(попвариант на богословска беседа)
За влака от Пловдив за София (красивото майско слънце се появи на прозореца и ме съпровожда по целия път) си бях подготвил книгата с разказите на Борхес „Смърт и компас”. Тези разкази съм ги чел поне 20 пъти, заради това вече не подхождам към книгата хронологично, а оставям на сляпата съдба да реши върху какво да прикова вниманието си. Всеки разказ на аржентинеца е уникален, така че това е лотария (не във Вавилон) в която не можеш да сбъркаш. Този път духчетата на литературата извадиха от голямата колода с разкази - „Трите образа на Юда”. Нека само да припомня накратко за какво става дума в текста. Борхес, който твърди, че е е налудничаво да пишеш от една идея роман от 500 страници, а много по-добре е да си представиш, че такъв роман е написан и да говориш върху него, ни представя творчеството на богослова Нилс Рунеберг и говори за книгите му. Нилс Рунеберг, разбира се, не съществува, но идеите развити чрез него заслужават внимание.
Рунеберг или Борхес (дали това има значение) си задават няколко много важни въпроса около личността на Юда. Юда е един от избраните апостоли и е получил сила. Следователно – твърди Борхес, хаха, добре де Рунеберг, трябва да тълкуваме постъпките му в най-добрия смисъл. Тоест предателството на Юда не е направено от алчност, а от желанието да се балансира светът. Словото е получило плът, значи е трябвало някой да поеме върху себе си силата на проклятието и това е Юда. Героят на Борхес дава още една гледна точка към деянието – постъпката на аскет, който иска да умъртви душата си. Юда е търсел ада, защото му е стигало божието блаженство.
Разказът на Борхес се извисява до нивото на мрачна оратория в своя величествен край с една свръххипотеза. Последната книга на Руненберг се казва „Тайният спасител”. В нея всъщност се развива еретичната идея, че Юда е образът на Бог. Но Бог, който е станал напълно човек – чак до безчестието и проклятието. И че това е най-голямата саможертва на която едно божество е способно.
На мен светът на ересите ми харесва. Защото те описват толкова по-различни варианти на вселената, че е съзнанието не може да остане спокойно. Светът в който Юда е всъщност Бог, приел изцяло тежестта да бъде човек, няма как да е лош. Защото това е върховното изкупление на греховете. В този смисъл Борхес се е вдъхновил да са запише в дългата редица на ересиарсите, които са имали куража да променят нашите възгледи за света.
Няма по-добро място за размишления по богословие от влаковете. Непрестанно сменящият се пейзаж, непрекъснатите разговори на хората, всичко във влака те убеждава, че картината на света никога няма да е пълна, ако не вкараме божествената сила в уравнението. В размишленията ми има една уловка, но ще ви оставя сами да я хванете или пък лъчезарно да я пропуснете.
И така, докато влакът взимаше разстоянието между София и Пловдив реших да направя една кратка класация най-любимите си еретици и ереси. Това е интелектуално приключение със съмнителен резултат, понеже богословските ми знания не са систематични, нито пък пълни и се основават единствено на безгранична лудост, радост в сърцето и неочаквано красивото удоволствие да разсъждаваш върху смисъла на битието в период на икономическа криза. С други думи – не си мислете, че можете да научите нещо от моя текст. Единственото, което вероятно ще научите е, че реалността никога не може да бъде граница за един скучаещ мозък.
Първи в тази класация ще поставим великият ересиарх Василид. Само да отбележа – неговата космогония е вълнувала доста и Борхес. Василид твори на божия свят стотина години след Христос. Красивото на неговите думи и заради това те са прелестни и невъздържани е, че идват до нас не от автентичния източник, а от две съчинения, които са насочени срещу ереста му. Основен душманин на Василид е св. Ириней Лионски, който съвестно си прави труда да документира религиозните философски престъпления на своя опонент. Василид изгражда една странна и леко стряскаща вселена, начело на която стои един бог, който няма име. Тази сила е безименна, дори несъществуваща. Може да се каже, че този велик еретик приема Сътворението като нещо случайно, странично събитие, както кратка колонка в големия вестник на божествените събития. Василид създава стройна система за възникването на хората, света и Спасението, но едва ли нейното описание ще представлява голям интерес за много хора. Както правилно отбелязва Борхес в есето си за Василид – навремето богословието си е било добро хоби, ама днес човечеството си е открило други забавления. Василид обаче е нещо като поет в религията. Поне аз обичам да си го представям така. Защото в идеите му откривам много вълнуващи идеи, които подхождат повече на поет, който съзерцава небето.
В класацията си не мога да пропусна и вероятна най-великият еретик, суперзвездата на ересите, най-известният идеолог на гностицизма Валентин. Ако човек се зарови в религиозните книги – изтощително занимание, което често е съпроводено от прозявки дълги като закуската на френски аристократ – ще види, че срещу Валентин са изписани вероятно повече страници отколкото срещу Сатаната. Аз разбирам това положение. Победените винаги получават много хули, но пък днес, в епохата на световните конспирации, Валентин вероятно трябва да се подсмихва доволно, където й да е сега душата му.
Гностиците вярват, че знанието се придобива по пътя на откровението. Тоест то не е нещо, което можеш да усвоиш с опит. Знанието, този коварен гнозис е нещо, което е дори повече от вярата. Има и друг бонус – гностиците допускат съществуване на повече от един бог. Всъщност фразата не е много точна. Те вярват, че Бог е един, но демократично смятат, че има по-нисши божества в йерархията и ги наричат еони. Гностиците, а сред тях и най-известният допускат, че светът не е непременно сътворен от най-висшия бог, а от сила, наречена Демиург. Много се спори дали този прословут Демиург е някаква фантазия за зъл бог или просто е различна творческа сила. Но след като в космологията има йерархии, то гностиците започват да смятат – и така прецакват или променят (вие решете) целия Западен свят – че пътят към знанието също е така стъпаловиден. Днес едва ли ще откриете в този свят конспиратор, който да не се грее в огъня на гностицизма. Защото Валентин, този коварен Валентин насочва религията в посока на окултизма, въпреки че самият той едва ли е подозирал каква дивотия ще сътвори.
Тука ще трябва да поставя и една друга ерес – хилиазма. Въпреки сложното име, което не говори нищо, тази ерес представя една удивително просто идея, с която всеки в християнския свят се е сблъсквал в една или друга форма. Най-общо казано тези еретици вярват, че рано или късно Исус Христос ще се завърне и то много време преди края на света. По този начин ще се установи неговото 1000 годишно царство.
Защо ме кефи хилиазма? Защото всяка религия е опит за вечна утопия. Хилиастите обаче не искат единствено отвъдно блаженство, а и земно. Заради това се втренчват в завръщането на Христос. Това е една и батална утопия, защото при своето връщане Христос ще води тежка битка с армиите на Антихриста, за да ги порази и установи хилядагодишния мир. Пичовете обаче не се задоволяват само с това. След блаженството на завръщането идва нов скок - всеобщо възкресение на мъртвите и всеобщ съд за делата. За хилиазма научих докато се рових за информация за великият и странен руски философ Николай Фьодоров. Защото този образ има аналогична идея. Според него човечеството трябва да се посвети откриването на безсмъртието и възкресяването на мъртъвците от началото на света досега. А после – всички безсмъртни земни жители да населят звездите. Може би във Фьодоров има някаква отсенка от хилиазма, въпреки че едва ли е повлиян много от него. Важното е, че трябва да ценим ересите, които гледат глобално на света и ни предвещават 1000 години щастие. Никак не е малко.
Няма как да избягаме от класическата българска ерес – богомилството. Навремето имаше опити да предадат на тази ерес политически характер, което е все едно да кажеш, че Лили Иванова е на 24 години. Самият поп Богомил, създателят на това учение, също има съдбата да достигне до нас най-вече чрез уникално бойният текст на презвитер Козма „Беседа срещу богомилите”. Никой няма да сбърка, ако прочете презвитер Козма, в българската писменост той много преди Ботев вкарва толкова жар в своята религиозна публицистика, че миналото време с нищо не намалява прелестта на текста. Да не говорим, че няма как човек да не се изкефи на красивата игра на презвитер Козма с името на опонента му - той го нарича Богунемил...
Както и да е. Тази класация взе да става дълга, но ще припомним, че според богомилите човекът е сътворен от Сатанаил. Не бързайте да въздишате тежко – Сатанаил всъщност е първороден син на Бога, но възстава срещу Отца си. Въпреки, че създава човека, Сатанаил не е имал силата да му вдъхне живот и заради това се обръща към своя родител, който изпълнява и този негов каприз – вдъхва живот в телата човешки. Това, както сами разбирате, преобръща възгледите на християнството. Богомил, който си е почти класически последовател на павликянството, е направо социален реформатор. Освен, че създава едно религиозно учение, в което доброто и злото са преплетени по много ексцентричен начин, той допуска жени да бъдат свещеници, нещо за което Западния свят узря много, много години по-късно.
И най-накрая в тази класация ще поставя едно учение, за което пък оказва се, всички са чували. В този смисъл популярността му е голяма, въпреки, че не просъществува дълго. Става дума за адамитите. Отвъд идеята, че правят религиозните си церемонии голи, нещо което може само да бъде поощрено в епохата на глобалното затопляне, стои разбирането на тези хора, че човек трябва да се върне в състоянието на невинност. В Рая Адам и Ева са били голи, не за да могат да се имат по всяко време, а защото нямат познанието за добро и лошо. Адамитството достига и до България и днес можем леко да съжалим, че то не е останало дълго на наша почва. Въпреки, че можем чисто ексцентрично да си представим, че ако от бездната на историята отново се появи някой адамит, то всеки български плаж през лятото ще му предостави прекрасна възможност за пламенни проповеди и цяла сюрия млади фенки.
Така след като вече е време да се разделяме с нашето пътешествие в загадъчния свят на ересите, може би е време да взема думата и аз. Само за кратко. Време е да върнем богословието като легитимно хоби на хората. Светът се изчанчи яко и, ако повече от нас размишляват вкупом върху тайните на вселената, имам усещането, че планетата може да открие и по-добро бъдеще за себе си. А, ако някоя компания от блондинки в своите размишления достигне до идеята, че моето писане и самият аз сме проявления на лъчиста божествена сила, нека не се стесняват да ми пишат. Хората трябва да си споделят космологичните си фантазии. Аз съм лъчезарна личност и имам какво да кажа върху такава една идея. J
No comments:
Post a Comment