклет вестник, материалът за ожененият по погрешка студент събра най-много коментари. „Това само на студент може да се случи, няма начин да не е истина”, твърдеше мой познат и размахваше вестника. Сърце не ми даде да разбивам медийните му илюзии. Този мой познат беше един психар от Юридическия факултат, но мечтата на живота му беше да се запише в Чуждестранния легион (хаха, така е, Студентски град те сблъсква с всякакви екземпляри). В крайна сметка заряза правото и наистина отиде в легиона, а последно чух, че бил някъде из Сиера Лионе, в земите на диамантите и лъвовете. Та именно реакцията на този пич ме убеди, че концепцията ни работи и то много добре.

Освободени от притеснения за реалността и заредени с вино и водка, с другаря Мичев седнахме да творим нова страница за вестника. Този път нямахме идея какво ще пишем, но ни беше кристално ясно, че основната ни новина трябва да е за секс, за да може формулата на жълтата преса да е напълно потвърдена и сбъдната. И тогава вкупом родихме гениална идея. Написахме цяло чело със заглавие: „Логопедки откриха секстелефон”. Сътворихме го под формата на репортерско разследване със социални мотиви. Врътнахме историята около четири девойки, специалност „Логопедия”, които решили със силата на своите говорни умения, да поспечелят в дивия свят на пазарната икономика. Бяхме се развилнели с другаря Мичев, защото си спомням, че наблягахме на факта, че девойките всъщност и визуално не са за изхвърляне. Най-накрая естествено материалът завършваше с брутална „анкета” сред студенти. Все пак „Меркурий” беше невероятно свободна трибуна тогава, защото отговорите на студентите се въртяха около това, че всеки от тях би звъннал на секстелефон на който ще му говорят на нормален български, а не да използват фрази като „че ти въртим минето” (Хахаха, признавам си – към края на дописката сигурно сме били доста подпийнали, но е факт, че излезе без редакторска намеса).

Какво да ви кажа? Фурор е мека дума. Темата за логопедките и секстелефона се превърна в градска легенда за Студентски град по онова време. Чувах за тази история дори от хора, които изобщо не познавах, а част от сътворените от нас с другаря Мичев сексфрази в текста станаха крилати, ама наистина крилати. Това показва единствено, не, че аз и Данчо сме гении, а това, че алкохола понякога наистина е творческа сила.

След това потвърждение за нашата медийна мощ, мисля, че вече загубихме всякаква представа за реалност и се развилняхме по страница „ШОКолад”. Започнаха се разработки от типа: „Батман броди в Студентски град”. В тази дописка си представяхме, че има студент, който си въобразява, че е супергероят с черен костюм от филма и броди по покривите на общежитията. „Маймуна от катун обира студентки” – фундаментална новина за павиан от цигански катун, който се катери по прозорците на общежитията, умело дресиран да обира бурканите, които студентите са поставили по прозорците. „Плъх паникьоса дамските тоалетни в УНСС” – в тази дописка се гордея с описанието на плъха, който подал любопитно муцуна от тоалетните подобно на министър, който чете данъчната си декларация. Абе, кеф ви казвам. А, да – да не забравям фундаменталната разработка – „Масов побой заради студентка в Техническия универститет” – дописка в стил Маркес, в която описвахме колко слаби са мъжките същества попаднали в плен на женската прелест, чар, магия и трепети.

Ехххх, имаше прелест в онези времена. Студентски град ми изглеждаше като утопична територия на свободата, а сега имахме и трибуна в която можехме да споделяме колективните си халюцинации със света, а възторгът идваше оттам, че светът вярваше на нашите съновидения и измислици.

Написахме още доста неща, които не си спомням. Аз всъщност четях само нашата страница на „Меркурий”, защото другите постепенно бяха превзети от скуката. В крайна сметка май точно това уби този свободен и независим вестник. Главният редактор, ех приятел ми е, въпреки, че не съм го виждал от много години, много държеше да правим класически информационен вестник, докато една група радикали, в която май влизахме само аз и др. Мичев, твърдяхме, че студентският вестник трябва да заложи на ексцентричният хумор и непрекъснатата сатира. Само един пример за разликите в медийните светове. Главният редактор искаше другите репортери да правят анкети от типа на това „Одобрявате ли храната в стола?”, а другарят Мичев с ленински плам и вдъхновение настояваше анкетата да се състои само от един въпрос и той да е „Дефекализирате ли?”. Репортерката, която трябваше да прави анкетата сбърчи нос и гнусливо заяви, че тя не би могла дори да произнесе думата, тогава аз изявих желание да тръгна по улиците и да я направя, но моят репортерски устрем бе посечен и така вестникът тръгна в скучното русло, а няколко месеца по-късно и спря.

Независимо от великата страница „ШОКолад” – територията на неограничената лудост и смях.

А, да щях да забравя. Именно на страниците на вестник „Меркурий” аз и др. Мичев създадохме фигурата на един велик студент – Харалампи Цветков, студент по математика. Започна се оттам, че написахме дописка за този ексцентричен гений, чийто сюжет не мога да си спомня, а после всеки път като засягахме социален проблем се допитвахме до този пич. И му слагахме в устатата велики фрази, мислехме крилати отговори. Харалампи Цветков бързо стана експерт по всичко – от събличането на жени до реформата във висшето образование. По-късно Данчо го прехвърли на страниците на вестник „Монитор”, след това на ДУМА, а когато и аз отидох в ДУМА също започнах от време на време да праскам по някоя дописка от името на Харалампи Цветков, неосъщественият студент по математика, човекът със склонност към обществено полемизиране на социално-значими проблеми и много други лудости. Дори исках да пиша роман за него. Но от този роман измислих единствено името: „Свирка без край. Странната и незаконна история на Харалампи Цветков – студент по математика”.

Не е хубаво човек да живее само в своето минало. Но пък завръщането в спомените за свободата и възторга винаги е нещо като кратка почивка от яростта на нахлуващата наоколо реалност. Важното е, че имаш спомени, а спомените (както споменава Павич) са потта на душата. Щом имаш спомени значи имаш и душа, която да се поти. Моята душа например никога няма да спре да се вълнува от онези дни в които всичко изглеждаше възможно, а полетите на фантазията бяха неограничени и твърде красиви, за да бъдат забравени. Човек трябва да помни, защото паметта е нашият начин да се движим във времето и никога, ама никога няма да измислим по-добър.

Но ще ви призная нещо. Тогава се чувствах млад и безгрижен, и колкото и да е странно – такъв се чувствам и сега. Все едно времето не е минавало. Все едно времето не съществува. Аз съм си все същия и все така ще предпочета да ви говоря за измислици и жени, отколкото да участвам в тежки разговори за каквото й да е било друго. Идеята, че не съм се променил много адски ми допада. Дава ми усещането за вечност. А когато си на 32, няма по-велико усещане от това да си убеден в своето безсмъртие, защото винаги ще има 1999 г., винаги ще има Студентски град, винаги ще има вестник „Меркурий” и винаги ще има двама студенти по журналистика, които на бутилка вино ще се смеят на собствените си измислици и ще са убедени, че те са господарите на света...