На една крачка зад реалността

(„Джевдет бей и неговите синовe” – защо Памук стана велик автор)

„Джевдет бей и неговите синове” не е най-добрата книга на Орхан Памук. С това не искам да кажа, че романът е лош, дори напротив – неговият сюжет ще занимава дълго мислите ви и вие влудяващо ще се питате защо не можете да се отървете от героите му, както и от постоянното завръщане в този свят. Това е първата книга на Памук – писана е от 1974 до 1977 година. Самото осъзнаване на този факт ме накара да настръхвам. Младият Памук приключва книгата си в годината в която съм се родил. Естествено, това нищо не означава, но пък съвпадението ме кефи. Ето защо, въпреки, че ясно осъзнавам, че след тази книга писателят създаде къде къде по-зашеметяващи романи, ще се опитам да предложа една емоционална гледна точка към „Джевдет бей и неговите синове”.

Орхан Памук е имал дързостта на млад писател да ни представи една епична семейна история, която започва от 1905 година и свършва през 1970 г. Заради това на корицата отзад можем да прочетем, че книгата е една вълнуваща семейна сага. Изключително коварно и невярно обяснение. Нищо не е по-лъжовно от тази представа. Защото Памук е натрупал в романа си всички елементи на семейната сага – големият род, неговият родоначалник, синовете му, внуците и внучките му, но това е всичко друго, но не и класическа сага. Защото фокусът на романа съвсем не е в перипетиите на семейството, а търсенето на истинския смисъл на живота. Героите на Памук от тази книга сякаш живеят на една крачка зад реалността. Тя стига до тях под формата на разговори, четене на вестници, празнуване на Байрям, семейни свади, но като цяло нито един от главните образи не е наясно със себе си. Заради това те постоянно наблюдават и описват света наоколо, за да се убедят в собствената си истинност. За да се закрепят в реалността, сякаш това ще им даде необходимите отговори на важните въпроси. Защото всеки един от тях не е наясно със себе си. Сблъсква се с момента в който животът му се струва тягостен, еднообразен, муден и неистински. Цяло едно поколение – дядо – синове – внуци е захвърлено в света по странен начин и търси идентичността си.

Всичко започва с Джевдет бей, който има планове за живота си. Тези планове са много банални – женитба, търговия, просперитет, но като всеки балканец в един неумолим момент той се сблъсква с ужасяващата реалност – хората край него се вълнуват от политически каузи, мечтаят да променят Турция, привнасят мъдрост от Европа, а той стои отстранен от всичко това и не се чувства част от процесите. Знанието, че не е като другите, че не е наясно със себе си, че не може да се развълнува от живота си, че не може да го преживее като празник, карнавал и парад на идеите е неговата житейска болка. Това е драмата на всеки балканец от началото на 20-ти век – вкопчен между традицията и модернизацията, между началото на своята същност и европейските ветрове, между Ориента и Запада. Това е неразрешимо противоречие. То изсушава душите и изпразва погледите на хората. Балканската литература е пълна с романи от този тип – за двата пътя, които се пресичат в душите на хората. Памук обаче не пише традиционен роман. Защото той постъпва коварно и като висш литературен маг – не дава нито един, ама нито един отговор. Прави ни свидетели на цялата драма на разкъсаните между епохите и страстите си хора, но е достатъчно честен и гаден, за да ни покаже, че това е дилема без отговор. Че въпросът за идентичността не може да бъде разрешен по нито един начин. Че този проблем предопределя живота на хората, вкарва ги в някакви фатални спирали, но сам по себе си е нерешим и ужасяващ.

Джевдет бей сякаш заразява с това усещане един от синовете си – Рефик. Той продължава да носи драмата на баща си, но вече в друго време и друг контекст. Но въпросът винаги е същият – кой съм аз и това ли е живота ми? Това ли си мечтаех да направя с него? Този въпрос е в състояние да подпали духа и да накара хората да се държат налудничаво. Същото се случва в романа и с Рефик – той тръгва на някакъв път към себе си, занимава се с политически проекти за развитие на селото, после се опитва да чете много, за да разкрие пред себе си какъв е той и какво е това, което му се изплъзва. Защото героят без идентичност е герой с усещането за постоянна загуба. Между другото – тази тема Памук доведе до съвършенство в по-късните си романи. Но този не прави изключение. Изплъзналият се от разума живот взривява обикновеното битие. След задаването на фаталните въпроси Рефик не може да остане същия, но не поради някакви хамлетовски причини или някакво свръхстрадание, а защото баналността на собственото му съществуване го убива. Памук отива дори една крачка по-напред. Всяка лична драма е представена на почти епичен политически фон. И този сблъсък е очертан чудовищно ясно – изкуственият свят на политиката и изсушеният свят на душата. Сякаш между тях няма нищо общо. Сякаш това са антисветове, но еднакво отблъскващи и плашещи. Синовете на Джевдет бей се боят, че са единствено сенки пробягващи в тази реалност, защото дори състоянието им, дори увеличаващото им се богатство не може да ги накара да се почувстват свързани с живота. Това е като да описваш призраци, които само някои виждат. Ето защо Памук не пише семейна сага. Със същия успех романът може да бъде наречен призрачен.

Точката се поставя вече през седемдесетте години на 20-ти век. Турция се е променила, но внукът на Джевдет бей – Ахмед е по същия начин невписващ се в реалността човек. Това е невидимата нишка, която държи романът заедно – няколко поколения на несигурност, няколко поколения тотално незнание какво може да се прави с живота и как да бъде осмислен той. Всъщност кръвната връзка е почти обезмислена в този роман. Основната връзка е това неочаквано страдание, което се пренася от поколение в поколение, за да направи чувствата на един човек от времето на последния султан и чувствата на друг от 70-те години на миналия век почти едни и същи. Всъщност романът има леко подвеждащо заглавие. Джевдет бей е важен герой, но май по-важна се оказва жена му – с нейната смърт свършва сагата. Жените в тази книга са това, което споява неспокойния свят в едно. Те, докато ги има, съумяват да удържат изсушените души на мъжете си в покой. В крайна сметка – романът свършва с толкова много въпроси и нито един отговор. Заради това – убеден съм – всички ще мислите за него много дълго. Защото Памук е безпощадно честен във всеки свой образ. Никъде не пресилва, никъде не драматизира излишно, но съумява без да влага магическа атмосфера да пресъздаде чувството на обреченост, което изпълва един друг също така велик роман „Сто години самота”. Родът на Джевдет бей не намира нито един отговор и продължава своето пътешествие през времето и през Турция все така объркан и винаги на една крачка след случващата се реалност.

Казах ви, че това не е най-добрият роман на Памук, нали? Може и да не съм прав. Този роман притежава най-безценното качество, което литературата може има – да възпали твоята собствена душа със същите въпроси, със същите съмнения, със същите колебания. В колебаещият се човек има нещо много уютно, защото той не в състояние да извърши зло. Защото той не иска да навреди на никого, а да изтегли себе си от блатото на съмненията и да открие чистата истина. Или поне едно късче от нея. Мамка му, защо нямаме писател като Памук в България?