1. Гледка от поднебесния хотел
От терасата си в хотел „Арпезос” виждам басейнът на съседния хотел. Той е ярко осветен, водата му е ослепително синя. Такава вода съществува само в сънищата за карибските острови. Не знаех, че я има в действителност. Странно е, че в другия хотел май няма хора. Басейнът си стои празен, въпреки че навън е яростна жега и макар, че наближава полунощ, ветрецът не носи хладина, а само разпръсква като спрей топлината.
В далечината се вижда друга светлинна феерия – прословутото Водно огледало. Знам, че покрай него се води политическа битка, но мамка му, то е много красиво. Нощем сияе като галактическа магистрала. Светлините на лампите се отразяват във водата. Фантазията на един поет като нищо може да се обърка. В мрака на нощта е трудно да различиш звездното небе от сияещата със светлинните отражения вода. Невероятна гледка. Все едно си се възкачил на небето и от поденебесните селения се наслаждаваш на обикновения свят. Колко ли градове в този свят са способни да ти поднесат такава божествена гледна точка?
2. Делтата на сълзите
Преди четири години за първи път стъпих в Кърджали. Беше развихрената 2006 година. Странно време и много политика. Твърде много политика. Тогава попаднах в музея и видях, че продават миниатюрни модели на канички за сълзи. Местните вярват, че в тях можеш наистина да побереш сълзите на мъката си. Не знам защо го правят. Иска ми се да вярвам, че причината е веднъж завинаги да се отървеш от тъгата. Когато един ден изплачеш и последната сълза в миниатюрната каничка, тогава пред теб се ширва свят единствено на щастие, възторг и ентусиазъм. Не е ли велико?
Защото е много трудно, о ужасно невъзможно е да си представиш, че в Кърджали някой би плакал. Това е град изваян от невероятни контрасти и стъписващи окото гледки. Душата се гърчи от толкова много красота. Тук е делтата на сълзите. Имам предвид, че това е градът в който можеш никога да не заплачеш. Сигурно поради тази причина хората събират сълзите си в канички. Сълзите изглеждат невъзможни в този град-компилация. Кърджали е странна смесица от красивото безвремие на ранните 80-те години на миналия век и модерни сгради, които ехидно намекват за глобализация. От кротката меланхолия на миналото се пренасяш в досадното изящество на бъдещето. И никога не е скучно. Има вятър, слънце, дървета, преминаващи девойки понесли красотата си на някъде, няма как да повярваш в сълзите. Кърджали – градът, в който сълзите са ценност. Нещо такова трябва да бъде написано на табелите. Билбордовете трябва да го изписват с едри букви. Всичко тук е като рекламна листовка на възможното щастие. Какво по-хубаво?
3. „Позитано” 29
Завръщане в настоящето. От автогарата се отзовавам в центъра на града. В далечината на напечената улица се вижда червенеещ клуб, гордо носещ името „На всеки километър”. Напук на местните власти и официалните документи адресът на клуба е „Позитано” 29. Неговият собственик / съдържател другарят Назми Мюмюн гордо обяснява, че „Позитано” му е любимата улица в София, а номерът е 29, защото Кърджали е 9-ти многомандатен избирателен район. Клубът е нещо като средище на хора от всички партии.
Една възрастна жена влиза, за да си преснима документи на ксерокса. Другарят Назми Мюмюн веднага е насреща:
- Кажи ми сега честно нещо – обръща се фронтално той към бабата - за коя партия гласува на изборите?
Бабата се смущава, но после срамежливо отронва: „ГЕРБ”.
Др. Назми Мюмюн е възмутен и не пропуска да каже:
- Еееее, тогава ще ти взема пари за преснимането без и окото ми да мигне. Ако беше гласувала за БСП – нищо нямаше да ти струва....
Възрастната жена вижда в това шанса си да блесне с толератност:
- Ама аз и за БСП съм гласувала преди....
Др. Назми Мюмюн обаче вече е непреклонен:
- На следващите избори гласувай за нас, пък ще видим...
После се обръща към жена си, която нарича галено Туркинята:
- Я, ти вземи направи едно кафе на дамата, да види, че ние социалистите на обида не носим...
После покрай „Позитано” 29 минават две млади девойки. Другарят Назми Мюмюн отново се развихря:
- Месечинке – казва той на едната – още две като тебе да минат от тука и никога няма да остарея.
Девойките се хилят весело и се изчервяват. Всичко в Кърджали носи полъх на някаква невинност. Направо е невероятно.
Влизат много социалисти. Др. Назми Мюмюн е решил, че трябва да ме представи на всеки от тях. С думите, които използва за мен спокойно може да се опише дори Достоевски. Едва ли ги заслужавам. Стряскащо е друго. Социалистите искат да си говорят с мене. Започваме с дребните местни проблеми. Как ГЕРБ се държат налудничаво. Споменават, че тукашната депутатка от управляващите съвсем е забравила от кой свят е. После се пренасяме на национална сцена. Стигаме до консенсус, че Бойко Борисов не е наред с главата. Правим извода, че Цветан Цветанов е синоним на новата българска простотия. В диалог си стискаме ръцете върху твърдението, че това правителство е най-некадърното, което някога сме имали. После прелитаме върху истински болезнените теми.
- Как ти се вижда Сергей Станишев? – с болка и тъга ме пита един старец.
Отговарям му с истината – „никак не ми се вижда”
Старецът въздиша тежко, личи си, че мисли същото, но е очаквал надежда от мене. Тогава не издържам и му казвам, че всичко ще се оправи. Не знам дали го вярвам, но виждам, че фразата действа магически. Споделям надежда за бъдещeто и твърдя, че БСП ще си влезе в релсите, пък било то със Станишев или без него. Старецът се обнадеждава. Призовава ме да не изпускаме кабинета от поглед. Обещавам му го категорично.
През „Позитано” 29 минава и бившият лидер на СДС в Кърджали Агоп Узунбохосян. Гледа ме скептично. Той е шеф на местната обсерватория. После обаче се сеща, че ДУМА е единственият вестник писал в защита на Роженската обсерватория. Както бяхме в двата края на политическото пространство, човекът изведнъж ме призовава да сме все така на постта си. Сеща се, че и навремето е имало хубава дописка за него във вестника и мрачно твърди, че докато е имало „Демокрация” и един ред там не са написали за него. Аз му споменавам, че никой не е пророк в собственото си село, астрономът се съгласява с мен, после си говорим за живота и се разделяме като приятели. Магията на „Позитано” 29.
Накрая – в клуба влиза млада девойка с невинни очи. Емине, чиято фамилия не ще мога да си спомня. Др. Назми Мюмюн ентусиазирано ми обяснява, че това е бъдещата суперзвезда в певческото изкуство на Кърджали. Младата девойка се радва на презентацията си. Питам я коя е любимата й певица и очаквам банален отговор, но отговорът е повече от банален – Селин Дион. Човек обаче е склонен да прости баналностите на девойките с невинни очи. Нима не е така, кажете?
4. Извънземното
Най-интересното от всичко. В клуба „Позитано” 29 влетява млад аспирант по социология от университета в Женева. Образът се оказа грък, който учи в Швейцария и обикаля Кърджалийско, за да види как съжителстват българи и турци. Говори само на английски и аз неусетно се оказвам в ролята на преводач. На 15-ата минута говорех англйиски все едно ми е майчин. Социологът Дамянос бе обикялял по турските села и се бе шокирал от един-единствен факт – турците не искали да си говорят с него за политика. Обсъждали всичко останало – кравите, кокошките, телевизията, Евровизия, но когато опирали до политиката откровено му казвали: „Говори с кмета!”
Защо това да е най-интересното? Защото с рационалния си западен мозък Дамянос твърдеше, че според него политиката е травма за българските граждани. Че има йерархия на страховете и обвиненията. Турците се страхували да говорят за политика, а българите обвинявали. Турците не искали да влизат в дълбочинни обществени анализи на живота си, пък българите на третата минута твърдели, че исканият за повече права и оплакванията за дискриминация за абсурдни. Интересно е да видиш как западнякът изпада в ступор от особеното световъзприемане на действителността по нашите краища. Дамянос дори смяташе, че е странно как обществото съществува оплетено в такива самоизключващи се неща. Нямаше как да обясня на пошвейцарчения грък, че без този първоначален абсурд българската нация би била невъзможна. Нашата нация съществува на ръба на реалността и измислицата. Тя е в перманетно състояние на "няколко сантиметра от световната конспирация”. Тоест българите и турците биха се разбрали прекрасно по темата, че някой друг е виновен за неудачите в живота им. И заради това оцеляват заедно. Дори се разбират. Заради това е прекрасно да си българин и няма начин да не обичаш хората в страната. Всички сме абсурдни до смях и лека истерия. Можех ли изобщо да обясня на този странен социолог Дамянос, че прилича на извънземно сред нас?
5. Retro chalga in time
Кърджали бе решил да ме смае и със своята носталгичност. Имах чувството, че навсякъде звучи една и съща песен. Май я пееше Орхан Мурад. Текстът звучи така:
И хиляди слънца да засветят на този свят
твоята усмивка ще ги затъмни.
И всички диаманти и злата да заблестят
няма да блестят като твоите две очи.
Това ме връща много назад във времето. А светът бе решил, че трябва да ми покаже тази изкусителна смесица между минало и бъдеще. Това е песен, която трудно можеш да не запееш, дори и изобщо да не я харесваш. Кърджали – градът в който можеш да пееш песни за хиляди слънца!
6. Пълно щастие и абсолютен възторг
В края на деня аз, др. Назми Мюмюн и още няколко социалисти седнахме в една кръчма. Беше толкова впечатлителен ден, че дори не ми се пиеше, което е страшно нещо, особено, ако бъде казано за един репортер. Подухваше вятър, а дърветата шумяха успокоително. Стоях и слушах оркестъра, който с невероятно упорство прекарваше музикалната ми душа през цялата палитра от стилове – „Сбогом, дано си щастлива”, пееше в един миг певеца, а в следващия певицата вече беше на вълна „Води ме в някоя квартална кръчма”. Интересно е, но обиколките на непознатите градове винаги приключват в някой ресторант. И винаги се намира певец / певица, за да обобщи с музика целия ден. Всички ми обръщаха внимание, слушаха ме какво говоря, гледаха ме като източник на непозната мъдрост, а това е една от най-големите грешки, които можете да допуснете с репортер. Изведнъж установих, че говоря само аз. Ама вече се усещах, че развивам глобални теми - че говоря за краха на капитализма, за усещането си, че революцията предстои и за красивото удоволствие от факта, че има мигове в които си наясно със себе си. Тоест мигове в които знаеш къде се намираш, знаеш кой си и си наясно, че щастието е тук и трепетно дебне, за да те сполети като неочаквана буря. С много блясъци и радостен дъжд.
След това стоях 15 минути на терасата на хотела, гледах красивият град и почти се разтопих от прелестта му. Влязох в стаята и за 20 минути написах този текст. Абсолютен възторг. През цялото време в главата ми кънтеше:
Мислите ми все към теб, все към теб летят.
Видя ли те - знам, ще спрат моите сълзи.
И когато две сърца във едно затуптят,
нека да се слеят нашите души.
От мен да знаете – нямам представа за коя жена Орхан Мурад е изпял тази песен, но при всички случаи все едно я е пял за Кърджали. Тук сълзите са наистина невъзможни и човек заспива със светлина между клепачите. Как да не си във възторг, кажете?
No comments:
Post a Comment