Надолу по пътя от облаците

(странни размисли за диалектиката на карнавала)

Психолозите наскоро предупредиха, че веднага след празниците хората са застрашени от депресия и пристъпи на панически страх. Това било неизбежно. След еуфорията на тържествата, хората си давали сметка, че остават без пари, подтискали се душевно и меланхолично изпадали в черногледство, лошо настроение, а това можело да доведе до трайна психическа травма. Това е диалектиката на карнавала - приповдигнато те изстрелва във въздуха, но те оставя да се оправяш самичък по пътя от облаците надолу.

Тази постпразнична депресия е класическия белег на новото време. Това е психиатричният бонус на консуматорския капитализъм. Когато празникът се възприема единствено чрез парите, които си похарчил за него - това неизменно с ярост ще те запраща отново и отново в дебрите на депресията и лошото настроение. Празниците, раздути като огромен медиен балон, се завръщат като проклятие върху хората, които са ги преживели. Защото тази треска за празнуване започва още от средата на ноември. Тогава всички медии като удавник за сламка се вкопчват в идеята за наближаващите Коледа и Нова година, за да могат максимално да изтощят своята аудитория с коледни украси, святкащи звездички, репортажи за елхичките, които умират в планините. Терорът продължава и в рекламните блокове. Там най-ясно е увековечена красивата до невъзможност за преглъщане представа, че празникът се съизмерва с предметите. Коледата е невъзможна без нов мобилен телефон, а Нова годиня няма да е същата, ако плазменият телевизор не бъде подменен с по-голям. Не ме разбирайте погрешно - далеч съм от мисълта да изпадам в моралистичен бяс срещу комерсиализацията и консуматорското общество. Някои неща са просто като природно бедствие. Сполетяват те внезапно, а после трябва да се чудиш как да се отървеш от последствията. Хората в 21 век са консуматори. Дали това може да се промени е съвсем отделен въпрос. Гневът ми е насочен предимно и само към медийното усилване на това чувство, което по удивителен начин изтощава хората и ги запраща в това състояние на психологически травматизъм.

В книгата си "За крале и кралици" британският журналист Джеръми Паксман прави удивителен анализ на отношенията между медиите и монархическата власт във Великобритания. Неговият основен извод е, че всяка медия е естествен съюзник на монархията, защото по странен начин е изразител на огромно количество несъзнавани страсти. Монархията е мощно средство за зареждането на медиите с новини, предимно жълти, а от своя страна медиите почти не поставят въпроса за легитимността на подобно управление в 21 век. Защото вестниците се нуждаят от такива легенди, нуждаят се от митологизирани фигури, от посочването на някаква свръхцел, от подсъзнателното желание на целия народ да живее в приказка. И тогава идват принцовете и принцесите, както и мистерията на тяхното битие. Съвсем същото обаче е отношението между консуматорската идея за празниците и медиите. Популярният характер на повечето средства за масова информация прави невъзможно пресъздаването на празника единствено чрез емоционални състояние. Тези състояния трябва да намерят своето предметно изражение, защото иначе просто няма да звучат достатъчно сензационно. И така се стига до ситуацията по празниците вестниците да гъмжат от новини - какво са хапнали звездите на Коледа, къде в чужбина ще празнува някоя манекенка или колко гаджета е забил някой футболист по празниците. Това пак е част от митологичната природа на медиите - те създават митове, налагат марки чрез които се свързват именно с неосъзнатите тъмни усещания на масите. Това вече е психология от много порочен порядък. Защото е емоционалният еквивалент на бързата свалка. Празниците в медиите са нещо като бърза свалка с обществото. Надничане и потапяне в блясъка, а после изтощено поднасяне на истинските - в повечето случаи почти нереално апокалиптични - новини. Диалектиката на карнавала оставя след себе си жертви в ступор и отчаяние.

В България пък хората са още по-големи жертви на този синдром, защото гледането на телевизия е единственото нещо, което държи нацията заедно. Без телевизията в новата епоха вероятно и България нямаше да я има. Покрай края на година винаги става ясно, че българите празнуват пред екрана на телевизора. Именно заради това основна следновогодишна тема обикновено е качеството на програмите (тук мненията винаги са негативни) и всичко видяно на екрана. Отношенията между българите и телевизията са като отношения със стара любовница - пълни са с подозрения, негативизъм, но пък обикновено все не може да се мине без нея. В този смисъл телевизията е станала модерният български демон - без нея няма живот, пък с нея още по-лошо. Тя те хвърля в депресия със своето присъствие в живота ти, но пък без нея никой не може да си представи съществуването си. И май ще се окаже, че единствените реални дисиденти днес са хората, които по един или друг начин са се изкарали от цикъла: живот - телевизия - живот прим. Презареждането на съществуването от един екран е като живот на командно дишане - вероятно върши работа, но пък - живот ли е наистина! Хахаха, ето това е най-радикалният ми извод в целия текст.

"Времето – казваше един загубеняк – е шумотевица. Катастрофата – казваше друг злощастник – е съдба. Животът – казваше трети – е книга. Ние, обърканите, нали разбирате, чакахме ангелът да ни нашепне отговора.", твърди Орхан Памук в книгата си "Нов живот". Това вероятно е другата дисидентска надежда в нашите дни - че отнякъде ще се появи ангел, който да ни нашепне правилния отговор на всички въпроси. Който да ни каже коя е правилната версия на живота в крайна сметка. Дали тази пред телевизора или тази, която е склонна романтично да се отдава на размишления за истинския свят, необременен от капитализъм, консумация и други постмодерни дивотии. Оглеждайте се към небесата за ангели... Това е моето пожелание към всички вас. Няма начин, рано или късно, те да не се появят.