Сълзите на страха

"Благодаря ви, че не ме предадохте", обърна се през сълзи към столичните социалисти досегашният председател на софийската организация Румен Овчаров. Това беше запомнящо се.

Емоционалните мигове на един човек трябва да бъдат уважавани. Защото само емоцията може да направи политиката истинска и непосредствена. Но никога не трябва да забравяме, че крокодилите също плачат в миговете в които разкъсват своята плячка. Така че плачът сам по себе си не може да бъде разглеждан като политическа ценност или пък като знак за искренност.  Плачът понякога може да е маска.

Защото, ако беше докрай честен Румен Овчаров трябваше през сълзи да сподели, че той се опитва да предаде стоящите в залата делегати. Нека да не се правим на девици - предателството и политиката винаги са вървели ръка за ръка през вековете, но когато предателството получи сълзите като знак, тогава нещата придобиват плашеща романова форма. Нека да видим: тръгвайки си от БСП-София остави свой наследник в лицето на Анна Янева, една от "преторианците", безрезервно вярна на досегашният лидер и без някога да се е опитвала да води автономен обществен живот. И човек започва да се пита за видените сълзи и да си задава въпроси.

През 2009 година Овчаров блесна с една крилата фраза: "Първанов извади Станишев като зайче от ръкава си и го направи лидер". Думите бяха изречени с морален патос и разобличетелна сила.

През 2012 година Овчаров извади Анна Янева като зайче от ръкава си и я направи лидер на БСП-София. Това си пролича дори по нейното поведение. Тя бе толкова уверена, че ще спечели, че дори не разви лидерска реч. Изказа се колкото да маркира 4 проблема с които ще се бори в бъдещето. Но пък хората в залата още бяха замъглени от сълзите.

Не я слушаха.

Защо ли да я слушат?

В крайна сметка резултатът от конференцията може да бъде обобщен с банална фраза - "процедурата уби политиката". В случая - уби хората с идеи и даде предимство на изваденото от ръкава зайче. Сълзите просто дадоха лошо начало. След тях драматургията изисква чистота на сюжета, а не баналната подлост на апарата. А стана точно така. Когато апаратът усети, че върви към сгромолясване в пропастта, той събуди последните си инстикти за оцеляване. И успя в късните доби да промени нещата и напълно да побърка БСП - София, защото изборът на Анна Янева никой не възприе като нещо друго освен като триумф на статуквото. А статуквото, каквото й да четем в доклада на досегашния председател, никак не е розово. БСП в София е със синдрома на постоянния лузър. Което не означава, че няма спечелени избори, а че никога не е печелила единствените избори, които отдавна трябваше да спечели - кметските.

И когато една партия се заклещи в този синдром има два пътя за изход. Единият е вледеняваща самокритика и разтърсващо откровение. Другият е параноични вопли, че БСП губи заради самата себе си, защото неназовани тъмни партийни сили правели всичко възможно да спънат политическият триумф. И, когато превърнеш параноята в политическо оправдание, значи собствената ти организация добива статут на психиатрия.

Апаратната хватка с която Анна Янева бе извадена от ръкава и ръкоположена за лидер обаче, успя да разкрие един истински симптом за БСП - София. Организацията е разделена на две части. Да не говорим за това, че гласовете на всички, извън Янева с доста надвишават нейните. Сълзите не бива да замъгляват ума, за да видим, че това предвещава бурни времена за нея. Единството на апарата не е едно и също като единството на електората. Повечето членове на БСП в София бяха излъчили делегати, които да гласуват за промяна. Единствено политическите маневри, старите игрички и размятаните листчета успяха да победят и този път, но със зор. С вазелин, както биха казали по-циничните. Срамно е да си циничен, когато гледаш сълзите, но пък помага да разбереш истината. Истината винаги е цинична, особено, когато си посякъл промяната в името на възхода на зайчето.

В БСП-София промяната гледаше основно от двама души - Борис Цветков и Николай Малинов. Всеки от тях има много силни и някои слаби страни, но общото беше, че хората видяха в тях надежда. Каквото и да говорят именно надеждата прави политиката ценна. Защото без нея една организация се свежда само до технологии, а технологиите убиват духа. Заради това кампанията срещу тях доби плашещи размери. Седмици предварително са били правени опити да им извият ръцете и да ги накарат да се откажат. В самия ден на конференцията хора обикаляха из делегатите и пускаха дежурни реплики ту срещу единия, ту срещу другия. А очевидната сделка между Овчаров и Станишев придаде зловещ фон на цялата конференция, защото разми изобщо идеята за нова политика.

В крайна сметка кандидатите на промяната играха като камикадзета срещу цялата мътилка, която целеше да ги удави. И знаете ли - нека да не оценяваме дали промяната щеше да е добра или лоша. Хората са измислили промените, защото само те са начинът за ценно познание върху света. Статуквото е консервативно, защото модерният поглед може да го унищожи като светлина вампир.

Статуквото избра Анна Янева.

Но и то е наясно, че твърде много сълзи се натрупаха в нейния избор.

Но пък тези сълзи!. Човек ги гледа и започва да се чуди какво ли щеше да стане без тях. Дали, ако ги нямаше, половината конференция щеше да се пробуди и да закрещи: "абе, пак ли ни пробутвате стария номер с наследниците, стига толкова!".

Дали, ако сълзите не се бяха появили, част от тези, които могат да намерят хиляди логични оправдания на техния предрешен избор, пък нямаше поне един път в живота си да постъпят самостоятелно?

Дали без сълзите хората, които мислят с листчета щяха поне за миг да се опитват да мислят сами?

Дали пък без сълзите някой нямаше да се вслуша и да каже, че време да се удари по масата и хората, които са социалисти само на думи, да си взимат куфарите и да ходят в друга партия?

Ама нали знаете.

Плачът изцяло променя човека в очите на другите. Защото хората не си дават сметка за едно нещо. Хората плачат от тъга, любов, радост, прилив на емоции. Но забравят и друго.

Много често сълзите са от страх.