Биологичната конкуренция на човечеството

(кратък разказ за един махмурлук и хлебарките като потенциална заплаха за цивилизацията)

Тези дни в „Подуене” е фрашкано с хлебарки. В последните два месеца четири пъти специално пръскаха, за да ни отърват от тях, но спасение просто няма. Хлебарките не искат да си тръгват. Не съм наясно какво толкова ги привлича този китен пролетарски столичен квартал. Може би тук си правят някоя годишна среща или пък купон по случай снежното началото на 2010 година? Или пък провеждат важна политическа среща за бъдещето на техния вид? Това не е ясно. Ясно е само, че хлебарките са много, извират отвсякъде, а доказателство за тяхното присъствие може да бъде получено от нередките викове на домакините из блока, които като видят някоя от тези буболечки са в състояние да надават писъци, които оттекват из цялото „Подуене”.

Аз не съм от хората, които изпитват безпределно отвращение към хлебарките. Но искам да ви разкажа една леко налудничава история, която се случи с мен и стана причина да се опитам да напиша този текст. Миналата седмица с размътена от съвсем лек махмурлук глава влязох в банята, за да се опитам с много студена вода да прогоня ефекта от четирите големи коняка, които се бях излъгал да изпия. Проклинах вселената, защото не мога да твърдя, че съм бил пиян след това пиене или, че съм се държал неприлично и поради тази причина чувствах махмурлука като гавра на природата с мене, като плащане на несправедливо висока цена за един кратък купон. Още сънен обаче, на прага на банята забелязах една средно едра хлебарка, която с удивителна скорост взе разстоянието до средата на помещението, а после замря и дори се извъртя съвсем леко към мен. В един момент ми се стори, че тъпата буболечка иронично ме изчаква да види какво ще предприема. Не знам кое точно ми внуши усещането за ирония, вероятно това, че хлебарката стоеше и с цялото си поведение ми показваше, че пет пари не дава за мен. „Така ли?!!!”, разгневено се запитах аз с накърненото самочувствие на висш биологичен вид и направих мощен скок към шибаната буболечка, чиято цел беше да се приземя като тежък робот върху нейното тяло. Мисля обаче, че проклетото същество очакваше подобен тип войнствено поведение от мен, защото ловко избегна стоварването ми върху нея и бързичко започна да се катери по стената. Когато застана извън обхвата ми коварната буболечка отново спря. Пак ме обзе усещането за това, че тя излъчва ирония, този път дори по-ехидна. Свалих си чехъла и като безумен учен започнах да удрям по стената. Хлебарката криволичеше като планински път, правеше неочаквани завои, маневрите й бяха направо достойни за холивудски филм. В крайна сметка обаче силите й се оказаха съвсем недостатъчни, за да укротят моя сутрешен гняв. При един от поредните й лупинги, буболечката нещо запецна, а чехълът ми се стовари върху нея като атомна бомба. Малко след това вече нищо не напомняше за драматичния сблъсък между биологичните видове. Битката обаче ме накара да се замисля за иронията, която усетих. Това беше един параноичен размисъл на тема: „Нима буболечките се мислят за по-силни от нас?”. Сега ще ми позволите да споделя част от размишленията си с вас.

Хлебарката се оказа едно удивително създание на природата. Те са почти съвършен организъм предназначен да оцелява дори и в клоаките на цивилизацията. Ако предположим, че Висшата сила е създала нас като свой връх в творчеството, то хлебарките със сигурност са резервният план на еволюцията. Бъдете убедени в това. Всеизвестна истина е, че ако един ден някой от вбесяващата поредица малоумни президенти на САЩ реши да натисне червения бутон и обагри небето с атомни гъби, един от малкото оцелели видове ще бъдат именно тези ехидни и иронични буболечки. Една хлебарка живее около 200 дни и през това време може да извърши достатъчно на брой дивотии. През отреденият й живот женските представители на този вид могат да снесат до 240 яйца, което гарантира добра компания и неспирен купон. На всичкото отгоре през живота си изпълнен с поразии тези буболечки ядат практически всичко – картон, лепило и други странни за нашият организъм материали. Ироничното е, че хлебарките са спътник на човешката цивилизация от много отдавна. Кратко пътешествие в интернет веднага ще разкрие пред вас факта, че са намирани хлебарки, които могат да бъдат датирани от преди 400 милиона години. Представяте ли си само? 400 милиона години. Което показва как ние сме слепи за нашата конкуренция като биологичен вид. Не говорим много за нея, а само жените пищят от тях. Още една красива добавка към всички изброени факти – човечеството отдавна води неумолима химическа война с тези буболечки. Тази химическа война не познава правила и Женевски конвенции, не се съобразява с харта за правата на видовете, а ето, че атаката ни не дава особен резултат. Поне в „Подуене” не даде. Хлебарките продължиха да надничат любопитно от каналите и да всяват ужас в душите на домакините. А, да, още една любопитна подробност – тези гадове могат да живеят и без глави. Просто главите на хлебарките не са важни. Най-големите от тях достигат до 55 сантиметра, а някои особени видове от тях дори летят. И ако това не е достатъчно, нека да ви наплаша още малко – тези буболечки обичат да се завират нявсякъде. Регистрирани са случаи хлебарки да се промъкват в ухото на спящ човек. О, йе! Е, как да не се замислиш за бъдещето на цивилизацията...Един ден на изпепелената земя – хлебарките ще си свикат всемирен купон и вече няма да има кой да ги тормози, планетата ще е на тяхно разположение и въобще....мрачно бъдеще и тъжни мисли!

След тези размисли придадох на собствената си история романтичен блясък. Аз бях участник в битка за бъдещето на планетата и поне засега с моя помощ и с помощта на многострадалния ми чехъл, челните позиции на човешкия вид бяха удържани. За колко обаче – врагът е коварен, а вече развива и чувство за превъзходство и ирония. Дори ми стана чудно един факт за нашата слепота. Направени са толкова филми за супергерои – Човекът-прилеп, Човекът-паяк, а защо никой никога не сътвори истинският супер-герой – Човекът-хлебарка. Този пич наистина щеше да смае света със суперсили. Най-малкото щеше да броди из каналите и да се промъква през тях в домовете на злодеите. Но никой не се е сетил. Слепота? Или опит да забравим за конкуренцията? Сами си преценете...

На следващия ден видях друга хлебарка. Този път нямах махмурлук, дори напротив – бях свеж като кисела краставичка. Сега ми се стори, че новата хлебарка изпитва известно страхопочитание към мен. Този път тя побегна след като ме видя и не се обърна да си прави гаргара с моя милост. Беше я страх, вероятно славата ми на демоничен убиец се носеше из каналите със скоростта на жълт политически слух. Изпълних се с известна гордост, но ме загриза и съвестта. Реших да не им обръщам внимание за известно време. Поне до следващия махмурлук...

Как се отзовах сред враговете на БСП?

Събота и неделя бяха знаменателни дни за мен, защото открих нещо, което не съм подозирал за себе си. Открих, че аз съм нареден сред враговете на БСП, сред хората, които работят срещу партията и нейните позиции. Тази констатация ще бъде леко стряскаща за всеки, който е комуникирал и пет минути с мене, защото който е успял да издържи това време (тези хора не са много – признавам) знае, че ляв талибан като моя милост се ражда един път на столетие. Как обаче успях да вляза в редицата на враговете на БСП?

Ами просто прочетох една мисъл на Сергей Станишев казана пред областните и общинските председатели на БСП в Пловдив – „Всички медийни атаки срещу ръководството на партията, исканията за оставки, включително и на моята, смятам за целенасочени действия срещу БСП и нейните позиции”. Изящна мисъл, брилянтен подтекст, много плашещо съдържание. От 5 юли 2009 година насам съм на мнение, че Станишев няма място начело на БСП и, че трябваше да си подаде оставката още в същата позорна нощ. Сега заради това, че искам той да се махне, аз вече съм нареден в редиците на враговете на БСП и се чудя как точно да съобщя този факт на майка ми – обикновен партиен секретар от Пловдив. Всъщност един момент – няма да ми е много трудно, защото майка ми мисли точно като мен. А и общо-взето почти всеки социалист, който познавам. Станишев е най-нелегитимният лидер на БСП от много време насам, защото бе избран от наплашените представители на апарата, на един конгрес почти лишен от смисъл. Може би заради това се раждат подобни сталински фрази. Който е срещу Станишев е срещу БСП. Нищо не е по-далече от истината.

Нека да го кажа поетично – сърцето ми преля от тъга, докато четох думите на лидера от Пловдив. Първо, разбрах, че вече ще ме броят сред враговете на партията, второ – не успях да разбера нито в един момент каква точно е болката на Станишев. Защото от моя гледна точка проблемът на БСП е повече от очевиден – ако лидерът си тръгне, а с него още 10-11 души, които в момента имиджово са обсебили БСП и партията се е превърнала в нещо като фабрика за постоянен политически маркетинг за тях, нещата могат да не се подобрят веднага, но поне началото ще бъде положено. Всичко останало е въртене в омагьосан кръг на никога непрекъсваща безкрайност. Сърцето ми преля от тъга, защото виждам, че БСП е затворена в капана на постоянно повтарящите се фрази от който никога не може да излезе, защото не иска да признае основния си проблем. А основният проблем е, че както никога досега партията е поставена пред средновековна дилема – промени се или умри. Промяната в БСП обаче спира до това, че изреченията на Станишев от доклад на доклад стават по-решителни и мракобесни. Днес несъгласните с него бяха обявени за врагове, сигурно на следващия пленум вече ще предлага да ги изключват, а най-накрая дори да репликираш лидера на партията ще се счита за противоуставно деяние. Сърцето ми преля от ненадейна тъга, защото ми се струва, че от година насам много мислещи хора говорят истините за БСП, опитват да се да я променят, но ръководството на партията се изолирало някъде там на върха, в парламентарния комфорт и разреден въздух, и до него не достига нищо от реалността. И най-накрая – сърцето ми преля от тъга, защото знам, че България никога не е имала по-лош и кошмарен кабинет от този, който ни управлява в момента, но заради отказа да признае собствените си проблеми БСП не може и няма да може да бъде ефективна опозиция. Няма как да бъдеш ефективен, когато се опитваш да си сляп за собствените си ситуации и проблеми.

Заради това реших в този текст да обобщя това, което мисля за бъдещето на БСП и това, което смятам, че Станишев не каза на областните и общинските председатели. Да, аз се отзовах сред враговете на партията по силата на една сталинистка фраза, но нещата, които ще напиша не са плод на омраза, а на загриженост.

Лявото пространство в България колабира, защото се деидеологизира до непоносима степен. В случая идеологизация не е лоша дума. Да си идеологизиран означава поне в малка степен да разпознаваш автентичните леви светоусещания и разбирания за обществото. Да си наясно с настроенията на своите избиратели и основните ценности, които ги вълнуват. Да си подготвен политически и да можеш в управленски действия да въплатиш определени идеи. Вместо това БСП реши да се изчисти от идеите и да заложи на някакви хора с гъвкави гръбнаци и още по-гъвкави политики. В резултат на това БСП се отзова с един кръг от само 15 души, които се изказват по всички теми, защото останалите не могат да пречупят съвестите си дотам, че да са „експерти” по всичко. Липсата на специалисти и автентични политици доведе след себе си едно елементарно последствие – гражданското общество отказа да припознава БСП, защото не видя в нея никакъв потенциал. Точно тук се появи парадокса. Бъдещето на левицата е отстояването на гражданските каузи. Партиите вече не могат да бъдат самодостатъчни светове и така да печелят избори. Ако една партия не се отвори към гражданите и то по ефективен начин, без да е необходимо тези граждани да бъдат част от членската маса, тя повече няма да намери място в политическия живот. Защото – политиката все повече ще принадлежи на хората, които днес макар и трудно се самоорганизират по отделни проблеми – протестите срещу полицейското слухтене в интернет, протестите срещу позорната политика за либерализиране режима на ГМО у нас. На площада пред парламента може и да излизаха по 50-100 човека, но те носеха автентичния граждански дух, който е белег за развитата демокрация. БСП е сляпа за тези хора. Те все едно не съществуват за нея. А точно тези хора – по ирония на съдбата някои от тях твърдят, че са десни, но това съвсем не е така – именно този дух ще спаси БСП от забвението.

Вече не съм сигурен дали след този колапс БСП ще изчерпва изцяло лявото пространство. Вероятно това и не е необходимо. Левицата трябва да направи радикален завой в собственото си мислене и да се раздели с идеята за самотата. Гражданското общество откри левите каузи и това е необратим процес. БСП просто трябва да се постарае да бъде необходима в тяхното защитаване. И сега следва отново драматичното напомняне (заради, което ще бъде натикан в позорния ъгъл на враговете) - това ръководство на БСП се провали с гръм и трясък. Под това ръководство не разбирам само Сергей Станишев, а всичките му знайни и незнайни съветници, съветничета и хора, които смятаха високомерието си за знак за промяна, а отсъствието на диалог и дискусия за основна ценност. Този провал е толкова очевиден, че чак дразни погледа. Вместо да си тръгнат обаче доста хора предпочетоха да обстрелват левите симпатизанти с фалшиви дилеми и глупави въпроси. Пак ще повторя нещо, което твърдя отдавна – Станишев има хиляди алтернативи. Той не е несменяем и вече му у време да си ходи. Защото, ако не си отиде сега ще се вплете в много порочен кръг от интриги и в крайна сметка ще обрече БСП на много мъчителна и ужасяващо бавна смърт. Ако продължава така след него може и да има партия, но не е ясно колко точно ще получава на избори – 2 или 3 процента.

Природата на политиката е такава, че тя не търпи празни пространства. Рано или късно в България ще има силна левица. Иска ми се БСП да е част от нея, защото въпреки, че с едно изречение бях натикан във враговете, аз всъщност не желая да си ходя от партията. Да, започвам да се дразня от хората, които се държат като надишани с райски газ и ми чертаят параноични схеми. Сблъсках се и с хората (те май са най-многобройни), които не осъзнават какво се случва в БСП, но всяка форма на промяна им се струва по-страшна от кошмара сега. Изобщо описанието на екзистенциалната ситуация в левицата днес би било по силите единствено на Сартър. А аз не съм, колкото и да ми се иска. Аз, дами и господа, се озовах в редиците на вражеските сили, само, защото си позволих да мечтая за различна и по-силна левица. Добре де, може и да си придавам важност с този текст, но си го дължах. Струва ми се, че когато повечето мълчат някой трябва да се нагърби с ролята поне да прекъсне неловкото мълчание...

Истинският октопод

В държавата има един октопод. Той е протегнал пипала навсякъде и знае само да смуче - власт, пари и всичко останало. За този октопод вестниците пишат с обожание, журналистките измислят нови прилагателни, фолкпевиците му посвещават песни. Този октопод е българското правителство. Той се опитва да се разрасне властово, и то по плашещ начин. Ето поредният изблик на управленска мъдрост в тази посока. Промените в закона за отпадъците задължиха кметовете да отделят пари от такса "Смет" и да ги превеждат в специална сметка под контрола на Министерството на околната среда. Целта била тези пари да се използват за изграждането на следващи клетки за депата за битови отпадъци. Това е все едно в едно домакинство съседът да дойде и да ви заповяда половината заплата да дадете под негово разпореждане, защото блокът се нуждае от нови улуци. Кабинетът системно започва да отнема права от общините и да си присвоява тяхната власт. Същото се случва и с натиска на държавата за концесионирането на водния сектор. Изобщо октоподът държи да изсмуче всяка възможност за истинско управление вън от себе си. Кметовете вече недоволстват. И има защо. Защото утре октоподът може да реши, че общинските бюджети трябва да се разпределят пряко от премиера. Каквото Той каже - това да става. Идеята, че всяка власт трябва да произтича от една-единствена личност е в такова противоречие с демокрацията, че няма накъде повече. Но пък какво ли разбират от демокрация октоподите?

Изнасилвачи на eзика

(Медийните ченгета и техният параноичен сън)

Ако има нещо, което особено ненавиждам в българския обществен живот – това е тоталната инфлация на думите. За 20 години смисълът на политическия език така успешно бе изкривен, така радикално подменен, че всички думи вкупом опустяха и станаха досадни, скучни, глупави и в крайна сметка се превърнахме в едно общество в което всички говорят, но никой нищо не казва. Инфлацията на езика бе целенасочен процес, защото когато думите са вятър, се налага да живеем живот, в който нищо не е мястото си. Това усещане за политически, обществен и в крайна сметка морален вакуум, може да бъде проследено най-успешно покрай една твърде шумна и бомбастична тема – ченгетата. Говорим за онези ченгета от миналото, повечето от които и до днес под различни форми и състояния са на обществената сцена и се превърнаха в основен фактор на обезценяването на думите.

Не ми се говори, нито искам да говоря за агентите на ДС в другите сфери, но понеже напливът на ченгета в журналистиката е особено голям, няма как да подмина тази тема. Признавам си откровенно – тя ме изпълва с отвращение, независимо от пороят на обясненията, които прочетох в последните дни. Никога не съм мислил, че езикът може да бъде изнасилван по начина по който успяват да го правят ченгетата-журналисти. Защото на този свят едва ли има сила сравнима с тази на оправданията на един доносник от медийната сфера. За да докаже, че той има едва ли не крила на ангел, бившият агент е в състояние да мъкне цитати от Достоевски, обилно примесени с милиционерска словесност, конспиративни клишета и зловещи клетви към някакви неясни сили.

На 20-ата година от прехода установихме, че едно от най-големите ни черни подозрения всъщност е истина – повечето топжурналисти на прехода се оказаха ченгета. До един. Всички „великани” на българската журналистика под една или друга форма се оказаха обвързани с Държавна сигурност. И тогава заваляха оправданията.... И тогава започна тоталната инфлация на думи.

Ще ви представя два-три случая от последните защото са показателни за всичко за което говоря. Показателни за деградацията и за опитите за изнасилване на езика в името на това старите ченгета да си изградят нова невинност. Журналистът от вестник „24 часа” Пенчо Ковачев бе уличен в сътрудничество с ДС. Всъщност този кадър много отпреди е бил наясно, че това един ден ще се случи, защото точно в деня преди обявяването на името му, той пусна цяло фолио на страниците на вестника, за да се изкара нещо като.... ангел! Въпреки, че е написал невероятно количество справки или донесения (може и терминът да не е точен, целенасочено се стремя да очиствам главата си от милиционерски термини и клиширан език), Ковачев продължава да твърди, че той никого не бил натопил, а давал само най-обща информация. Нещо повече, между редовете този образ намеква, че в рамките на ДС той едва ли не е направил повече за промяната в България, отколкото цялото дисидентство у нас взето заедно. Ето, това е начинът по който спиралата на смисъла се огъва почти до крайност. Куката-демократ. Ченгето като носител на промяна. Отвратителна история.

Ковачев очевидно има тежък проблем със своето минало. Заради това той отчаяно се опитва да го пренапише по пътя на своята героизация. Това няма как да не ни напомни на Оруел и неговото кошмарно видение за 1984 г., където вестниците от миналото всеки ден се пренаписват в съответствие с водещата политическа линия. Днес старите куки се опитват по Оруел да напишат отново миналото и тази версия да звучи като героичен комикс, а не като сделка със Сатаната. Именно това постоянно езиково инженерство, което старите медийни ченгета практикуват, води до клиширането на всяка нормална мисъл. Води до водевилният характер на езика и превръщането на журналистика в бойно поле само на интриги, неодоноси и конспирации.

Как така поне веднъж, поне един път за разнообразие, не станахме свидетели на ченге, което да се разкае за своето минало! Чисто по човешки да сподели, че не е имал избор, но че съжалява. Толкова много исках да чуя тази фраза, но покрай поредната порция досиета, и покрай поредният водопад от „героични” изповеди на бивши (а има ли такова нещо като бивши) доносници и ченгета, разбрах, че това никога няма да се случи. Ето това не мога да простя всъщност. Не искам и да го подминавам. Нямам проблем с това, че някой е бил ченге в миналото си. Имам проблем с това, че днес не го е срам от този факт. Поне малко да го е срам. Поне един да бе признал, че е виновен.

Вместо вини обаче, вместо разкаяние, ние се сблъскваме с метална сплав от защита, обвинения, полуистини и клишета, предназначени да се забиват като куршуми в общественото мнение. Пенчо Ковачев не бил виновен! Писал само разни документи. Нищо повече. От този простичък факт, от това тъпанарско извинение започва голямата подмяна. Има един неоспорим факт – ти си бил ченге, сключил си сделка, продал си душата си. В момента в който си се съгласил да сътрудничиш – ти вече си прецакал много други хора. Защото си бил част от репресивната система! Защото си бил винтче в смазващата машина! Защото си бил част от железния юмрук. Абе – сложил си подпис под договора със Сатаната. Всякакви оправдания след този факт са излишни. Просто оттук-нататък няма как да си невинен. Нека не говорим за това дали тези хора са имали избор. Дали и те не са жертви. Ако днес приемем жалните вопли на старите ченгета, това означава да пренебрегнем тихият героизъм на онези, които не са се подчинили на системата. Такива има. Но днес никой не говори за тях. Те са изтласкани в периферията. Днес думата имат (всъщност имали са я винаги) старите ченгета, напарфюмираните доносници и професионалните медийни интриганти.

Аз работя във вестник ДУМА и в последната порция информация излязоха имената на мои колеги. Всъщност само двама от тях са все още в редакцията. Единият бил щатен служител, другият сътрудник. Не знам с какви очи да ги гледам, но определено имам проблем с тяхното минало. Просто, защото сенчестото минало винаги поставя настоящето под особена перспектива. Сега, когато ги гледам вече не знам кого виждам – ченгетата или моите колеги. В интерес на истината и за тяхна чест мога да спомена едно-единствено нещо – нито един от двамата не пожела да напише дълга статия в която да обясни колко чисти са пред вселената и как патриотизмът и любовта към България е мотивирала всичките им действия и да се ожалят, че нито един техен колега не е „изгорял” от работата им. Ако бяха поискали сигурно щяха да им дадат да пишат. И щеше да стане противно, гнусно и нелепо. Целият този политически дискурс на вайкането и жаленето, който старите ченгета издават е новата форма на обществено безобразие. И е основна причина за инфлацията на думите. Думите трябва да тежат, трябва да означават нещо, но тяхната узурпация в момента изглежда необратима и много тъжна.

А какво да кажа за отвратителната изповед на Валери Найденов. Той е журналист, когото често чета, неговите статии ми харесват, не мога да подмина и факта, че е един от малкото хора, които показват политическо развитие, но сянката от миналото му остава. Защото Найденов също си сложи статут „невинен”. Също се изкара жертва на тъмните сили на историята, които демонично са го натикали в мрачния си ченгесарски ъгъл. За да оправдае миналото си на ченге, той дори се опита да си сътвори биография на модерен борец срещу несправедливостите. Вместо да говори за миналото си на ченге се опита да подмени разговора с фантазии за борбата си срещу Жан Виденов и как Виденов дори бил обсъждал идеята Найденов да бъде застрелян. Някои от нас обаче все още помнят журналистическата биография на този „невинен” и сме наясно, че това с разстрела е висша форма на лъжа. Но подмяната и обезценяването на думите води до оставянето на хората без памет. А когато памет няма – всяко ченге може да си изхалюцинира и промоцира биография, каквато пожелае. Или Петко Бочаров (въпреки че изобщо не споделям политическите му позиции днес не мога да кажа лоша дума за него, защото той е превел брилятно една от любимите ми детски книги – „Приказки от страната Алабашия” на Карл Сандбърг) неговата версия също не се връзва по никакъв начин. Той твърдеше, че историята по неговото разузнавателно минало е смешна, а аз я четох няколко пъти и нито един път не се засмях. Обикновена, банална и зла история на една подлост. Същото се отнася за Тодор Батков, Петър Манджуков, Тошо Тошев . Тези историйки са мрачни, но стават гнусни именно, защото медийните машини биват впрегнати в изковаването на могъщи алибита, на новопридобити невинности и на унищожаване на здравия разум.

Когато истината се появи тя причини жестока болка на много хора. Заради това цялото разбиране на ситуацията навлезе в поредният опит за шизофрениране на реалността. Пак се появиха редовните гласове на осветени куки, които да твърдят, че сега на присмех били подлагани патриотите, а истинските доносници били скрити. Само, че точно в този миг старите ченгета попадат в собственият си капан – натровеното от лъжи и интриги общество вече не може да приеме нищо за истина. Изнасилвачите на езика вече не могат да навредят, защото свършиха мръсното си дело. Ченгетата в крайна сметка извоюваха своя триумф. Това не е констатация, която трябва непременно да е пълна с лъчист гняв, може да приемем, че победата е пирова, защото тази победа излезе солено на старите куки. Днес вече България е идеологически равна страна, със полумъртъв политически живот и единственият опит за вкарване на живот във вените минава през скандалите, интригите и новите полицейски операции. Може би, рано или късно обществото ще доплува до своята нормалност, ще се възстанови от травматичният преход и ще успее да си каже истината за медийните ченгета и техните минали и настоящи гнусотии.

Съвсем наскоро попаднах на една мисил на Мераб Мамардашвили: "Не е страшно да живееш в сън. Страшно е да се събудиш в чужд сън". Ние направихме точно това. Събудихме се в чуждия сън и това беше най-ужасното нещо, което може да се преживее. Този сън беше разкривен, бездарен и напрегнат. Но е крайно време да го напуснем. Не е задължително да се будим, но просто да сменим съня. Този вече дотегна прекалено много.

Тютюневите драми на ГЕРБ

Дори и страничен наблюдател на политическите процеси в България вероятно щеше да е сто процента сигурен, че няма начин популисткият нюх на ГЕРБ рано или късно да не ги паркира до идеята да отменят забраната за пушене на обществени места, която трябваше да влезе на 1 юни т.г. Всичко в политическия свят подсказваше, че хората на Борисов хитро ще се присламчат към шумните настроения на пушачите, за да могат максимално да ги оползотворят. На фона на другите социални фалове и провали на ГЕРБ идеята за отмяна на забраната със сигурност им се вижда като страхотен пояс, който да ги върне на върха на вълната, откъдето да гледат с презрение партиите с ниски рейтинги. Така обаче не се прави политика. Цирк - да, но политиката изисква последователност и решителност - качества, които трагично липсват в цялостното поведение на ГЕРБ.
Случаят с отмяната на тютюнопушенето е белег точно за това. Казусът е достатъчно шумен и предизвика ожесточени спорове в обществото. Пушачите се ожалиха, че ги дискриминират, непушачите пък смятат, че забраната отдавна е трябвало да бъде въведена. И депутатите от мнозинството видяха точно тук своя шанс да блеснат. Спуснаха се отново по изящната пързалка на популизма и направо поеха срещу евродирективите.
Ако трябва да бъдем обективни, проблемът с пушенето на обществени места няма еднозначно решение. Трябва да се търси баланс, а не въпросът да бъде решаван за сметка на една от двете засегнати страни. При достатъчно подготовка и търпение такъв баланс може да се намери. ГЕРБ обаче не смятат така. Те винаги действат на принципа, че ще обслужват политически единствено популярните обществени каузи. Но по тази маниакална логика утре могат да отменят и закона за движение по пътищата, само защото народът не му се радва.
Отмяната на забраната за пушене става нещо като маркер за абсолютно сбъркания начин на мнозинството да търси решения. В момента, в който усетят дори грам обществено недоволство, изведнъж се отказват от идеите си и тръгват да защитават коренно различни неща. Така се случи с помощите за майки с близнаци, с пенсионната реформа, а сега - с цигарите.
Не съм пушач, но искам да предупредя пушещите - бъдете нащрек! Както днес обявяват отмяна на забраната, утре, като се сблъскат с обратното недоволство, могат да решат дори да затегнат забраната. Просто това е ГЕРБ - популизъм, но не и политика. Те не са на страната на никой, действат като агенти на хаоса.

В заключение - съвет към пушачите: хора, стегнете се! Цигарите не изчерпват удоволствията в света. Чудо голямо, че ще пушите по-малко...

Денят на тракториста

Виктор Пелевин е автор на един много черен и смешен по налудничав начин разказ – „Денят на булдозериста”. Сюжетът на това произведение не може да бъде разказан по никакъв начин, но в общи линии можем да кажем, че гениалният руснак описва някаква разкривена реалност, която е съставена от социалистически промишлен реализъм, перестроечни настроения, епохата на първоначално натрупване на капитали и всичко това смесено в литературен шейкър пълен с екстази. Резултатът е като взрив в главата и блясък пред очите – това е дрога-ефектът на великата литература.

Ами какво да си говорим тогава за нашата реалност, винаги е по-добре да си говорим за книги и Пелевин, но ми се струва, че напоследък страната ляга и се събужда с криминален сюжет за който си струва да поразсъждаваме малко. Не бих се опитвал да разкажа оплетената схема, дори не бих направил опит да я разкажа, защото честно казано изгубих следите на логиката още при осъзнаването, че Алексей Петров – Трактора е бил верен слуга на поне четири партии и горд съосновател на пета. Подобен инженерен подход към реалността освен, че е озадачаващ, вече намеква и за сюрреализъм. Това е магическата природа на българската политика. Сюжетът винаги се разиграва с едни и същи фигури, пък краищата все са неочаквани. Заради това ще се опитам да оставя настрани криминалната интрига, нека само да спомена, че според мен мястото на Трактора е в затвора, радвам се, че той е там и се надявам никога да не излезе. Иска ми се да вярвам, че поне този път властта е тръгнала на сериозен поход към отсичането на едното пипало на „Октопода” и въпреки съмненията ми, че това е така, засега ще си мълча по темата. Моята болка е другаде.

Представете си - от средата на 90-те години, тоест по-голямата част от това, което наричаме преход Алексей Петров е сред движещите сили на управленските процеси у нас. При това подходът му никак не се отличава с финес. Той е въплащение на движещите сили, които използват тайни папки, отряди с побойници, груб натиск и скрити камери. Целият арсенал на мафията, поне във вида в който я познавахме доскоро. Ще бъда откровен – ако нещо ме стресна в Алексей Петров то е неговият прякор – Трактора. Но пък особено ми се върза с новооткритият прякор на сегашния вътрешен министър – Багера. Нека да попълним колекцията – беше заловена бандата на Крокодилите, а ако се върнем към годините на цъфтежа на мутрите ще си спомним повече зоологически прякори, отколкото би ни се искало – Пилето, Маймуняка, Мечката... България неусетно е станала пародия на някакво соц-ТКЗС. Поне в обърканата глава на страничен наблюдател така изглежда. Та Трактора със страстта на политически креативен тип е успял да се забърка в почти всяка обществена и криминална афера, за която можем да се сетим. Трактористът е бил в свои води във всяка партия, щедро е давал пари нявсякъде, но пък най-накрая преживя собственият си обществен крах, защото стана герой в рекламно клипче на Багера, който разреши на хората си да снимат с ефекти арестуването на Трактора.

В последната седмица прочетох повече неща за Алексей Петров, отколкото съм чел дори за лъчисто необятните задни части на Дженифър Лопес. И направих голяма грешка. Трябваше да чета Пелевин, или поне нещо, което щеше да разведри душата ми. Вместо това четях за подвизите на Трактора. От тях може да се снима порнофилм или продължение на мафиотски сериал. Усещането е тягостно, защото когато четеш за Алексей Петров в един момент се чувстваш като човек събуден от матрицата – започваш да мислиш, че твоят собствен живот е нереален и невъзможен, а единственото истинско битие в държавата е това на хората с папките, на тракторите, крокодилите и другите животински видове. Защото цялата политика в която си вярвал, всички политически дебати, всички дълги спорове са били прикритие на подмолна дейност и незаменяеми играчи. Тази мисъл съвсем леко ме плаши. Просто мама ме учеше да обичам България, но в уроците си по патриотизъм тя май е пропуснала факта, че страната ми бързо може да се превърне в селскостопански двор, където Трактора вилнее.

Нека пак да се прехвърлим към литературата, защото това е единствената територия на която се чувствам в свои води напоследък. Лошото на сензационните статии и съвестните разследвания е, че те лишават от илюзии и не ти дават да дишаш. Та често цитираната книга на Оруел „Животинска ферма” (на фона на случващото се в България заглавието звучи иронично по неподражаем начин) завършва с фундаменталното изречение: „Животните отвън се взираха от прасе към човек, от човек към прасе и отново от прасе към човек; но вече беше невъзможно да се каже кой какъв е”. Сливането между прасетата и хората, превръщането на хората в Трактори, Крокодили, Маймуняци е истинската диагноза на случилото се у нас през последните 20 години. Защото – в идеалният свят Алексей Петров ще бъде осъден, ще търка наровете, може дори и целия октопод да бъде сразен – но белезите от неразличването на хората от прасетата винаги ще остане като социална травма. А още по-отвратителното в сюжета е това, че държавата е била достатъчно безсилна, за да приеме Трактора като свой кадър, да му даде достъп до още ресурси и да го остави да върши своите престъпни схеми.

Лошото е, че не вярвам и на Багера. Не вярвам на Багера, нито на неговия шеф Батмана. Те дойдоха от суперполитическия комикс, разбутаха нещата, но, по дяволите, в комиксите поне супергероите имаха лица вдъхващи доверие. А Багера и Батмана приличат на поредната порция от криминалния сюжет. Защото ако се вгледам в Багера не съм сигурен, че ще мога да го отлича от Трактора. Въобще всички успяхме да попаднем в своя мини-ад, където ни предстои тепърва да се наслаждаваме на поредната доза разкрития в сравнения с които всяка литература бледнее. А пък мнения по аферите започнаха да дават всички съмнителни типове, всички медийни мошеници, всички професионални интриганти и въобще – трябваше да си чета Пелевин и да не ми пука в каква държава живея...

Като казахме Пелевин – разказът цитиран в началото започва с едно стихотворение на майсторът на танка Исикава Такубоку. Пак е иронично, но то обобщава доста неща за страната ни:

Какво правят те тук,

тези хора?

С тревога на лицата

и с тежки лостове

все удрят и удрят.

Красиво описание на дните на Трактора. Тракториста и неговото усещане за управление. Как ли се чувства в ареста сега? Това ще остане една от загадките на планетата. Един приятел наскоро написа страхотен репортаж за действото на Алексей Петров. Репортажът приключва като приказка – че ако днес Трактора срещне себе си като дете вероятно няма да се познае. Сигурно това е основния проблем на всичко. Твърде бързо забравяме откъде тръгнахме. Знам ли вече и аз, но ще престана да ви занимавам с досадните си мисли. Хайде, довиждане. До другата държава!

Костов, обади се!

В първия ден след кинооперацията "Октопод" Иван Костов се появи пред медиите. Направи го, за да даде своята версия за нещата. Всички знаем, че версията на Костов може да бъде обобщена с едно изречение: "Не съм виновен аз, другите го направиха." Така любимото дете на СДС Алексей Петров бе приписан на всички останали партии, а Командира успешно се самовъзвеличи в ранг на светец.
После някакси Костов зачезна от политическия хоризонт и потъна в доволно мълчание. Светът обаче не спря на едно място. Фактите около мътната драма на Трактора и всички останали селскостопански машини започнаха да се изясняват. Хора, които не бяхме чували отдавна, се появиха отново, за да дадат и те своите версии. Бившият главен прокурор Никола Филчев обобщи, че парите от престъпната приватизация днес позволяват на Костов и подопечната му партия да са като цял център за интриги и манипулации. Волен Сидеров от далечна Германия също се нахвърли срещу синия мит за невинността. Единствен Атанас Атанасов стои на амбразурата и се отрича от творението си. Започнаха да се припомнят стари факти, нови данни и много други историйки. А Костов точно сега никакъв го няма. Къде ли зачезна Командира точно в миговете, в които истината започна да бляска като заря по случай Деня на победата?

Навремето една млада социалистка призова с билборд Сергей Станишев да й се обади. Къде са и има ли ги изобщо красивите десебарки да направят на лидера си един такъв плакат и да го призоват от политическия мрак? Костов, обади се! Недей мълча точно когато стана най-интересно...

Има ли смисъл да гледаме "Аватар"

Нека в началото да кажа - отидете и гледайте "Аватар". Отидете не, за да доставите удоволствие на интелектуалеца в себе си, а на естета. Дори сюжетът да не ви хареса (това е възможно), удивителните пейзажи на планетата Пандора могат да пленят всяко сърце и да го накарат да забие силно. Смайваща природа, летящи планини, стряскаща джунгла, странни създания и животни - изумително е. Разбира се, това е филм замислен за 3D и трябва да се гледа на 3D, ако желаете да схванете умопомрачаващата епичност на събитията, както и невероятната визия на Джеймс Камерън. За да стане патетиката пълна ще споделя и нещо, което съм си мислил, че никога няма да кажа - отидете да гледате този филм дори и да не ви харесва фантастиката и сюжетът, защото те не са толкова важни - този филм ви дава възможност за кратко да станете част от друг свят и напълно да се потопите в него, а това е най-вълнуващата част от правенето на кино. А и може би е основната причина хората да проявяват интерес към киното. Такива работи. Сега обаче ще се опитам да поговоря сериозно за другата част от филма.

Джейм Камерън е снимал три от най-добрите филми, които съм гледал, както и един от най-слабите. Сред неговите велики попадения, разбира се, са Терминатор 1 и Терминатор 2, както и най-ужасяващата и грандиозна част от филма "Пришелецът", а именно втората. Заради това дълго време не можех да повярвам, че точно Камерън се е навил да снима плоска боза като "Титаник", филм, толкова нещастен, че дори нестандартната красота и много впечатляващо присъствие на Кейт Уинслет не можеха да го спасят. Естествено моето недоволство не попречи на това "Титаник" съвсем доскоро да бъде най-гледаният и касов филм на всички времена. Камерън обаче победи собствения си рекорд като удари всички в земята с "Аватар".

Сюжетът на този филм не е нито оригинален, нито ще ви смае с нещо сензационно ново. Всъщност този сюжет през годините сме го гледали стотици пъти, но Камерън го разказва със смайваща виртуозност. Много напред в бъдещето, когато хората са изтощили и почти прецакали Земята, те намират райската планета Пандора. На Пандора виреят всякакви странни видове, но има и специфичен проблем - триметрови синкави аборигени, същества, които отказват всякаква помощ от земляните. Местните просто живеят в съвършена хармония със своята планета и връзките между отделните биологични видове са непоклатими. Изобщо този холистичен подход е обагрил целия филм. Хармонията на природата срещу безмилостната душа на техническата цивилизация. В крайна сметка именно един от хората, който може да контролира специално генетично моделирано тяло на местен абориген се обръща срещу своята раса, за да тържествува природния ред и справедливост. Сюжетът, както казах, не е нов, въпреки, че е поднесен на места доста оригинално и красиво. Във филма познавачите могат да открият преки препратки към Кастанеда, лично аз за себе си открих, че има и препратки към един много любим мой роман на Урсула Ле Гуин "Светът се нарича дъбрава", изобщо Камерън си е научил урока и резултатът е един невероятен свят. Истината е, че историята не подлежи на анализ, а и не си струва да бъде анализирана. Друго обаче ми стана интересно. Докато гледах филма в главата ми възникнаха няколко въпроса, които ще се опитам да споделя с вас. Не, не към филма. Към световъзприемането.

Забелязвам, че в западното кино все повече се очертава тази тенденция - идеята, че хармонията в света и природата е нарушена, а Земята е поела по грешния завой на развитие. Дори е леко смешно, ако помислим. Филм като "Аватар" сниман с революционни технологии отправя послание за това, че единението с природата е отговорът на терзаещите душата въпроси. Технологии срещу природен ред. Не знам защо във времена на криза тази тема винаги излиза на бял свят и започва да тормози хората. Особено напрегнато това усещане става в епично кино като "Аватар". Защото големият сблъсък е изразен по впечатляващ начин, а разрешението на конфликта е почти брутално в своя край. Защото хората се оказват лошите, те се опитват да технологизират природния рай и дори един от хората се обръща срещу своята раса. Дали можем да наречем това "усещане за нередност на вселената". Тя обхваща като колективна лудост много хора едновременно и в резултат на това холистичният заряд на киното достига до наситеността почти на лазер. В този смисъл обаче киното, особено това с големите бюджети, не само не отразява реалността, а се опитва да й се противопоставя. Културата на един абориген може да има повече отговори за света, отколкото културата на машините и автоматичните оръжия, това май е смисълът на цялото съвсем неоригинално послание на "Аватар".

И сега наистина големият въпрос - а защо цивилизацията се страхува от своето технологизиране? Защо винаги се стига до идеята, че машините не са отговор. Ясно ми е, че във всеки човек се крие по един лудит, който подозира технологията в поробване, но все пак откъде произтича нашия страх от машините? Защо природата да е по-универсален отговор на емоциите от технологиите? Нека да цитирам едно мнение, което не споделям, защото е твърде крайно, но показва една различна линия в развитието на културата. Линията, която считаше, че техниката е пътят на човека. Тази мисъл е на италианският футурист Филипо Томазо Маринети и гласи следното: "Войната е прекрасна благодарение на противогазите и мегафоните, на изригващите ужас огнепръскачки и на малките танкове, демонстриращи превъзходството на човека над поробилата го машина. Войната е прекрасна, тъй като полага основите на отдавна бленуваната метализация на човешкото тяло".

Метализацията на тялото срещу природния ред. Всъщност това ли е точно конфликтът? Не съм много сигурен. Филмът "Аватар" дава кратък, ясен и дразнещ с убедеността си отговор. Когато този преоткрит холизъм поръсен с Кастанеда и солидна доза мистика стане водещ принцип на мейнстрийм киното, това най-вероятно означава, че отговорът на технологиите е бягство в нереалността. Защото, ако погледнем трезво - сюжетът на "Аватар" се нуждае от далечна планета, за да може да осъществи своето основно морално послание. С други думи - много е вероятно точно тази кауза да е обрачена. И това прави филмът да звучи като приказка, да изглежда банален, а идеята, че диваците могат да победят технологиите е красива в киното, но невъзможна на практика. Камерън едва ли си е давал сметка за това докато е работил върху филма. Но имам неприятното усещане, че тепърва ни чакат цяла поредица от ала-Аватар филми, които ще ни проглушат ушите от морални послания за безсмъртната връзка човек-природа.

След като изгледах "Аватар" отидох да си измия ръцете. Чешмата беше с фотоклетка. После си купих кафе от близкия автомат. Всичко това се случваше в столичен мол в който сигурно имаше 7 или 8 хиляди души. Магазини, мобилни телефони, компютри и всякакви други ултраскъпи джаджи. Капитализъм и блясъци. Тогава схванах и друго. "Аватар" е опит за приказен отговор на една система, която сега изглежда вечна. Защото етиката на извънземните аборигени от филма беше, че всичко е от значение, че всеки от тях е важен и никой не може да остане назад. Едва тогава оцених моралното послание на Камерън. То е приказно, но ме развълнува едва тогава. Защото беше в такъв нелеп контраст със света наоколо. В света в който се вдига толкова шум, че никой не може да бъде важен. В истинския свят, където успяват само малцина, а останалите се давят в осреднeното море на моловете. Едва там схванах идеята. Почувствах я и пак ще повторя - дори се развълнувах. Моля се тя да развълнува и вас.

Разследване на любовните думи

(меланхоличен опит)

Когато преди много години сметнах, че съм влюбен за първи път установих един странен факт – нямах необходимите думи. Не знаех нито какво да кажа на обекта на своите въжделения (една интересна и впечатляваща деветокласничка), нито пък бях наясно дали има подходящ начин да споделя това, което чувствам. Времената бяха съвсем леко по-невинни, а нищо в моето възпитание, култура, световъзприемане и спокойствие не ме беше подготвило за мига в който ще искам да изкажа душата си, а няма да имам думите за тази цел. Кошмарно състояние. Това е все едно някой ням и неграмотен човек внезапно да бъде осенен от прозрение за квантовия характер на вселената – нито ще е в състояние да го изрази, нито пък ще може да разбере какво точно прозрение е получил (добре де, знам, че примерът е неудачен, ама горе-долу описва моето състояние тогава).

Знам, че на съвременните поколения това ще им прозвучи абсурдно и допълнително ще ме накарат да се почувствам като депресивен старец, потънал в меланхолия, но в началото на 90-те години, мили деца, аз почти не знаех на кой свят се намирам. Тъкмо започвах да чета индиански романи, а там любов подозрително отсъстваше, вълнувах се от космическите пътешествия (да, все още се вълнувам от тях, не ме сочете обвинително с пръст), светът ме изпълваше с възторг и тогава България се бухна в океанът на демокрацията и моя милост един ден се събуди политически надъхан млад талибан, който не схващаше нищо от случващото се наоколо, но пък изпитваше неочаквана радост от идеята за революцията. Хората наоколо, възрастните (хаха, в съзнанието си аз никога не мръднах от тази влудяваща кота) се държаха като надишани с райски газ и моите родители, увлечени от политика и промени, май пропуснаха да ме ограмотят за емоционалните бури, които могат да се появят в душата на един тийнейджър...

И така в един момент аз, бледият гимназист, който приличаше на карикатура на зубрач (така и не успях да стана отличен ученик, но пък бях свит и имах добродушен поглед) установих емпирично, че нещо се случва с мен. Един път в училищната лавка (кога ли някой виден изследовател на епохата ще опише ролята на този социален феномен върху срещите на младите тийнейджъри) съвсем случайно и от нищото се заговорих с една съученичка от съседен клас. Не си спомням как е станал този повратен момент, нито пък си спомням за какво сме си говорили, но след това известен на брой дни след тази среща като видех девойката продължавахме да си говорим. Някъде на втората или третата седмица с удивление разбрах, че чакам с известно нетърпение пак да видя точно тази моя съученичка, за да си говорим. Ох, сега ми е ясно, или почти ясно какво съм чувствал, но за мен подобно светоусещане се родееше с навлизането в непознато измерение. Не забравяйте следното – в красивото начало на 90-те години аз почти приличах на извънземно или на същество не точно от този свят. Тоест не очаквайте сега да ви залея с някаква мелодраматична история за „малолетна любов” (ако използваме великият израз на Жак Превер). В мига в който усетих приливът на непознати енергии в моето същество, аз реагирах по единственият ми познат начин – започнах да се притеснявам. Когато видех девойката се изчервявах като юноша хванат да разглежда порносписание. Когато тя идваше да говори с мен, аз успявах да издавам единствено драматични междуметия, разнообразявани от време на време от някое философско кимане и полуистеричен смях. Когато се опитвах на свой ред да се включа в разговора изведнъж главата ми се опразваше откъм думи и вероятно зловещо напомнях на артист на сцената, покосен от скорострелна амнезия. Не съм много сигурен дали на девойката й правеше впечатление моето поведение, но по вероятно отговорът да е положителен – защото червеният цвят на лицето ми понякога бе по-ярък от всички развявани знамена на парад по случай Деня на победата.

Някъде в този момент осъзнах, че така не може да продължава повече и, че трябва да се разровя из вселената и да потърся съвет. Съвсем логично първите хора, които изключих от идеята да търся помощ бяха моите родители. Реших, че точно те няма да са верният ми показател за дългия път. Тогава се допитах до различни приятели. Естествено няма смелост да поставя проблема в дълбочина и заради това просто схематично обрисувах ситуациите. В отговор получих десетки идеи за това какво трябва да правят мъж и жена когато са заедно, но как да кажа – всички бяха ориентирани предимно към физически действия, а уви, аз усещах драматично, че търся преди всичко емоционалният отговор. Бях странен, пак ще повторя. Сега пак съм странен, но по друг начин. Както и да е – всички ми казваха какво да правя като се отзовем в спалнята, ама никой нямаше универсална рецепта как точно трябва да се стига до спалнята, ако мога така да се изразя. Разбрах, че сам ще трябва да се оправям в джунглата. Не знам дали тогава е имало тийнейджърски списания, но пък аз винаги съм бил подръжник на принципа, че човек никога не бива да поема пътя на конформиста, защото има ексцентрично удоволствие в това винаги да правиш и да говориш неща, които ядосват останалите. Този принцип така се е забил в съзнанието ми, че и днес – нека боговете се смилят над невинната ми и вечна душа – не мога да се отърва от навика да говоря на хората неща, които те не харесват или да се шегувам за неща, които знам, че ще ги вбесят или поне ядосат. Животът ми щеше да е доста по-гладък, ако не се бях зомбирал самичък.

Когато любовта позвъни на вратата, човек по собствен път открива литературата. Тя е като идеален парфюм за душата, подреден отговор на много съмнения, силни мигове, изказани в думи. Та аз се нахвърлих за първи път върху любовната поезия, защото тя ми се струваше най-краткия път към отговорите. Божичко, едва ли някога друг човек е погълнал толкова много любовни стихотворения за толкова кратко време. Вкъщи имаше няколко антологии на любовната поезия, които изчетох за отрицателно време. Част от стихотворенията така ме поразиха, че ходех като призрак. Друга част от стихотворенията изобщо не разбрах и не прочетох отново (само да споделя едно – всички стихотворения, които тогава не разбрах – днес мога да наредя сред своите любими, ирония, а?). Нека да бъда честен – четенето на любовна поезия не разреши проблема ми с комуникацията с деветокласничката. Защото по коварен начин ми показа, че има хиляди думи и комбинации от думи, които аз не владея и никога няма да бъда майстор. Обзет от отчаяна нужда и желание да изкажа душата си седнах дори да пиша поезия, порок, който не препоръчвам на никой, Аллах да ме пази. Не бих си позволил да ви довеждам до точката на пълно отвращение от този текст като ви цитирам някои от тийнейджърските си опити в поезията, защото, по нелепата гавра на Мнемозина, аз помня някои от тях, но съм убеден, че те биха подействали разрушително на някои по-несвикнали психики. Имаше рими като нощта – пролетта, луна-сълза, смъртта – света.....ужас ви казвам. И пак го докарах доникъде. Поезията отвори много врати, в мен нахлу вятър и разби на малки части всичко онова, което си мислех, че съм научил. Красиво, много красиво...

А светът продължаваше да е така развълнуван. България се вече плуваше в океана на демокрацията, бушуваха кризи, избираха се парламенти, хората се мразеха, говореха за досиета, плюеха се по площадите, вееха се знамена, имаше избори, безработица, отлюспвания, сини мравки, червени мобифони....А аз страдах. Това не беше някакъв екзистенциален гърч или пък нещо много драматично със сълзи и викове, беше по-скоро философско терзаене да не би аз да съм толкова по-различен от другите, че никога да не схвана правилата на бурята, която все още не бе заглъхнала в мен, дори напротив – ставаше гръмотевична и светлинна. Деветокласничката вече почти не говореше с мен, защото в мое лице тя нямаше събеседник, а машина за странни гърлени звуци. В гимназиалното безвремие миговете в които я виждах ми се струваха изпълнени със смисъл, но така и не проумях какво точно да й кажа....

Останалата част от тази история не е тъжна, нито весела. Просто се понесох по течението. Като ракета в безкраен космос. Безвремието на гимназията свърши, а някъде с края на тази вечност свърши и моята душевна невинност (душевна подчертавам, за други невинности няма да говорим, за да не загубим детската аудитория). Никога обаче не забравих какво почувствах като празнина в мен. Вероятно е било заблуда. Защото сега съм наясно, че няма точни думи, няма правила, няма нищо и всичко е седем пъти по-трудно отколкото си го представяш като тийнейджър. Винаги има усложнения, винаги има странични отклонения, винаги има странни навлеци, винаги има една камара от проблеми, винаги се намира кой да ти попречи, винаги се намира кой да те обиди, винаги се намира кой да те изкара от нерви, винаги се намира кой да усложни зверски нещата, винаги се намира някой неочакван завой, който праща по дяволите житейските планове и подредените перспективи. Тогава обаче – докато се опитвах по литературен начин да стигна до живота и да го проумея аз не бях нещастен. Много, ама много рядко съм бил нещастен през кратките години на моето време. В повечето случаи съм бил объркан, но нещастен – не. Заради това обичам да си спомням за онова време. Вероятно животът ми можеше да протече по друг начин. Сигурно можех да бъда някой друг, казва ли ти някой, а и смееш ли да попиташ. Днес вече рядко си задавам онези въпроси. Но понякога пак усещам, че има ситуации в които думите ме напускат. Опитвам се да ги кажа, ама те отлитат като алкохолни видения при идването на трезвеността. Точно в този миг – и моля ви простете банализма – усещам, че наивният тийнейджър никак не си е тръгнал от мен. Той стои някъде там и сигурно още прелиства страниците на антологиите с любовна поезия, за да схване какво точно трябва да каже. Ама стиховете са толкова много, те са като океанска вълна, като цунами, което не може да бъде овладяно и тогава тийнейджърът затваря книгите шумно и тръгва да тича, да тича бързо, да крещи наум в снега и да се чуди дали някога ще дойде времето когато думите сами ще долетят като пеперуди от сън, за да направят вселената правилна и живота истински...

Записки по българските протести

Директорите на болници заплашиха с протест заради драстично намаленото финансиране на болници. Полицаите отново заплашиха, че ще излязат на улицата заради двойните стандарти на кабинета. Ветеринарите във Варна също заплашиха с протестни действия заради това, че не се сключва договор с тях. На този фон в морската столица и търговците на риба се настроиха бунтовно заради липсата на рибна борса в града и обвиниха областния управител за проблемите...
Тази съвсем кратка хроника на бунтовните настроения е твърде плашеща. Само за 6 месеца ГЕРБ оправдаха и най-лошите очаквания от тяхното управление. Метафорично казано - с неадекватна политика, свадлив и социално нечувствителен финансов министър и премиер с наострени уши, но само за чужди езици, кабинетът успя да вбеси българите. Цели социални групи установиха на практика, че управлението на ГЕРБ е като руска рулетка - слагат патрона в барабана, въртят го и после стрелят. Не срещу своето слепоочие - срещу нашето. Ако има жертви, се извиняват, ако пистолетът не гръмне, се обявяват за спасители.

С други думи, никак не е чудно, че българите вече не искат да търпят. При това са минали едва шест месеца от новата власт. Помислете какво ще стане наесен... На фона на новото недоволство трябва да си припомним старата мъдрост - внимавай какво си пожелаваш, че може да се сбъдне. ГЕРБ е като сбъднатото чудо, за което вече всички започват да съжаляват.

Фюрерът на уискито в самолета

Дали някой някога се е съмнявал, че Волен Сидеров пак ще се издъни. Аз бях сигурен в това. Природата на лудостта е такава, че тя се нуждае от проявление. Иначе нямаше да строим психиатрии и да тапицираме стените дебело. Признавам си обаче този пич за пореден път ме изненада. Очаквах някой по-кротък гаф, нещо по-миниатюрно, например някое интервю, озаглавено: „Волен Сидеров: Олигархията иска да чука жена ми!”. А може би буйна парламентарна сцена в която фюрерчето се нахвърля да пребие някой депутат, който иска да го напусне. Когато пък съм в добро настроение и целият свят ми е весел и радостен си представях, че може някой папарак да снима Воленчо облечен като младо пионерче, а Калинка Крумова да го налага с камшик, докато е облечена като дружинна ръководителка. Добре де, приемам, че съм извратеняк, но все пак криза е, сега му е времето да сме откровени...

Та истината е, че Волен Сидеров ме изненада с мащаб този път. Така де – не всеки може да се държи арогантно в самолет. Иска се кураж на духа и много водка. Май си трябва много водка, но пък и кой ли ти гледа – купонът е важен. Повечето от нас, ненадарените с лудост, са уплашени като начинаещи птици в небесата. Само терористите и Волен Сидеров обаче знаят как да си правят купона там. Това очевидно не е за изпускане. Дори безпристрастните немски полицаи вероятно са занемели пред силата на българския дух и страстта на един фашист да вилнее сред облаците. Адски ме изкефи полицейското описание на инцидента. То почва с едно изречение, което все едно е извадено от роман на Чарлс Буковски: „Видимо алкохолизиран 53-годишен българин стана повод за полицейска акция в сряда следобед...”. По морето сме виждали немци. Тези пичове знаят как да пият. За да напише немец фразата „видимо алкохолизиран” значи нашичкия психар трябва да е обърнал поне един литър водка. Или пък уиски. Драматичната ми памет за инцидента на магистрала „Тракия” (да, днес всички знаем, че това е била ултраконспиративна манипулация на Румен Петков, който е открил 80-годишен старец (най-вероятно надъхано камикадзе-болшевик) и неговия внук, за да направи покушение срещу гласът на българщината, патриотизма, високите идеали и чистите души) ми подсказва, че тогава фюрера през цялото време бе навдигал бутилката с уиски. Аз само не мога да разбера консерватизма на тези тесногръди немци. Та човек като си пийне едно хубаво в самолета се нуждае от една солидна закуска, защото червата на патриота не бива да стоят празни, понеже очевидно между национализма и алкохолния глад има удивителна прилика в екзистенциалните търсения. Та точно тогава самолетният екипаж ще го кара да напуска кухнята на борда! Какви са тия германци, бе! Как така ще посягат на българската икона Волен Сидеров и на желанието му да хапне, за да потуши киселините в стомаха си! Тук имаме културно неразбирателство в епохални размери. А после същият екипаж бил недоволствал, че фюрерът хвърлял храната по пода. Чистокръвният български патриот няма да търпи някакви чужденци да му дават храна като милостиня, я! Нищо не гарантира, че стюардесата, която Сидеров е обиждал на расистка основа всъщност не е била високоплатен агент на Доган и Станишев, който да прецака финият стомах на атакиста...

Вън от шегичките трябва да признаем, че тази история е доказателство за нещо, което няма да се уморя да повтарям. Национализмът е буйстваща форма на лудост. Национализмът, разбиран единствено като омраза, псувни, алкохол и купон в самолети. А може би идеята на Волен е била различна. Пичът може да е искал да хапне преди да поеме управлението на самолета и да го разбие в централата на „Позитано 20”. Тогава постъпката му би се родял с Осама бин Ладен, както и с неговите апокалиптични визии за света. Общото между терориста и фашиста е, че техните ментални дейности са изцяло в плен на психологическите им проблеми и нарушената обмяна на веществата. Може и да не съм прав, но пък така по-лесно си обяснявам доброто и злото в света.

Когато в една история е намесен фашист логиката никога не играе. Когато този фашист е и потаен алкохолик – нещата вече намирисват на сюрреализъм. От друга страна, как да не ти стане жал за западните журналисти. Техните политици пият и си подават оставките. А за нас големият купон тепърва предстои. Сега тепърва ще има да слушаме теории за ексцентричното поведение на Сидеров. Ще бъдат намесени чужди централи, ДПС, масоните и холандските проститутки, почти съм убеден в това. Капка ще даде сърцераздирателно интервю, че мафията иска да унищожи „Атака”, а Димитър Стоянов, известен като Лудото, ще пита Европейския парламент дали всъщност немските полицаи не са задържали великият Волен Сидеров, защото са искали да си организират хомооргия с него.... Поне за две от моите предположения ще съм прав. Готов съм да се хвана на бас за една бутилка уиски. Но не и с Волен. Всички видяхме какво прави Волен с уискито...

Перлата на България

София май наистина е перлата на България. Елдорадото на Балканите. Лас Вегас и Монте Карло в едно. Повод за тези леко иронични размисли ни дава един официално обявен вчера факт. Оказа се, че столицата се е превърнала в притегателен център за бездомници от цялата страна. Заради предоставяните в София услуги като настаняване в социален дом хора без покрив от провинцията се насочвали към столицата, за да изкарат тежката зима на топло. Вън от факта, че това е един много трагичен факт, който за пореден път демонстрира липсата на ярко изявена грижа за тези хора в цялата страна, трябва да отбележим, че идеята да се идва в София е похвална. Може би поне новодошлите ще изкарат няколко месеца във възторг от града, преди да схванат, че нищо от мистичния образ на столицата не е вярно.
София е град, който отдавна не става за живот. Задръстванията са ужасни. Управлението е некадърно. Няма зелени площи. Замърсяването е лошо. Презастрояването убива всяка естетика. Хората са изнервени. Градският транспорт е като излязъл от роман на ужасите. Чиновниците са корумпирани, а такова нещо като социална политика общината провежда от дъжд на вятър. Това вече го знаят всички. София я спасява единствено това, че непрекъснато идват нови хора, пък били и те бездомни. Те единствено могат да се радват на града... преди да схванат ужасната истина за него.
И да си тръгнат. Представете си само заглавията: "Дори и бездомниците не искат в София". Тогава вече ще имаме новина

Тайното знание

През 2007 година ГЕРБ спечелиха местните избори в Стара Загора като партия - носител на свещеното знание, че са абсолютно наясно кой замърсява града. В десетки интервюта това знание бе рекламирано повече от силиконов бюст на млада блондинка. Съответно основният им аргумент срещу предишния кмет на града беше, че той не е направил нищо, за да спре замърсяването...
Сега познайте какво - изненада! Три години след като свещеното знание за замърсяването на Стара Загора спечели изборите, се оказа, че те изобщо не са наясно кой точно замърсява града. Няма как по друг начин да си обясним помпозните изявления на премиера от вчера, че започват наново издирването на коварния замърсител. Дори отпуснали 14 хиляди лева за това. В новата тактика на ГЕРБ в издирването на замърсителя можем да открием дори влиянието на Шерлок Холмс, защото сега щели да бъдат изследвани "въздух, води, птици и бръмбари".
Не е нормална обаче тази гавра с паметта на хората. Гражданите в България все пак могат да върнат лентата три години назад и да си спомнят чудодейните заклинания на старозагорските гербери. И ако оставим настрана темата за почтеността, то поне от уважение към историята и политиката трябва да има последователност на думи, действия и мислене. В ГЕРБ обаче всичко има продължителност 72 часа. После започват отново. Все едно никога не са говорили, все едно никога не са управлявали...

Алхимия на любовта: Овчаров и Станишев

(Едно алхимическо пътешествие в дебрите и околностите на БСП)

Откакто имах неблагоразумието си да кръстя моя блог „Алхимичната лаборатория на Александър Симов” поне четири пъти съм получавал много странни писма по електронната поща с въпроса дали наистина съм алхимик и възможно ли е авторите на текстовете да попият мъдрост за това изкуство от мен. Очевидно в древната шарлатания на алхимията и до днес се крие някакво очарование щом има хора, които се хващат и за графоманската сламка на правещ се на оригинален репортер. Покрай тези ексцентрични писма си направих труда да проверя какво точно значи алхимия. Бях изумен. Всъщност най-дълбокият корен на тази „наука” идва от древногръцките „хееин” и „хумея”, които съответно означават изливам и смесвам, сплавям. В дълбочината на тези думи можем да открием древното като света желание да свържем и невъзможните неща в едно, да трансформираме един предмет в друг без те да имат нещо общо, тоест да покажем, че в основата на света лежи някаква магия, която сама по себе си ще свърши всяка работа, ако сме достатъчно упорити и произведем достатъчно огън и миризлив дим...

Сетих се точно за алхимията и нейната способност да възпалява мозъците и да обърква съзнанията, когато четях едни много остри, силни, почти симфонични думи. „Образът на корумпираната партия е директно свързан с образа на Станишев” и още: „Подменихме промяната само с приказки за промяна. Мръсотията в партията е станала толкова много, че заличи всякакъв шанс да се открият чистите личности”. Нека да не спираме дотук, нека да поставим още един акорд: „Ако наистина искаме да бъдем партия, тя трябва да решава проблемите на хиляди хора, а не на десетина човека около Сергей Станишев”.

Автор на тези гръмки изявления е лидерът на БСП-София Румен Овчаров, който официално оттегли оставката си, която бе имал неблагоразумието да подаде след частичните местни избори в София през ноември 2009 г. Всъщност дали някой някога е вярвал, че Овчаров ще си отиде? Аз съм наивен и дълбоко в сърцето си вярвам, че вероятно някъде из Родопите бродят еднорози, както и, че в един летен ден Анджелина Джоли ще се събуди и ще произнесе моето име, което й е нашепнато от небесните ангели, но никога не си позволих да повярвам дори и за миг, че Овчаров е сериозен в своето намерение. Всъщност тук неговото обяснение бе изключително хитро и умилително показателно – той сподели, че е подал оставка като опит да започне промяна в БСП, но това не се е осъществило и заради този провал той я оттегля отново. Социалистическата партия е станала дотолкова постмодерно явление с абсурдистки привкус, че нейните първи хора дори вече не комуникират, а си говорят със знаци като някаква секта от фанатизирани семиотици и самотни почитатели на Умберто Еко. Единият дава знак, а другите трябва да го разчетат. БСП се е изгубила някъде в комуникационните канали на продавачите на знаци и даващите сигнали към обществото. Ето тук се намесват парадоксите на алхимията и нейната коварност. БСП съществува в състояние на някаква сплав, необяснима с думи, до която днес дори не можеш да се докоснеш, защото ако социалистическата партия има основен грях пред себе си – това е грехът на мълчанието. Неизказаните думи тежат по-тежко планински връх, а липсата на дискусия и реална политика ни доведе до постмодерната шашма да се чудим как да тълкуваме това, че Сергей Станишев си е наместил очилата със средния пръст и дали поредната изява на Корнелия Нинова по някоя телевизия е знак, че нещата в партията се нормализират.

Истинската ирония обаче е, че проблемът „Овчаров” е изцяло проблем на Сергей Станишев. Защото днес вдъхновените фенове на това ръководство, а дори и тези от тях, които показват медийно вдъхновение в лично качество са скептични, меланхолични и отчаяни, се опитват да натоварят Овчаров с всички отговорности и вини в БСП. Всички знаем, че лидерът на БСП – София не е ангел. И сигурно няма да се класира в първото купе във влака за рая, но големият въпрос е – а къде е бил Сергей Станишев през това време? Сергей Станишев е лидер на БСП от 2001 година и имаше цялото време на земята, за да се отърве и прочисти партията от хората, които смята, че пречат. При това можеше да го осъществи елегантно и фино, без да бъде обвинен в нищо. Вместо на действия обаче Станишев заложи активно на вдъхновяващи речи, реши като американски пастор да наблегне на думите за вдъхновението на левицата и за състояние на съвременната социалдемокрация, а днес вече хората му отново са изненадани от изявленията на Овчаров. Ало, минаха 9 години, може би е време да започнете да забелязвате нещата, а? Може би е време да си признаете, че се провалихте и то с гръм и трясък?

Можем да си говорим днес каквото искаме за Румен Овчаров, но е факт, че той първи постави и заговори за нещата с истинските им имена. Ясно е, че той също няма моралното право да заема тази позиция, ясно е, че Овчаров не е и няма да бъде идеалът за ляв лидер, но е факт и друго – това, което говори Овчаров днес е изцяло лексиката на Станишев. Просто лидерът на столичните социалисти метна всичките изговорени клишета от Станишев срещу самия Станишев. Защото – помислете – нима Овчаров и Станишев са толкова различни един от друг? Аз вече не мога да открия разликата между тях. Единият не иска да си тръгне и другият не иска да си тръгне. Единият казва, че е дал знак с оставката си, другият казва, че е показал принципи с оставането си. Единият обвинява десетината души около Станишев, другият също обича да говори за някакви неясни сили, които подривали лявата му партия. Единият тръгна да спасява БСП, другият също. Какво да си говорим? Ангелите са в БСП и искат да помагат...А може и да наречем това любов. Алхимична любов. Те толкова много си приличат, че неусетно се намразват жестоко. Двамата са като политически близнаци, които не искат да признаят, че са станали вкупом непотребни. Те са като сплав, която вече не иска да стои на едно място. Иронично е.

Истината е, че БСП изобщо не се нужда днес от дискусията Овчаров или Станишев. Тази дискусия е измамна и неистинска, защото няма между какво да избираш. БСП днес е пълна обаче с всякакви опити и магьосничества, които искат да подменят реалната дискусия. Заради това на всяка крачка можеш да се натъкнеш на бетонни клишета и въпроси, които искат да смажат в зародиш опитите за разговор. „Ох, ама кой ще смени Станишев? Няма човек, който да е в състояние” е най-често срещания аргумент. Казват го и доста мислещи хора и дори го повтарят няколко пъти с отчаяние. Този въпрос обаче е поредната клопка на полуистините с които БСП се опитва да се крепи в реалността. Защото отговорът е ясен – винаги има кой да смени Станишев. Ето вече чухме единият отговор – Овчаров. Той имаше почти куражът да го каже. Но именно отговорът на Овчаров показва колко фалшив и неистински е въпросът. Защото БСП се нуждае от разговора за това как ще се промени, за това какво ще промени, за това каква трябва да бъде. Станишев досега не е дал отговор на нито един от тези въпроси. Не ми е ясно дали около него има 10 или 20 души, може и да няма никой, но не мога (признавам си го откровено и патетично) да гледам БСП в това състояние. Дори вече не мога да напиша един свестен анализ за моята партия, защото изобщо не съм в състояние да се оправя във вихъра от клишета, абсурди и шантави идеи, които трябва днес да минат за автентична лява политика. Когато една партия остане в това състояние – в състоянието на алхимична каша, неразбираема дори и за собствените си създатели, очевидно е време за толкова голяма промяна, че да не можеш да си поемеш дъх от нея. Полулечението е равно на смърт. Липсата на лечение ще е равна на изчезване. Овчаров или Станишев е дилема – лъжа. Да сложим край на политиката с даването на знаци и да започнем да правим политика на ясните послания. Толкова е простичко, че звучи като най-голямото клише на земята.

Иска ми се да вярвам, че БСП няма да загине. Но вече съм наясно и с друго – крайно време е ерата на слепотата да свърши. Лявото пространство тръгва да се развива под напора на фашистката политика на ГЕРБ и дясно-налудничавата им стихийност. Това ляво пространство е самоорганизиращо се понякога, инстинктивно надушва несправедливостта, а вече е на път да разбере, че няма нужда от БСП, за да поставя на дневен ред своите обществени интереси. Защото въпросът на левицата днес не е дали да изберем Станишев и да се борим срещу гада Овчаров или да катурнем скапаняка Станишев, за да направим Овчаров ляв император. Левицата е загубила усещането си за хората, за автентичните им проблеми, а блясъкът на идеите се е разтопил между два семинара и три „десанта”, извършвани със скъпите коли. БСП се самозапуши и изолира в налудничави дискусии, както и в утопичната надежда, че може да я кара по старому, но в нови условия. Е, боговете на политиката, страшно обичат да се гаврят с подобни слабоумни номера. Те никога не минават.

И най-накрая, за да приключим това алхимично пътешествие в дебрите на БСП, нека да припомним една стара мисъл. Тя е родена от комбинативния мозък на суперзвездата на средновековната алхимия, човекът наречен Теофраст Филип Ауреол Бомбаст фон Хохенхайм, но станал известен като Парацелз. Същият кадър в пристъп на драматургично просветление е громял своите врагове с репликата: „Само невежите твърдят,че Природата не е създала лек за всяка болест”. Та само политическите невежите днес или пък само онези, които имат интереси от липсата на промяна, могат да твърдят, че левицата може да застине в това състояние. Левицата ще се промени. По един или друг начин. И това ще стане без Станишев и Овчаров, защото и за двамата няма място в тази промяна. Те са изхабени и непотребни. Вярвам обаче и заради това в душата ми е леко и весело, че БСП ще намери мястото си в тази промяна. Не подценявайте оптимизма – истинските алхимици май основно са вярвали в него!