Monday, December 21, 2009

Вдовиците на индианеца


Една година по-късно пак се отзовах на същото място, в същия ресторант де, на същата маса, навън подухваше същият кротък пернишки вятър, вероятно минал през цяла Сърбия преди да дойде в земите миньорски, дори хората бяхме горе-долу същите. Имаше една-единствена разлика, но тя беше голяма колкото целия свят - Индианеца го нямаше. И нямаше как да дойде. 
Поне в този живот. 
В следващия - убеден съм в това - пак ще седнем на някоя маса и под пернишкото небе (надявам се, че колкото и да се промени света, това също ще бъде неизменна константа във Вселената) ще ударим по една малка ракия като знак на почит пред чудесата по света и разтревожената прелест на живота.

Индианецът имаше неподражаемият талант да събира хората и да ги кара да се чувстват добре. Преди една година ни беше събрал. Сега не си спомням много за какво си говорихме. Но не спирахме да говорим. Пиехме, говорихме, забавлявахме се и бяхме толкова много хора, че спокойно можеше да започнем революция. Това беше магия. Ден, който не можеш да забравиш. Невероятен спомен като момент на красиво бягство към който можеш да се върнеш всеки път щом край теб стане истерично и досадно. Истинските щастливци са хората с такива спомени. Година по-късно стояхме пак на същата маса и слава богу, че имахме спомените. Защото тях няма да ни ги вземат никога. И така...

Когато беше сред нас можех да пиша много за Индианеца, понеже, ако някога човек е бил въплащение на живота, това беше той. Сега, когато си замина, тръгна по бойните пътеки на индианците сред звездите, много пъти ми се искаше да напиша два или три реда за него, но все не успявах. Не мога, а и до днес ми трудно да говоря за него в минало време. Вероятно не бих събрал сили да напиша и този кротък текст, ако - колко типично за Индианеца и неговото усещане за широта на света - не бях разбрал великата история за неговите вдовици. Тази история е красива, жизнена, възторжена и прелестна, защото ни показва, че нашият приятел, с когото в другия живот пак ще се видим на по една малка под пернишкото небе, винаги имаше жокер в ръкава си. Той беше шоумен, истински маестро, майстор на сензацията, провокатор от класа, а неговият собствен живот е най-добрата му творба. Никой никога не би ви казал, че Индианеца не е пич. И заради този невероятен човек, заради този невероятен живот си струва да разкажем на света историята на неговите вдовици, жените, които няма да го забравят и вероятно в покоя на спалните си още прихлипват за него. Струва си да плачат за това. Маестрото притежаваше таланта да накара всяка жена да се почувства уникална във вселената, независимо от това какво мисли самата тя за себе си.

Минаха вече доста месеци откакто Индианеца си тръгна от нас, а пък - оказа се - неговите вдовици продължават да идват една след друга. В разстояние само на няколко месеца поне седем жени са обявили, че те са бъдещите булки на моя велик приятел. Минавали са край неговите роднини и са се представяли точно така: "Аз съм жената на живота му!". Не една, не две, много. 
Голямата загадка естествено е - кога точно Индианеца е имал време да обръща внимание на всяка една от тях и да я вкара в собствения си възторжен и озарен свят. Това сигурно ще остане една от неразрешимите мистерии на битието, но пък битието е хубаво именно заради своите тайни. Битието е хубаво и заради тези вдовици, които себепожертвователно са наминавали край роднините на Индианеца, само и само да им споделят – в името на любовта разбира се, вълнуващата и опияняваща любов – че те са били в живота на моя приятел. 
Това говори и за друго – откакто Индианеца вече не броди из света, мъжете рязко са намалели и сигурно емоционалният дефицит се е изписал в аурата на планетата, след като неговите вдовици не искат да се откажат от него. Хаха, този пич определено се оказа голям щастливец, осигури си най-добрият възможен некролог – вместо някакви хартийки залепени по електрическите стълбове и стените, които биха били отнесени при първия вятър и при втория дъжд, той се увековечи в спомените на своите жени. Гений...

Имам смътната представа кога Индианеца се е запознал поне с една или две от вдовиците си. За едната ми разказа той. Сподели, че има някаква девойка, която винаги го чака да си говори с нея, защото тяхното познанство бе само виртуално. Нямам представа за какво са си говорили, но пък бях наясно, че разговорите им – тихи нощи прекарани в писане – са продължавали дълго и така в един момент май се получава нещо банално като целия свят – девойката хлътва. И то много. Индианеца не беше човек, който няма да обърне внимание на такъв настоятелен интерес към него, запали колата си и отпраши към родния град на влюбената. Историята пази в тайна истината за случилото се там, но като ви разкажа допълнителните детайли в тази история, може би ще досетите за неприличните подробности сами. Но в тази история трябва да си говорим за любов, само за любов, така че неприличните подробности вие се ги сътворете. 
Та така...стигнахме до пътешествието на Индианеца до родния град на влюбената в него жена. Той беше истински маестро, който превърна любовта си към жените в свой шедьовър и очевидно е приложил номерата си на тази девойка. Резултатът беше, че тя очевидно си изгуби акъла по него. И сега следва истинската част от историята.

Индианеца бързо се насити на новата си любима. В крайна сметка той беше свободна душа и волен дух, а нека да си признаем – любовта в нейната най-чиста и искряща форма е тирания. Защото отказваш да признаеш правото на друг да прави, каквото си иска. Възлюбената му очевидно беше от тази от порода, защото не спираше да му звъни. Тя му звънеше по всяко време сякаш от този разговор с него зависеше нейния живот. Той често не й вдигаше. Стояхме, пиехме си, говорихме си за безкрайният и неспирен живот навън, но тя не спираше да звъни. Тогава той й се обаждаше. Поглеждаше тъжно и казваше: „Тя няма да спре да звъни докато не вдигна телефона” и отиваше да си говори с нея. Очевидно влюбената й душа получаваше своето удовлетворение и тя спираше да го безпокои. Хаха, вселената щеше да е добро място, ако историята се ограничаваше само с някой и друг спорадичен разговор. Нищо подобно. Следва още по-разтърсващата част.

Очевидно в един момент на жената й писва любовта на живота й да я разиграва. И тя си вдига чукалата и потегля към обетованите земи на България, градът в който живееше Индианеца. Сега вече си представете екшъна – тя го причаква близо три часа пред блока, който е записан в личната му карта, но той просто не живееше там. Тогава влюбената до лудост жена започва да разпитва всеки излизащ от блока дали познава Индианеца и попада на неговата невръстна племенничка. Тя неволно издава чичо си. Възлюбената на Индианеца се паркира пред неговия блок, вижда колата му и започва да го бомбардира с есемеси от типа: „няма да мръдна оттук докато не излезеш да поговорим...” Кажете ми сега, че любовта не е сила? Кажете ми сега, че в пернишкия въздух и ветрове няма магия, която стига за цял живот? Кажете ми сега, че любовта не побеждава ограниченията на нашия дребен живот и не се проявява като революция в нашия красив и смешен свят...

Когато – година по-късно – стояхме на масата в същия ресторант, си спомняхме тази история и ни ставаше по-радостно. Това е история за любов и за един човек, който знаеше как да бъде нейното въплащение. Един човек, който можеше да вземе за себе си всяка секунда от живота и да й придаде смисъл. Май жените го обичаха точно заради това. Пиехме ракия и си спомняхме за неговите истории. Първият и последен път когато видях тази възлюбена на Индианеца беше на неговото погребение. Тя плачеше невероятно много и страдаше истински.

... А да си спомним ли за онази, която прописа поезия заради него. Бедната девойка, нагълтана с разни странни философии и шантави идеи, не можа да преживее нормално сблъсъка си с Индианеца. Той действаше като еволюционна сила. След него трудно можеш да бъдеш същия, защото си видял пълноценен човек. И тази девойка – ох, колко много той не можеше да я диша след това – пишеше странна поезия заради него. Образите й бяха в черна стилистика, с някакви апокалиптични привкуси, невероятно странни и доста противни. Но той търпеше дори и това. Защото, може би, искаше да я опознае. Не знам. Не знам как я издържаше, той беше магьосник в някои отношения. Тя беше убедена, че е жената на живота му. 
Не беше. 
После чух, че поетесата също се беше представяла за неговата вдовица. Кажете ми след това, че тази история не е история за любов? Това е най-любовната история, която някога ще прочетете...

...А дали да разкажем и за другата девойка... Нея дори не е познавах, той само ми разказа за нея. За това за какво са си говорили. Как той успявал да изслушва нейните истории, а тя, бога ми, не спирала да говори, говорела, говорела, говорела, а Индианеца я слушал с интерес и внимание. Не знам за какво са си говорили. Нямам представа, но и тази девойка след това, след като той си отиде от нас е отишла при роднините му, за да се представи за жената на живота му... Ех, Индианецо, нима някой някога ще каже, че това не е история за любов...Това е история за любов, която може да промени живота на хората и да ги накара да се почувстват истински...


А истината... Ех, истината е толкова разтегливо понятие в тези мъгливи политически дни, в тези дни на хаос, криза и разтревожен свят. Истината е надценена, но ни е по-скъпа от всичко и в името на пернишкия вятър и на звездите, които всяка вечер изгряват, в името на любовта и вселената, трябва да кажем, че всъщност Индианеца беше влюбен само в една жена. Тя вероятно го знае. Тя вероятно знае, че е била щастливката. Единствена в цялата вселена. Може би в някой друг живот, в друго време те щяха да са щастливи и тази история би си останала неразказана. Но така или иначе – за него почти със сигурност съществуваше само тя. Във всяка друга жена, във всяка негова вдовица, дошла разплакана след погребението му, той търсеше нея, за да може да я повтори по щастлив начин и с щастлив край, защото Индианеца беше романтик. Такъв романтик, че светът опустя без него...Вдовиците му го знаят. И ще го знаят винаги.

Година по-късно стояхме на същата маса, в същия ресторант и пиехме в памет на Индианеца. Говорихме си за него, защото той неусетно винаги ставаше тема на разговор. Говорихме си за неговите жени, за неговия живот, за всяка следа, която е оставил в нашето битие като магьосник дошъл от приказките. Пиех по малко от ракията, участвах в разговора за вдовиците и знаех, че трябва да напиша този текст. Като опит за манифест на истинската любов. Гледах през прозореца как навън пернишкия вятър размята листа като в роман от Маркес и бях убеден, че щастието има прекалено много форми, които стават за описване. Индианеца вече го нямаше в този живот, но точно тогава – година по-късно – бях абсолютно убеден, че някой ден, може би отново ще се видим с него. Дали в другия живот, дали в небесния Перник, но все някъде пак ще седнем на една маса, за да си поговорим за всичко, което е станало. За това какво се случи с живота ни. За това как любовта е в състояние да победи абсолютно всичко. И за това как си струва човек да живее в името на една-единствена жена и да не може да се примири с живот без нея. Убеден съм, че Индианеца ще има какво да каже по тази тема. Убеден съм, че там, където е сега е добре, защото знам, че той иначе щеше да се върне и да ни разкаже, че е твърде рано за смърт и, че винаги е време за живот. Тоест винаги е време за любов. 
Питайте и вдовиците му – те ще ви кажат абсолютно същото.

Ех, Индианецо, винаги си знаел как да изненадваш хората. Така ни изненада и нас в мига в който си отиде. Обаче малко ти завиждам, приятелю. Ти беше успял да разбереш какво точно е любовта в нейната истинска форма. Любов, за която си струва да умреш щастлив.
Щастлив ли беше, Пандо?
Според мен, да.
Заради това винаги ще ти се възхищавам.


No comments: