Пътешествие до центъра на Европа

(един текст, който разкрива тайното оръжие на ЕС, как есента незаконно пребивава в лятото и всички начини да си вдигнете купон във Франция)

1. Есен в Страсбург

В средата на юни есента в Страсбург не си беше тръгнала. И не даваше никакви признаци, че има намерение да прекрати незаконната и несанкционирана от ООН метеорологична окупация на този град, който политически е назначен за столицата на Европа. Но вероятно трябва да си представяме всички сериозни институции насред вечна есен. Историята на ЕС сигурно щеше да бъде различна, ако седалището на Европейския парламент беше в Ница, а не в Страсбург. Но очевидно бюрокрацията и лятото не се обичат един друг. Заради това трябва да си представяте страсбургската лятна есен като особен сезон, пратен специално от боговете, за да може Евросъюза все пак да функционира. Дъждът, вятърът, облаците – всичко в Страсбург приличаше на мелахоличен фон от романите на Богомил Райнов за топразузнавача Емил Боев. Този  метеорологичен бонус сякаш бе създаден специално за мен, защото извънрденото пътешествие към земите на Европарламента ме извади рязко от обичайния ми дрескод, въртящ се основно около идеята за тениска и дънки (тоест дрехи, които затрудняват публиката да улови упоритото качване на килограми, това кулинарно бедствие за което Жак Пепен – тъмно да е името му – никога не говори) и ме паркира в сако, риза, панталон и вратовръзка. Тази комбинация от дрехи щеше да ми докара топлинен удар дори и в 4.30 сутринта, когато махнах отчаяно на едно такси да ме откара на летището. Най-готиното от всичко е, че шофьорът ме взе за едър бизнесмен, защото през цялото време ми говореше на вие, мазнеше ми се, разпитва ме за страните от цяла Европа без да види, че агонизирах от жега. Най-накрая му разбих сърцето с мизерния бакшиш, който му оставих, но пътищата из Европа са скъпи, кризата дебне зад всеки ъгъл, а и никога не се знае кога човек ще се сблъска с поредната идея на десен финансов министър за масово обедняване на населението...

Есента започна още в Париж, където цялата журналистическа група мощно изтърва другият полет за Страсбург. Просто летище „Шарл дьо Гол” се оказа с размера вероятно на Пазарджик, мегаструктура, архитектурен монстър, със собствено метро и автобусен транспорт, където преходът от терминал до терминал може да ти отнеме час при това без да слагаме в него времето през което се буташ в тълпите или забавяш ход, за да не изглеждаш подозрителен в очите на френските войници, които се разхождат с автомати по летището и оглеждат подозрително пътникопотока.

Та след като самолета бе изпуснат като спасителен финансов транш на закъсала страна, реших да огледам летището и да изпия едно кафе, за да попия атмосферата не само визуално, но и телесно. И тук веднага дойде културен шок.

Като типичен българин аз винаги очаквам във всяка друга страна да се живее по-добре от моята собствена. Обаче се оказа, че французите са бавни, мързеливи и мудни. Което, ако прочетете текста до края, ще видите, че не е обида, а просто констатация. В едно заведение във Франция можете да чакате около половин час преди някой от келнерите да дойде да ви обслужи. Също така съвсем обичайна картина е да видите неразчистени маси дори и в най-елитните заведения. Просто французите не бързат заникъде, което е в рязък контраст на постоянно внушаваната ни картина на западния свят, че всички се скъсквали от бачкане и протривали по четири чифта обувки на ден.

Едва на „Шарл дьо Гол” схванах лекото изумление на един френски журналист от „Юманите” с когото се запознах в Габрово. На особена смесица от руски и английски (това беше начинът за комуникация между нас, но пък беше достатъчно, за да разберем, че и двамата сме за световната революция) той сподели, че е впечатлен от бързината с която сервитьорката сменя ракии и салати по масата и дори сподели, че собствената му съпруга не може да постигне такава бързина, дори и когато гостната й е пълна с жадни комунисти, които са се събрали да плюят Саркози (това беше в епохата преди Оланд да стане президент).

И така – навън валеше дъжд, на терминала на летището ми бавеха кафето, а аз се изпълвах със законната гордост на човек, който е открил привлекателно икономическо качество на страната си. После се вкиснах, защото установих, че всъщност предпочитам сервитьорите у нас да са добре платени и бавни, отколкото зле платени и бързи. Защото иначе всичко по летището подсказваше стандарт недостижим за средния българин. Цените къртеха зъби. Намерих си кафе за три евро и минавах за късметлия, въпреки, че трите глътки в чашата ми съвсем не изглеждаха като нещо, което струва 6 лева. Преглътнах гордо и го изпих. Хареса ми.

След три часа в Париж, хаха, всъщност единствено и само на летището, самолетът за Страсбург ни натовари и само 40 минути по-късно попаднах насред есен през лятото.

Ръмеше леко, небето беше сиво, а Страсбург в далечината приличаше на нереално видение и красив сън. Изведнъж се почувствах удобно в сакото си, усетих, че вселената се е наредила така, че да не изглеждам много потящо се нелепо и се почувствах готов да видя реалната Франция, тази Франция, която обаче винаги си представям единствено и само като пътешествие с лодка на фона на песента „L`ete indien” на Жо Дасен.

Страсбург, разбира се, нямаше нищо общо с тази представа.

2. Столицата на Европа и вечността

Страсбург е немски град, който живее с френско самосъзнание. Това е град – абсолютна жертва на историята. В мътните векове на Европа французите и германците са го превземали и изоставяли, превземали и изоставяли, докато не са предизвиквали трайна шизофрения в съзнанията на елзасците, които съществуват в гранично състояние. Франция и Германия толкова пъти са воювали за тази област, че историята на града може да бъде описана единствено с битки и леене на кръв. Вероятно заради това символът на Елзас е щъркелът. След векове на войни хората от областта колективно са замечтали да имат криле, за да избягат от цялата история, която им сервира единствено кютек и политически интриги. Най-накрая, когато печалбата се пада на Франция след Втората световна война, Елзас се пофренчва абсолютно, но всички наименовани на сгради, улици и дори ресторанти издават немските корени. С други думи Страсбург е град претърпял операция на пола, който обаче от време на време все още се сеща за предишните си страсти.

И така се стига до историческото решение Европейският парламента да заседава там. Страсбург е избран с идеологическа цел – да символизира новия мир в Европа и възхода на индустрията на туристическите сувенирчета. Така насред града се появява сградата на Европарламента – сюрреалистично архитектурно постижение, което изглежда недовършено, но вероятно един ден ще се окаже, че артистичната визия на архитекта (всъщност е цяло архитектурно студио, да са живи и здрави боговете на виртуалната памет) вероятно е искала да намекне, че модерността ненавижда завършените форми, защото те създават усещането за диктатура. Сградата в този си вид е приключена през 1999 година след 8-годишно строителство и днес е един от символите, които разтапят сърцето на европейските бюрократи с евтини бюфети, много кабинети и преводачи от всички краища на Европа.

Когато моя милост се оказа във вътрешния двор на сградата и вдигна поглед към масивната конструкция, за да се наслади на дъжда, вятъра и плющенето на знамената обаче, бях твърде далече от възторга. Единственият въпрос, който пробяга през съзнанието ми на закален анархист беше: „Какво ли ще правим с това чудо след като ЕС се разпадне?”. Опитах се да поставя въпроса като интелектуално предизвикателство, обаче получих няколко намръщени погледа от официалните представители на медийната политика на БСП, заради това реших да оставя проклятията и протеста си за този текст.

В момента ЕП по време на сесия функционира като мегашоу. Туристи от цяла Европа се събират, за да обикалят помпозната сграда, да цъкат с език и да наблюдават от амфитеатралните си места как дебатите протичат в изключително празна зала. След като изчакахме огромна опашка от посетители (журналистите влизат лесно, но пропуските ни не бяха готови и трябваше да влизаме от входа за народа) най-накрая се оказахме вътре в този модерен политически лабиринт. Няколко строги разпоредителки – французойки, които величествено отказваха да говорят на английски ни ескортираха до заседателната зала, за да чуем как баронеса Картин Аштън, върховен представител на ЕС за външната политика отговаря на въпроси на седмината депутати, които бяха в залата. Аштън беше във върхова политическа форма, защото в рамките на половин час успя да не каже абсолютно нищо, а речта й беше див сбор от евроклишета, независимо, че темата беше обстановката в Сирия. Изтощен от път, изморен от впечатления, с протест в душата, отказах да слушам Аштън на български и започнах да слушам нейния превод на португалски. Вътрешната мелодия на този език така ме омагьоса, че по едно време ми се стори, че дори разбирам какво се опитва да ми предаде преводачката. Самите преводачи/ки трябва да бъдат канонизирани за светци – идеята да преведеш едно заседание на ЕП прави дори и ада да изглежда като място за безкраен купон.

Та докато се оглеждах геополитически из европарламентарните кулоари и търсех къде кафето е най-евтино, както и дали има начин да скатая досадната лекция за това какво представлява ЕС – мъчение, което всички журналисти получават, загрях кой е тайният мотор на цялата далавера с парламентарния живот.

Сътрудничките на евродепутатите. 

Момент – те си заслужават отделна глава.

Тук обмислям какво ще правим с ЕП като се разпадне Евросъюза

3. Тайното оръжие на Европа

Сътрудничките на евродепутатите са особен вид представители на вида хомо сапиенс. Можете да ги видите навсякъде из сградата на ЕП. Различават се по секси бизнес-облеклото, което използват, за да парализират бързо евентуалните натрапници на техните шефове. Изпъчили цици напред и показващи деколтета, които не мамят, но служат за разсейване на политическия противнит, сътрудничките са като бронетраспортьори, които биха срутили стена, ако се изправи между тях и задачите им. Те никога не почиват – дори по време на кафето обсъждат напрегнато политическата ситуация и начините за прокарване на бъдещето законодателство.

За случайният анархист попаднал в страсбургските евросреди няма как да остане незабелязан и собственическия речник, който се носи многоезично из коридорите на бюрокрацията. Сътрудничките говорят за своите началници като обект на притежание, което не е толкова лошо като се вземе предвид, че без тях парламентарната дейност ще рухне като манекенка, която е счупила токчето си на новите обувки на Маноло Бланик (референциите към „Сексът и градът” са умишлени, както и възхитените погледи към моята телевизионна ерудиция).

Сам по себе си отделният евродепутат е натоварен с непостижими отговорности и програма, която може да бие по заетост тази на шефа на ООН. Сътрудничките са като ходещата оперативна памет, протокол в бойна обстановка, щаб за разрешаване на проблеми, а без тях Европейският съюз отдавна щеше да е рухнал, защото евродепутатите до един щяха да бъдат в усмирителни ризи и хоспитализирани в тапицирани стаи.

Тази модерна вавилонска смесица от усилия, езици и деколтета е всичко онова, което прави Европа стабилна дори и в кризата. Ако видите страничната логистика на институциите, ще разберете, че тази бюрокраци със зъби и нокти ще се бори за оцеляването на Евросъюза.

В едно от страничните коридорчета в което попаднах видях една сътрудничка германка, която беше заета със следните действия: съскаше нещо по телефона с тон, който подсказваше, че мащабно раздава задачи и наритва задници, опитваше се да се реше, разлистваше папка и търсеше някакъв график, отстрани край нея бе включен таблет, който писукаше – изобщо самоходните оръжия на ЕП никак не са за подценяване.

Мисля, че повечето евродепутати треперят нощем, за да не би сътрудничките им да вдигнат революция срещу тях, защото именно сътрудничките управляват Европа, шефовете са само са камуфлаж и да дават интервюта със загрижен тон.

4. Потайностите на Страсбург

Една позната журналистка с изключителна социална прецизност отбеляза веднъж, че ако искаш да разбереш наистина един град, трябва да се опиташ да схванеш системата му за обществен транспорт. Именно там са закодирани всички тайни политически и икономически послания за които държавите харчат луди пари да ги държат в секретност от чуждите разузнавания.

Страсбург има точно 4 или 5 трамвайни линии, хитроумно измислени да покриват целия град. Не съм виждал по-хубави и безшумни трамваи, електронизирани, чисти и футуристични. Французите са благовъзпитани хора, които не се нервират, нито се държат неприлично в градския транспорт, въпреки, че окото ми на критичен репортер непрекъснато дебнеше проява на социален бунт за която да се хване.

И така благодарение на изследователския си дух и абсолютното непознаване на френските реалности видях какво може да се случи, когато в една перфектно балансирана система въведеш случаен електрон. В ролята на случайния електрон, разбира се, бях аз. Трамваят, който трябваше да ни отведе в Европарламента чинно изпълняваше своя курс и изведнъж спря. Не знам защо си помислих, че това е спирка, но се оказа единствено и само светофар. Без да знам това няколко пъти натиснах електронния бутон за отваряне на вратата и вече почнах да се потя от притеснение за това, че чуждоземната електроника не иска да се подчинява на моята джедайска сила. Натисках, натисках и се чудех защо проклетите французи ме гледат като все едно съм заместник на Бин Ладен, спипан да си поръчва свински хамбургер в „Макдоналдс”.

Най-накрая вратата се отвори, аз и колежките, които пътуваха с мен слязохме, а зад нас се изсипа цяла върволия от французи, които също се изнесоха бързо с вид на бегълци от затвор. Едва тогава загрях за ситуацията – сигурно шофьорът поне три минути се е чудил кой е този луд човек, който иска да слезе на светофара, докато най-накрая не е решил да освободи вратите като вид социален експеримент. После видях, че целият градски транспорт замръзна. И до днес се надявам всичко това да беше накякъв дефект в транспортната система, тоест надеждата ми е, че не аз с анархисткото си желание да пресека социалните условности да съм блокирал за 10 минути трамваите в Страсбург. Но пък и франсетата ме изкефиха – видяха шанс да се изнижат по терлици след мен и го направиха. Очевидно безредието само е задрямало в това общество, но подходящите условия и десни политики могат да го събудят като стой та гледай.

Но стига толкова с този електронизиран градски транспорт, като истински бохем продължавам да смятам, че една страна трябва да бъде опозната не само емоционално, но и кулинарно. Френската кухня има един основен проблем – лукът.  Тези хора така мащабно злоупотребяват с него, че на няколко пъти обмислях да напиша петиция до европейския омбудсман. Увлечението им по лука не знае граници и го слагат в количества, които биха стресирали дори и балкански стомах, привикнал към тежестите на кулинарията в неочаквани мигове.

Френската бира е толкова незначителен факт във вселената, че дори не заслужава и едно изречение. Но за сметка на това неспокойният дух на стария репортер откри едно вино, наречено много буржоазно „Пино ноар”. Удивителният плодов привкус на тази напитка може бързо да изкара един дух от умората и да го накара дори да презре дъжда и ветровете през юни.

Опитах „Пино ноар” в един ресторант на брега на красивата река Ил, която е стегнала Страсбург в своята страстна прегръдка, мисля, че поетично чувах шумоленето на водата, въпреки, че бях на една маса с журналисти, което означава количество шум способно да бие дори и състезание по Формула 1.

Малко по-късно дори успях да се разходя с корабче по тази река, което осигурява толкова прелестна рекламна гледка към целия град, че заподозрях, че тези пътешествия се организират от брокерските къщи за имоти – просто на човек му се приисква да си има свое местенце в този град потънал във вода, вино и история.

Между другото – това също е впечатляващо. Чувството за естетика на французите. Виждаш как използват балконите си като място за отмора, а не като склад за ненужни вещи. Изобщо френският свят е подреден и прилежен. Поне този в Северна Франция е такъв. Все още пазя надежди Южна Франция да е място на луд купон, обществен кипеж и социални страсти.

В този текст с ще махна с ръка и няма да ви описвам цените и другите икономически гадории. Цените са стресиращи за българи и техния стандарт, който според негово величество премиера, разбираш ли, трябвало да служи за пример на Европа. Сега с очите си видях истинска социална държава – магазините затварят около 17.30. Диво изключение е да намериш дюкянче, което да работи след това. Вероятно точно така трябва да бъде.

Изкефи ме и идеята на французите да се правят, че не разбират английски. Това ме лиши от много възможности за комуникация, но уважавам упоритото отстояване на езикова принадлежност. Ама нямат шанс, бедните французи. Езикът им е като музика, дори като псуват ти се струва, че ти цитират стихотворение от Бодлер, ама с този сложен правопис и изговор, измислен от закалени садисти, номерът им просто няма да мине. Геополитическото тото е раздадено. Бъдещето принадлежи на много по-сложен език – китайския.

5. Оревоар!

Много неща се останат неразказани. Например не знам как да опиша възхищението си от катедралата в центъра на Страсбург (Cathédrale Notre-Dame de Strasbourg) – монументално произведение, което сигурно е строено век и половина. В него толкова много строители и архитекти са вкопали своите кости, че самото присъствие пред такава сграда те изпълва с неземно историческо възхищение.

Трудно ще ми е да опиша ежедневния живот на хората. Но всяко пътешествие винаги опира до този най-важен контраст – да видиш не историята, а настоящето. Хората, които имат свои собствени цели, амбиции, драми и до които ти се докосваш само в няколко кратки мига, като се разминаваш с тях и вероятно повече никога няма да видиш.

Хубаво е да се опише случката за това как една млада българска студентка в Страсбург се отзова да помогне на стройната журналистическа група и да ги ориентира в коя посока да хване последният нощен трамвай към хотела.

Един ден няма да искам да забравя парковете, вятърът над реката, младите ученици седнали на нейния бряг и забавляващи се по начин, който уви е непознат в България.

Хубавото на пътешествията е, че те зареждат с желание за нови пътувания. Карат те да се интересуваш от света. Така в самолета за Страсбург аз близо един час разгръщах френската преса, попивах резултатите от изборите и дори схванах нещо от Туитър-скандала, който разтърси двете жени на Франсоа Оланд – сегашната и бившата.

Едва ли някога ще има нещо по-хубаво на тази земя от човек, който се издига над облаците, да прекоси половин континент, за да се окаже на друго място, в друга реалност, сред други хора и като малко дете да попива очарованието на това, че пътешествието ти дава не само едно небе, не само друга държава, но и всичко това прекрасно върви с бира.

Оревоар, казват французите.

Аз обаче нямам намерение да се сбогувам с никого.

Когато не се сбогуваш, винаги има шанс да намериш отново същата страна, същото време, същото великолепно пътешествие.

А това е велико.