Ришард Капушчински, велик полски журналист, прекарал дълги години в Африка, в едно кратко есе описва детайлно животът на туарегите – най-известното номадско племе, което от векове броди из пустинята Сахара. Още като станат пълнолетни туарегите забулват лицата си, защото смятат, че това ще ги предпази от лошите сили и никога не спират своето номадство. Прекарват живота си в път из пустинята. И понеже животът на път никак не е лесен, туарегите, както всички останали номади, ходят с минимум вещи. Те изхвърлят всичко, защото броденето е най-важно. Пътят осмисля живота им, а Капушчински не вижда нищо лошо в това. Номадството в пустинята е философия, която не се говори, а се върви.
Номадите в политиката са нещо коренно различно. Особено в българската политика, където партийните скитници винаги се появяват в подходящите моменти, за да предизвикат медийни сензации, обществени димки и петминутна слава. Покрай фигурата на най-пресният политически номад – Марио Тагарински, човек успешно минал през поне четири партии досега, но присъстващ неизменно в повечето парламенти, темата за номадството отново стана актуална, модна и шумна. Тагарински постигна нещо невиждано досега – превърна напускането си на парламентарната група на РЗС в нещо средно между разтърсващ трилър, сапунен сериал и постмодерна версия на пиесата на Бекет в „В очакване на Годо”. От мига в който официално стана ясно, че той се маха до мига в който обществото получи обяснение за неговите действия минаха три дни, които дотолкова бяха наситени с налудничави коментари и действия, че си струва да ги преразкажем, но съвсем накратко. Малко след като стана ясно, че Тагарински напуска групата на РЗС, а това слага нейният край, защото броят на депутатите в нея не е достатъчен, лидерът на РЗС Яне Янев обяви, че не може да се свърже със своя колега. На другият ден Янев продължи с версиите си и публично предположи, че Тагарински е жертва на политическо отвличане с цел да се разбие групата на РЗС. От партията му дори предположиха, че депутатът е под въздействието на психотропни вещества и заради това не се явява никъде и не се обажда. Делегация на РЗС дори обсади дома на Тагарински, за да го извади на бял свят и да обясни причините за своето номадство. Междувременно отцепникът разгневен на версиите за него пък звъннал на премиера Бойко Борисов да му сподели, че е добре и, че празнува годишнина с жена си. В крайна сметка Тагарински се появи пред очите на медиите и сподели, че е женен, нормален, хетеросексуален мъж, който не се подава на влияния, а действал по повика на сърцето си, защото не можел да търпи гаврата с политическите идеи на РЗС.
Номадите в обществения живот винаги намират идеални оправдания за своите действия. Всеки парламент досега биваше сполетян от номадство, а в някои парламенти то дори придобиваше застрашителни размери. Ето защо още в началото на работата си 41-ото Народно събрание реши да се застрахова срещу този перманентен цикъл на отлюспвания и скитничество и гласува в правилника си точка, която забранява на напуснал групата си депутат да се присъединява към друга група. Така 41-ото НС се оказа в особена форма на политическо раздвоение – от една страна номадството никой не може да го спре, но от друга бариерите по пътя бяха спуснати, а това предсказва силни политически напрежения за в бъдеще.
Ако трябва да потърсим обаче една основна разлика между неспиращите никога туареги и политическите номади в българската политика – тя ще е много съществена. Номадите в Сахара се отървават от всички вещи, от всичко ненужно, а скитниците в обществения живот в нашата страна винаги са подозирани, че след всяко номадство банковите им сметки набъбват. На българска почви номадите стават част от политическото инженерство, което е другият традиционен български порок. Всяка партия работи срещу своите опоненти не на идейното поле, а на подмолната сцена, в сивотата на сенките, а новопоявилите се номади са просто страничен продукт на тези тъмни афери. Най-лошото от всичко обаче е, че обикновено разколниците претендират винаги, че говорят от името на висши принципи и от морална основа, а хората до толкова са отвратени от тези празни думи, че пустосват цялата политическа система и започват да гледат на политиката враждебно. Защото цялото политическо интриганство, цялата властова драматургия се повтаря отново и отново вече 20 години. Сюжетните ходове са толкова втръснали, но с упоритостта на домакиня, която сяда да гледа 3542 епизод на „Дързост и красота”, българският народ вече за пореден път е свидетел на една и съща картина.
Когато номадите тръгнат из парламента и политическият пейзаж веднага се променя. Българското Народно събрание не е огромно като Сахара, но пък конфриктите в него могат да добият силата на пясъчна буря. Маргинализацията на РЗС започна в мига в който Тагарински е положил подписа си под декларацията за напускане. Чрез номада вероятно ГЕРБ се опитват да се отърват от излишния баласт в крилете на своето управление. И в техните ходове няма нищо ново – разделяй (в случая разцепвай групата) и владей (в случая – привлечи седесари за зам.-министри в управлението). Но това не отменя фактът, че спектакълът вече е игран. И то много пъти. Резултатите от него никога не са добри.
Когато туарегите тръгват на път те разчитат на своите камили, за да ги прекарат през опасностите на пясъците и да ги изведат до някой оазис. Българските номади нямат нужда от помощ. Те стоят под светлината на прожекторите за известно време, а после потъват в безличната маса на задните банки на парламентарната зала и до края на мандата обикновено никой не чува за тях. Това е иронията на политиката и философията на узаконения абсурд. В пиесата на Бекет Годо никога не се появява. Защото ще разруши целия замисъл. Смисълът на Годо е той да не излезе на сцената. В този смисъл Марио Тагарински щеше да остане в историята само, ако не се бе появил отново пред светлината на прожекторите. В мига в който проговори той се унищожи като литературен герой. Но пък кой ли ти мисли за литература в тези размирни политически и икономически кризисни дни?
No comments:
Post a Comment