"Сизифе,
сърбине!", бе възкликнал иронично сръбският сатирик Нинус Несторович. На
Балканите всички политически усилия да се измъкнем от мрачните страсти и
тъмните времена май все се оказват сизифовски. В такава ситуация единствено
хуморът може да бъде спасителен изход.
Трудно обаче е
да се шегуваш със зачестилите прояви на политическа агресия, които изпълват
българското ежедневие. Само вчера станаха ясни два факта - някоя примитивна
душа изсипа огромно количество боклуци пред клуб на БСП в Кюстендил, а в
Пловдив анонимни нощни вандали строшиха пана от изложба за Георги Димитров .
Сизифовският
път през последните 22 години се оказа абсолютно безсмислен. Сякаш отново се
връщаме във времената на черната агресия и радикалното противопоставяне.
Всъщност и това не е вярно. В началото на 90-те години изострянето се дължеше
на идейни сблъсъци, на различнии политически визии. Днес битката е на лумпените
срещу всички останали. Агресията никога не е символ на правотата, а на
безсилието. Вандализмът е последното оръжие на маргиналите, които не знаят по
какъв друг начин да триумфират над останалия свят.
22 години хаос
ни доведоха пак до времена, в които насилието става политически инструмент, а
строшените пана - опит за партийна битка.
Защо ни бяха всичките сизифовски
усилия по пътя?
Историческата съдба на България винаги успешно преоткрива
политиката на юмруците, стратегията на нощните набези, триумфа на разрушението.
Това е знак не само за политически разпад на обществото. Малко по-страшно е.
Показва, че
Сизиф е и българин.
No comments:
Post a Comment