Тези дни направих фатална грешка. Предоверих се на студеното време, на снега, който капеше като в коледна приказка, на студа, който въпреки че всички го псуват и проклинат ми навя топлото усащане, че светът все още не се е прецакал напълно (през януари трябва да е студено - факт) и, че ерата на глобалното затопляне сигурно ще дойде, но не точно днес, не точно сега...Когато човек се предовери на себе си, света и хороскопа си в сутрешния вестник, това винаги настройва вселената подозрително и тя прави всичко възможно да ти обясни и покаже нагледно, че прилича на холивудски филм с много обрати, точно от тези филми в които до края не можеш да схванеш кой точно е добрият и кой лошия. И така стигаме до ситуацията с моята фатална грешка, която в една неделя сутрин се събудих и изведнъж видях, че тихото спокойствие в което прекарвах дните си (тихо спокойствие разнообразявано от странна музикална комбинация между метъл песни, някакви екзотични сръбски шлагери и Muse, разбира се, Muse са велики!) си е отишло и в гърдите ми се бе наслоила някаква неясна тъга.
Когато се събудиш в тъжен свят има няколко възможни варианта за действия, един от един по-грешни. Първият грешен вариант е разбира се, когато се събудиш тъжен да станеш възможно най-бързо от леглото, да си поемаш дъх и се чудиш какво точно се скофтило в душата ти, че не ти дава покой. Запомнете – за щастливците като мен, които трайно пребивават в страната на безметежното щастие и радост, най-голямата грешка е да си задават въпроси за състоянието си на тъга. Има очевидни отговори, има и по-неочевидни, а има и такива, които терзаят единствено тунелите на подсъзнанието, без да могат да се доберат до дневната светлина. Идеята е с всички средства никога, никога, никога да не допускате въпросите да превземат живота ви. Животът ни е даден да бъде живян праволинейно и лъчезарно, а отклонението от това правило води до скоропостижна тъга.
Друг възможен грешен подход към ситуацията е да се облечете набързо и да излезете да се поразходите. Тъгата е ужасно нещо, защото се настанява като полтъргайст в душата, като блатен дух стои на дъното й, а жълтите й очи бляскат иронично в мрака и замърсяват световъзприемането. Именно това е мигът в който човек не може да си намери място, нито да си поеме дъх, нито пък да знае какво да прави със своите крайници – именно заради това обзетите от тъга хора или много ръкомахат, или ходят смешно като преяли пингвини. Важното е, че разходката не помага да се отърсиш от тъгата, а дори напротив – засилва я и смрачнява деня. Коварна съдба, няма изходи, не знаеш как да избягаш.
Разбира се, най-отвратителният от всички варианти е да решиш да си останеш в леглото. Тогава демоните на тъгата се развихрят и си правят купон с тебе. Защото нито можеш да заспиш отново, нито можеш да четеш, всеки шум те дразни. Човекът, който пълзи към депресията не се вписва в света. Той застава извън него и от реалността започва да го дели нещо като найлонова стена, непробиваема, но през нея се вижда. Можеш да протягаш напразно ръце обаче, никога няма да пробиеш и да стигнеш до истинския свят. Абе, мъка ви казвам.
Човек е удивително безпомощен, когато го връхлети тъгата. За нея няма лечение, тя не минава лесно, а ако си въздухар като мен си още по-беззащитен. И сега, моля ви в името на спасението на собствените си души, представете си моята ситуация – със свален гард за света бях навестен от мрачна меланхолия. Събудих се в грозна стая и в разкривен свят. Никога не се будя в такова състояние. Но ето, че и на мен се случи. Пак ще повторя, защото е важно – въпросите и самообвиненията не вършат работа, когато си имате работа с наближаваща като самолет към небостъргач депресия. Те със сигурност биха ви метнали в пропастта и ще с наслаждение ще гледат цирка. Аз постъпих, разбира се, по всички възможни грешни начини. В началото реших, че няма смисъл дори да навдигам шкембето си от леглото, но сън повторно не идваше и не идваше. Реших да почета. При това захвърлих позите и интелектуалщината и посегнах към една космическа сага, която си пазя от месеци именно за мигове в които мракът се опитва да превземе душата ми. Та корабите се разлетяха в галактиката още в първата глава, а във втората вече имаше мистериозна космическа цивилизация, която ни е завещала странни планети и проходи в космоса, но упокоят не идваше в мен. Станах рязко, напук на буржоазния ред и естетика не си оправих леглото, метнах си едно яке и излязох в най-дивия студ, за да се поразходя.
Навън нямаше хора, а от минусовите температури очите ми веднага се насълзиха. Стоически стиснах зъби, представих си колко ли по-тежко му е било на Амундсен на Южния полюс, да не говорим за Скот, който оставя кокалите си там, и направих кратка обиколка на живописното Подуене в студа. Наистина не ме свърташе на едно място. Красивото на студа е, че човек не може да мисли в него и това спаси бедната ми душа от самообвинения и други странни проявления на пълзящата като същество от филм на ужасите към мен тъга и меланхолия.
После се прибрах. В стаята ми също беше студено. А мрачното ми настроение съвсем не бе излекувано. Реших, че само едно кафе ще ме избави от призрачните световидения. Направих го максимално силно и едвам изчаках проклетата кафеварка да си свърши работата. Пих жадно от кафето. Не помогна обаче. Ободри ме, но наистина не ме свърташе на едно място. Ще потретя в този текст, с риск да стана безумно досаден и невероятно скучен – голямата идея на това да се занимавате с нещо е да не мислите върху тъгата си и защо ви се случва. Размишленията върху тъгата имат два изхода – или гениални романи или безславни самоубийства. На мен поне трети вариант не ми е известен. Та бях прекалено наясно със себе си, за да знам, че гениален роман трудно ще напиша, а със самоубйството имам един очевиден проблем – живее ми се („Живее ми се, бе”, както казваше народният философ Маташки във филма „Оркестър без име”).
И точно тогава, когато вече бях на път да изперкам и да започна да редя странни рими от типа на „голяма тъга – някой вие в нощта – бла, бла...” се сетих, че киното е измислено от човешката цивилизация. В случая изпирастваните филми, които стоят негледани в хардиска на лаптопа ми от много време насам. Прерових директорията и открих филмът, който ми трябваше – „Доктор Стрейнджлав или как научих да не се притеснявам и заобичах бомбата”. Зад това заглавие се крие гениален филм на Стенли Кубрик от 1964 г. с Питър Селърс в главната роля, всъщност по-скоро роли. В този филм има гениална сцена, която мога да гледам отново и отново. Всъщност идеята на творбата на Кубрик е да се надсмее над клишетата на милитаризираните мозъци, да си направи гавра с цялата патетика и декори на Студената война и да направи разтърсващ филм за ядрения апокалипсис. Най-накрая когато Бомбата (да истинската бомба) пада, тя е яхната от един военен, който с вик се понася към земята, миг преди атомната гъба да се издигне в небето. Последните кадри на този филм са впечатляващи – по цялата Земя избухват атомни бомби, докато на фона на взривовете тече невероятната романтична песен на Вира Лин (същата певица за която Пинк Флойд пеят в албума „Стената”) „We’ll meet again” (Ще се срещнем отново). В тази песен Вира Лин, а песента е писана през 1942 година, в разгара на Втората световна война, тя пее, (вероятно от името на някой войник) че един ден отново ще се срещнем. Неясно кога, неясно къде, но срещата е неизбежна и тя ще в слънчев ден, когато няма да има студове, когато небето ще е леко като копринен шал, а облаците по него ще приличат на завъртулки от неземна азбука. Тия последните образи аз си ги сложих от себе си, в песента ги няма, но пък песента ги събужда в душата.
Тогава схванах, или по-скоро разбрах, а вероятно съм го знаел винаги, че единственият момент в който си струва да бъдеш в депресия е мигът в който видиш атомната гъба на хоризонта. В няколкото секунди преди взривът да стигне до теб са ти разрешени всякакви форми на депресия, самообвинения и терзания. Това са няколкото мига в които можеш да си позволиш да бъдеш мрачен и да наблюдаваш скептично света. Убеден съм, че нито Саваот, нито Аллах, нито Буда ще споменат нещо срещу подобна депресия в дните на Страшния съд. През останалото време обаче, когато сутрин не се задават бомби и никой не лети с тях към земята, е добре човек да изтръгва в зародиш тъгата от себе си. Естествено, никой не се е родил като емоционален хирург, за да знае как да изкоренява матестазите на тъгата от себе си, но пък концентрацията върху глобални теми като тази, че един ден краят на света може да дойде определено помага. Нито една дребна неделна тъга не може да издържи конкуренцията на предстоящата тъга при свършека на планетата. Така че тук сме изтеглили джакпота в сравнение с нашите потомци. Един ден на някое поколение сигурно ще им се наложи да напуснат тази прелестна планета и да се разселят из мрачните дълбини на галактиките наоколо и едва тогава ще има смисъл някой да бъде тъжен за нещо. Иначе всичко останало днес, много преди бъдещето, ще си тече нормално. Ще дойде вечер. Ще има луна. Ще духа вятър. Тополите ще шумят. После ще дойде денят. Има нещо успокояващо в автоматичността на живота наоколо. Тази автоматичност понякога е в състояние да те дари с усещането за безсмъртие. Подобно усещане е винаги лъжливо, но пък то добре показва, че всяка тъга по този свят се дължи на факта, че един ден ще умрем. Това се крие в дъното на всяко страдание. Вечните хора не биха се тревожили за нищо, защото щяха да имат безкрайност, за да оправят нещата. Ето как мисълта за вечността обаче помага на човек да отплува в блестящата неяснота на вселенските въпроси, а това съчетано с малко глуповати филми, лека музика и доста вредна храна за обяд са в състояние да прогонят призраците от душата човешка и да я накарат пак да се потопи в слънцето, назависимо, че отвън са студове, а термометрите с ужас се пукат, само и само да не премерят истинските стойности на времето.
В ранния следобед вече бях добре. Не ми пукаше от нищо. Престана да ми пука. Нямаше въпроси и сенки. Кафето вече имаше вкус. Навън се чуваше вятър. Рано или късно щеше да дойде пролет. Ще мине ниско над тополите. И ще пикира на моята тераса. Това знание стига, за да ти стане интересно. Пуснах оптимистичен статус във Фейсбук. Това, че хората го одобрявяха ме зарадва по неочакван начин...
No comments:
Post a Comment