През нощта морето звучи по особен начин. Едновременно успокоително и тревожно. Хипнотично и плашещо. Омагьосва те, но и те кара да се страхуваш от него. Интересното е, че можеш да го чуеш дори в просъницата. Този удивителен шум на вълни, които се плискат в пясъка се промъква през преградата на съзнанието и се разлива на спокойствие, докато си мислиш, че си забравил за морето. Нищо подобно. Моретата съществуват, за да не бъдат забравяни...
Сега е зима. Небето е сиво и безкрайно, вятърът ледено стърже по лицето, вълните имат поразително неописуем цвят. Красиво е. И няма никакви хора. Абсолютно никакви. Нищо не издава присъствието им в света. Зимните мигове край морето те карат да усещаш света по нереален начин. Защото има само вълни, само бучене и хоризонт, който е далече, но толкова далече, че спокойно можеш да повярваш, че го няма.
Прелитат птици. Само птиците издават, че по света има и други освен теб. Това май не са чайки. Чайките буржоазно се оттеглят на юг, когато дойдат ледените ветрове и морето опустее. Това са някакви други птици, които не искат да си тръгват от вълните, не искат да напускат точно това море, независимо от студа, напук на сивите облаци, напук на дъждовете, които идват неочаквано. Летят в студения въздух и от време на време надават тревожни викове.
В далечината понякога преминават корабчета. А може и да си въобразявам. Може би съзнанието отчаяно има нужда, когато види море да постави и корабче в него. Миниатюрно корабче в далечината, плуващо неизвестно накъде и неизвестно откога. Когато душата на един човек се взира в корабите, тя иска да отплува с вълните. Сякаш нелепото тяло вече не й е достатъчно, тя жадува за пространство, иска вълните, желае бялата пяна, наслаждава се на далечните хоризонти. Моретата ни вълнуват, защото събуждат душите ни. Поне така би трябвало да бъде. Иначе ще е странно и глупаво...
Когато си на морския бряг и наоколо няма никой, почти можеш да повярваш, че си открил нещо, което си търсил отдавна. В кроткото спокойствие, в миговете на изолация, в сивия ден и дълбокото море. Ако човек е тръгнал от вълните значи рано или късно трябва да се завърне при тях. Това е като пристигане у дома. Там, където трябва да бъдеш. Там, където можеш да бъдеш истински, ако искаш. Или, където можеш да бъдеш, който си пожелаеш, ако това решиш.
А после започва да вали дъжд. Може да вали дълго и да не спре. Моретата вероятно обичат дъжда. Казва ли ти някой? Литературата мълчи по тези проблеми. Вълните посивяват още повече, пясъкът става пронизително кафяв, а човек не иска и не иска да си тръгне от брега. Бреговете са създадени за самотни зяпачи. За хора, които искат да гледат хоризонтите и никога да не им се наситят. Какво тук значи някакъв си дъжд? Когато моретата и дъждовете се слеят в едно, човек губи усещането си за реалност. Той може би е тук, а може и да го няма. Но това вече не е от значение. Именно на дъждовния бряг, насред нереалната зима, заобграден от леден вятър и кучешки студ, осъзнаваш трагичната истина, че това море, този бряг, дъждовете, облаците, хоризонта и всичко останало ще продължи да съществува много след като теб няма да те има.
Пак ще валят дъждове. Пак ще има някой, който да се излъже да отиде на зимния бряг, пак ще се намери някой, който да търси смисъл в плискането на вълните и събуждането на душата. Няма да си ти обаче. Ти, може би, ще си една кротка сянка, някъде в края на реалността, някаква капка от падащите дъждове или нещо съвсем друго. И всъщност не е ясно по никакъв начин дали ще си даваш сметка, че преди много години си бил там, на брега и си се радвал като малко дете, като много малко дете, на новооткритата си душа...
No comments:
Post a Comment