Александър Симов: “Най-бедните платиха цената на кризата”

Лява Европа би спасила работните места, а не банките

Интервю за вестник "Янтра днес"

Александър Симов е журналист и активен блогър. Работил e във вестниците “Стандарт”, “Пловдивски труд”, “Земя”; от 2004 година работи във вестник “Дума. Ччлен на БСП. Кандидат за член на Европейския парламент от листата на “Коалиция за България”, номер 8 в листата.

- Александър, какво е да си от другата страна на барикадата?

- Много е интересно, особено за човек като мен, който е журналист. Любопитно е да видиш как се формират политически послания и най-важното – как хората възприемат политическите думи, дали наистина им вярват. В един момент от регистратор на политическите събития ставаш човек, който в една или друга степен създава политика. Това е ценно за мен, защото като журналист винаги съм се интересувал от тази страна на политиката и от мистерията на управленските решения. Сега разбирам много неща. Един писател казваше, че да разбереш означава да простиш.

- Сега по-лесно ли ти е да прощаваш на политиците?

- Не става въпрос толкова за прошка, колкото за разбиране, защото сега осъзнавам каква отговорност носят политиците. Всяка тяхна дума се предава, претегля, преценява, може да стане обект на атака, може да бъде извадена от контекста. В този смисъл, когато си от другата страна на барикадата изведнъж започваш да разбираш, че нещата не са точно такива, каквито си си ги представял.

- Казваш, че си човек, който много се интересува от политика, но все по-малко са българите, които са като теб. Какво ще кажеш на тях?

- Това наистина е така, но аз съм от поколението, което през 1990 г. беше на 12 години и тогава изчетох първия си вестник, от тогава не съм спирал. При мен стана като в заглавието на книгата на писателя Робърт Хайнлайн “Странник в странна страна” – колкото хората по-малко се интересуваха от политика на мен тя толкова по-интересна ми ставаше.

На тези хора мога да кажа само това, което дядо ми ми казваше – “Дори и ти да не се интересуваш от политика, то тя винаги се интересува от тебе”. По-добре се интересувай и се опитай да промениш нещата, отколкото да се оставиш те да се скапват, защото това скапва и твоя живот. Това беше причината и аз да стана член на БСП. Винаги съм бил ляв симпатизант и социалист до мозъка на костите си, но много време си казвах, че не искам да членувам в партия, за да мога да не губя обективността си. В един момент обаче разбрах, че

ако искаш идеите ти да се осъществяват, ако искаш да промениш нещата, ти трябва да се ангажираш.

Политиката е вид ангажимент не толкова към обществото, колкото към самия себе си. Най-сетне да престанеш да се оправдаваш пред себе си, че нещата не зависят от теб, а да разбереш, че те зависят и от теб. Ако всички казват, че не могат да променят света, то той ще си остане същият, но ако в един момент се опиташ да промениш малка част от него, може и нещата да се получат.

- Българинът сякаш е евроскептик?

- Българинът си е евроскептик. Този въпрос е политически, защото в момента има партии, които са склонни да разсъждават в плоскостта, че този евроскептицизъм е едва ли не политически насаден, че едва ли не има хора, които насаждат евроскпетицизма в главите на електората и по този начин да го манипулират лесно. Няма по-голяма лъжа от тази. Българинът е скептичен към всяка форма на власт, особено към тази власт, от която той не е видял реално нищо хубаво. Няма какво да се лъжем – обиколките из страната показват, че за хората Европа е нещо като поетично прилагателно, което не означава абсолютно нищо. Европа за тях съществува, защото някой по телевизията е казал Европа ни каза да направим това, а обикновено то нарушава по лош начин живота ни. В този смисъл евроскептицизма на българина е част от отношението му към света по принцип. Но и аз мисля, че и българинът не е видял истинската Европа, защото, за съжаление, ние изтеглихме късата клечка – влязохме в Европа през 2007 година, а през 2008 г. започна кризата и тогава Европа показа най-лошото от себе си. Дясна Европа показа най-лошото от себе си, защото в един момент тя беше готова да се откаже от всички принципи на социалната държава, за да могат да оцелеят банките. Резултатът е, че обикновените хора не са видели онази Европа, която накара един американец като Джерами Рифкин да напише книгата “Европейската мечта”. Тази мечта за Европа вече я няма. Те я убиха. Аз продължавам да смятам, че има шанс да се върне и тогава хората в България също биха повярвали в нея.

- Каква е лявата Европа?

- Лявата Европа е тази, която в условия на криза би спасила работните места, а не банките. Лява Европа никога не би действала в посока на разрушаване на социалната държава, а би разбрала, че когато има криза от помощ се нуждаят не най-богатите, а най-бедните. Европейският социален модел беше притегателен и продължава да е притегателен за хора от света, защото той никога не оставя хора да изпаднат извън борда. Винаги се е грижил за тези, които не могат да се справят сами, а ние видяхме как дясна Европа спаси богатите, а остави останалите да се давят сами. Най-бедните платиха цената на кризата и сега виждаме резултата – по улиците излизат хора, които протестират срещу орязването на права, срещу бюджетните ограничения. В този смисъл България дори е някаква мутация, т.к. само тук излизаха хора, които казваха – ние не искаме да се вземат пари за социални придобивки. Тук може да не искат, но европейците го искат, защото Европа не е Европа на банките, а на обикновените хора. Лява Европа не би допуснала Европейска комисия, която да не се съобразява с това, че светът трябва да се промени, и която да не се съобрази с факта, че от помощ наистина се нуждае това, което днес наричаме средна класа и което започна да изчезва. Изчезването на средната класа поставя под съмнение и съществуването на самия Европейски съюз.

- Какво е неговото бъдеще според теб?

- Има два варианта. Единият е свързан с Европа на две скорости. Аз виждам, че това е проект, който започва да се осъществява. Това е десен проект, който е някакъв вид отговор на икономическата криза. Най-богатите държави в сърцевината на ЕС искат да запазят своя стандарт на живот, с цената на това поясът от държави около тях да бъде превърнат в някакъв вид европейско гето. Като пример в тази посока ще посоча, че в последния си ден, преди да излезе в предизборна кампания, Европейският парламент гласува една резолюция срещу “Южен поток”, която няма задължителен характер и която много хора изтълкуваха, че едва ли не ЕП е приел решение срещу Русия. Русия има достатъчно проекти и това с “Южен поток” едва ли ще й навреди особено.

Резолюцията срещу “Южен поток” пряко удря страни като България, Италия, дори и Австрия.

Това са държави, които разчитат на този проект за своя икономически подем. Какво друго, ако не някаква представа, че тези страни трябва да си стоят на дъното е тази резолюция. Това е десният проект за Европа.

Левият проект е съвсем различен. Това е проект, който отново връща Европа към нейните социални корени, към идеята, че Европейската комисия има своето място в създаването на работни места и най-важното – в осъществяването на социална политика в европейски мащаб. Това означава да няма страни, които да изпадат зад борда. Да не се убива една страна, както беше с Гърция, в името на това германските банки да върнат своите дългове. Една Европа, която да се развива съвместно и заедно и която постепенно да започне да разглежда себе си като самостоятелен политически субект, т.е. да започне да преоценява трезво своето място в света с една различна външна политика, която не фаворизира единия партньор и да тръгва да скърца със зъби на другия.

- Защо кандидатът на ПЕС Мартин Шулц трябва да е председател на Европейската комисия?

- Мартин Шулц е лицето на лявата политика, на политиката на европейските социалисти в момента. Той е човекът, който концентрира в себе си надеждата за промяна. За това смятам, че той е изключително важен. Той е европейската фигура, която носи в себе си новата политика, която Партията на европейските социалисти предлага. Шулц в България направи едно знаменателно слово, в което се обърна към европейските политически елити – леви и десни, за да ги попита дали все още са способни да чувстват болката на хората. Според него това е пътят на Европа – да усетиш болката на хората и да отговориш, а не да усетиш болката на банките, защото банкерите не могат да вземат големи бонуси.

Мартин Шулц е човекът, който се доказа като траен приятел на България, във всички важни български стремления той ни е подкрепял – и за членството в ЕС, и за членството в Шенген. Той може да ни помогне да преодолеем и други трудни мигове, които ще имаме. Това е фигурата, която носи промяната на Европа, а и на самата левица.

- Казваш, че Шулц е направил знаменателно слово, което ще се помни. Какво от това, което ти казваш на хората, искаш да остане в тях?

- Аз искам хората да запомнят две неща от мен. Първо, че в България не е срамно да си от БСП. Това е най-ценната партия на прехода, защото тя пренесе искрата на социалните идеи. Второ – БСП няма от какво да се срамува от своята история по време на прехода. Да, партията има своите грешки, но като цяло това е партията, която винаги се е обръщала към хората и се е опитвала да им помогне. И трето – Европа може да бъде различна, България може да бъде различна. Стига сме вярвали в десните догми. Различната Европа е само на едни избори разстояние, различната България също е само на едни избори разстояние, и какво по-хубаво от това.

- Номер 15 в интегралната бюлетина ли ще донесе тази различност?

- Номер 15 ни задължава да вкараме минимум 15 евродепутати. Това в кръга на шегата, но номер 15 е много хубав номер. Върви ни на петици, защото на изборите през май 2013 бяхме номер 5. Ако трябва да бъдем честни обаче, БСП не зависи от номера си. БСП трябва да покаже своята кондиция, да покаже своята увереност и своята гордост от това, че предложи различно от това на ГЕРБ управление.

БСП трябва да размаже ГЕРБ на тези избори

и да покаже на Бойко Борисов, че му е време да се прибира вкъщи, за да прочете и третата част на “Винету”. ГЕРБ концентрира всичко най-лошо в дясната политика.

- Всички останали политически сили слаби играчи ли са за БСП?

- Не казвам, че са слаби играчи, но нашата битка е с това, което символизира ГЕРБ. Нека останалите партии правят своите кампании, да печелят последователи, но нашият основен противник е дясната политика, десният реваншизъм, дясното мракобесие, което най-добре се изразява от дуото Бойко Борисов и Цветан Цвеатанов. БСП изпълни една от задачите си да ги отстрани от власт, сега е време да направи така, че ГЕРБ никога повече да не се сетят да вземат властта отново.

- Каква ще е България след 25 май?

- България има всички шансове да бъде една по-спокойна и по-стабилна държава. Вярвам, че това ще е една България, която се е отърсила от част от медийните илюзии и медийните балони. Една България, която вече започва да търси своя нов път и да върви към това, което правителството на Орешарски се опитва да формулира – този план за реиндустриализация. План, който за първи път от много време насам чертае някаква реална стратегия за България не за една, а за 15-20 години напред.

Весела КЪНЧЕВА

Къде останаха „умните и красивите”?

Само преди четири месеца България ставаше и лягаше с темата за протестите. Разни фейсбук-активисти удряха по седем-осем статуса на ден с идеята да раждат активна графомания и да се фукат пред света, че всяка тема им е ясна. Спомняте ли си „Ранобудните”? Да, така е – и аз съм ги забравил. Какви дебати само правеха, а? Възторжество на неолибералния език на пълната мозъчна лоботомия. Едни засукани фразички, една тотална и радикална псевдословесност. От тези балони не остана нищо. Днес само опитите на нещо, наречено „Протестна мрежа” да бъде пиар на едната олигархия срещу другата напомня за тези дни. Ето защо реших, че темата заслужава няколко думи:

Безкрайният крясък на тялото на ГЕРБ

От едно откровение на Хайдегер знаем, че мисълта това е "безкрайния диалог на душата със себе си". За съжаление немският философ не ни е оставил знание за това как може да наречем безкрайният политически крясък на едно тяло към околния свят. При всички положения това не може да бъде наречено мисъл, нито пък нормална политика. Най-вероятно описаното действие може да бъде причислено като някаква странична форма на шизофренията, когато политическият глас се разпилява в серия от полифонични изцепки по всяка тема. И стига толкова сме мъчили публиката с интелектуални разигравки - разбира се, че говорим за политическото тяло на Бойко Борисов, новините за което са изпълнили агенциите. То (тялото) е дало старт на предизборната кампания на ГЕРБ с реч от която блика такъв поток на съзнанието, че всеки психиатър, който бъде задължен да я анализира, ще предпочете да тича гол под дъжда, отколкото да стигне до конкретен извод за политическо състояние. Аз лично освен с усещането за безкраен политически крясък, останах с усещането, че така би звучала речта на човек, който се опитва да изрече едновременно всички думи, които чува от петте гласове в главата си. Точно заради това оттук-нататък ще говорим за бившия премиер в среден род, защото няма как да сме сигурни, че описваме единна и неделима личност.

Опитайте се да си спомните Бойко Борисов от февруари 2013 година в последната седмица на неговото управление. Тогава той няколко дни се кри от медиите (все едно алкохолик да се крие от бутилката си с уиски), после се появи като извънземно на една странна пресконференция на която наговори куп глупости, а буквално на следващия ден подаде оставка и няколко дни се кри в болница с диагноза по която няма никаква клинична пътека - високо кръвно.

От речта на тялото при откриването на кампанията на ГЕРБ виждаме, че този период тъне в амнезия, а вместо това днес ни се описва някаква комикс-версия на случките. Така разбрахме, че ако той (Борисов) се бил задържал само още три дни на власт, България щяла да влезе в Шенген. Тялото с много гласове обяви изборите за някаква битка между доброто и злото, но не успя да даде никакви аргументи от коя страна на барикадата си причислява то. Борисов успя да се заплете и в политическа каша и нарече БСП "зли и проклети". Обяснението му за тези качества е, че "злите и проклетите" се страхували от ГЕРБ. Дори и да приемем тази романтична представа на тялото за достоверна, това никак не обяснява защо именно БСП бе в центъра на неговите представи за предизборна битка. След като тялото се чувства така уверено в своите способности на победител, може би беше добре вместо да се занимава с лузърите, да се опита да развие някаква стратегическа мисъл, някаква нова визия. Борисов обаче е неспособен да разсъждава в мащаб по-голям от Банкя. Заради това всяка негова история се разпада до опит за политически виц. Това е стратегическият проблем и на ГЕРБ - те са партия, която не е в състояние да формулира цялостна програма, понеже лидерското им тяло носи прекалено много личности в себе си. Самоувереността днес е в пряко противоречие със страха от вчера. Според мен Борисов е така фиксиран в БСП, защото не може да им прости, че те са единствената партия, която го е карала да се страхува. Защото в онези далечни и студени февруарски дни на миналата година, той се страхуваше до лудост от нещо и приличаше на космонавт, попаднал по погрешка на друга планета.

Днес тялото пак е добило някаква самоувереност, защото сънува, че европейските избори отново ще го изстрелят в управленските висини, за да може да то отново да живее живота, който познава - от сутрешен блок в сутрешен блок, от репортерка на репортерка и така до края на неумолимата вечност. Вероятно поради тези причини тялото вече вижда, че БСП били в "паника и ужас" или, че им "треперят мартинките", понеже си е въобразило, че излъчва някаква невидима сила, която покосява околните. 

Именно тази арогантност ще донесе мъчителния и нещастен край на Бойко Борисов. Фиаското е неизбежно като кючек в задимена от нелегален дим на цигари кръчма. Борисов живее в плен на романтичната и отровна илюзия, че той е така съвършен, че нищо в него не заслужава да бъде поправяно. В този смисъл лидерът на ГЕРБ наистина прилича на митологичния Нарцис, влюбен до лудост в собственото си отражение, любов, която рано или късно убива, защото е саморазрушителна. Това е фетишизъм в екстремна форма. ГЕРБ е една фетишистка партия, която може да мери света в няколко символа и нищо отвъд тях. Заради това Бойко Борисов е пуснал пак целият си репертоар - метрото, зала "Арена Армеец", магистралите. Фетишистът е безпомощен в свят в който отсъстват символите на постоянната му възбуда и не може да си намери място в реалност, която ежедневно не потвърждава идеята, че фиксациите му са споделени и от всички останали. Това е причината откриването да бъде one man show, дори на Жан-Клод Юнкер бе поверена ролята на статист в безкрайната любов на тялото към самото себе си. Кандидатът на ЕНП служеше единствено като декор, който трябваше да накара лидерът на ГЕРБ да се чувства на мястото си - одобрен, приет от света и заобиколен от скандираща публика. Заради това тялото не изпита неудобство да изведе на бял свят и своето продължение - Цветан Цветанов, който пак влезе в ролята на конферансие, което да обявява посланията. Тук, разбира се, стана и засечката, защото ГЕРБ няма никакви послания. Дори от кумова срама тялото трябваше да се опита да поговори за Европа, защото битката е за ЕС, но то изобщо не е в състояние да схване процесите там. Борисов е пленник само на телевизионните образи и поради тази причина речта му бе изпъстрена с тях. Което е особена форма на политически онанизъм, защото едно тяло, което живее от телевизия на телевизия вече е в състояние да получи политическо удовлетворение единствено и само, когато коментира другите образи от тази телевизия.

Началото на кампанията на ГЕРБ показа, че в тази партия все още има някаква искрица от политически живот. Но това е по-скоро надеждата, че партията на властта ще се върне във властта, отколкото идея за някаква различна България. И заради това подкрепата за подобна формация е огромен минус за европейската десница. ЕНП не е партия, която може да се крепи на идеология, защото десните лудости са различни във всяка страна от Европа, но те са партия, която просто иска да си събере колекция от депутати, за да продължи диктатурата на статуквото в ЕС. В този смисъл Юнкер може би трябваше да си води бележки по поведението на нашето политическо тяло - то съществува в едно и също психическо състояние откакто се е появило на обществената сцена, точно както безнадеждните пациенти в психиатрията завинаги остават при своите видения и не намират начин да се върнат в тази реалност. Опасявам се, че покрай ГЕРБ видяхме един безкраен писък на някаква душа, която повече дори не иска да се слуша, защото си е писнала драматично.

Хайдегер щеше да има какво да каже по въпроса. 

Александър Симов: Винаги ще се намери кандидат за лакей, който да те обвини за путинист

Вестник „Капитал”  се обърнаха към мен с три въпроса по темата за евроскептицизма. Видях, че не са използвали много от отговорите ми заради това си позволявам да ги пусна в моя блог. Видях, че вестникът се е опитал да опише някаква грандиозна евроскептична завера в България, но смятам, че подобен опит е обречен на изначален провал. Българският евроскептицизъм не е инжеренер продукт, а е част от мисловната нагласа на народа по всяка тема във вселената. Но тяхна работа си е да борят с меч вълните, както е правила римската армия по времето на Калигула, когато той обявява война на бог Посейдон. Ето обаче моите отговори:

- Защо твърдите, че ЕС трябва да ни дава повече средства? Длъжен ли ни е с нещо Европейският съюз, а Германия, например? Ако равно третиране на страните членки, крайното й проявление би означавало България да не получава нищо?

- Не приемам въпрос, зададен по този начин. Защото кресливите националисти обръщат този въпрос с хастара нагоре и питат: "Защо да сме длъжни на ЕС?". Което е пълна тъпотия. Разбира се, че сме длъжни пред ЕС - ние сами пожелахме да влезем там, а и европейските правила са тези, които промениха България към добро. Но ЕС също трябва да покаже ангажимент към нас. Като например развиване на добра регионална политика, за преодоляване на диспропорциите. Смятам, че ще можем да говорим за равно третиране на страните, едва, когато социалните разлики между България и ЕС бъдат намалени. В кризисни за страната ни мигове като кризата с бежанците ЕС също се забави с помощта. Разбира се, усвояването на средства е й български проблем. Но има и политически проблем в самия ЕС, свързан със самата идея как трябва да се развива съюза.

-  Защо смятате, че България е третирана по различен начин? ЕС ли е виновен, че надеждите на българите не са се оправдали или това е национален, български проблем?

- Европейският съюз има своята вина за несбъднатите български надежди. Разбира се, че основният проблем е в нашата собствена държава. Но къде е вината на ЕС? Европейският съюз, по-скоро неговите ръководители, приложиха най-неадекватните методи за справяне с кризата. Европейската комисия на Барозу пет години се опитва с един и същи метод да се справя с проблемите на отделните държави - фискални ограничения, посегателства върху социалните права и нито косъм да не падне от главите на банките. Виждаме какъв е резултатът от тази политика - масов взрив на евроскептицизъм и възход на популистки партии, които поставят под съмнения ЕС. Навремето Джеръми Рифкин, един американец бе написал книга с поетичното заглавие "Европейската мечта" в която бе прогнозирал, че тя ще замести американската. Къде е днес европейската мечта? Кой я погуби по този начин? Европейската идея бе погребана от костюмари, десни политики и абсолютна безидейност. Но това не означава, че мечтата за Европа е предала богу-дух, просто е необходима промяна. В този смисъл България бе оставена в периферията на ЕС. И дори и да кажем, че това е български проблем, с гласуването на резолюция срещу "Южен поток", макар и незадължителна, се създава усещането, че някой в ЕС наистина си мечтае за Европа на две скорости. Нима това не е опит за удар и срещу България? При това доста скандален.

-  Доста хора биха казали, че критикувате ЕС, защото не можете открито да заявите че сте про Путин. Това така ли е?

- Разбира се, че не е така. Това е най-дразнещето на псевдоевропейското говорене в България - в момента в който се опиташ да разсъждаваш за ЕС в критични, тоест съвсем нормални категории, винаги ще се намери някой кандидат за лакей, който да те обяви за путинист. Това е все едно аз да обвиня всеки, който не харесва краката на Памела Андерсън моментално за гей. Логиката е радикално сбъркана. Критиката на ЕС не означава анти-ЕС, а е битка за различен Европейски съюз. Аз не приемам безличната политика на Барозу и фискалните ограничения като основен отговор на всеки проблем. ЕС беше общност от социални държави и трябва да се върне към своето предишно състояние. Дори не виждам какво е мястото на Путин в този разговор. Ние сме направили нашият политически избор като страна отдавна. Опасявам се, че тези, които стават и лягат с идеята да търсят агенти на Путин по-скоро издават своето политическо безсилие. Ако не си в състояние да бъдеш европеец и без непрекъснато да размахваш някакви халюцинирани заплахи, значи ти си този, който реално е срещу ЕС. Десният модел на ЕС не може да продължи безкрай и битката е именно срещу него. Какъв ти тук Путин, какви ти Евразии?

„Зелените човечета” ли са най-големия проблем на Украйна?

От една седмица насам се опитвам да проумея геполитическата конспирация, която плетат хейтърите на Русия (за които така или иначе Русия е виновна за всичко - от новите бръчки по лицето на Мадона до вдигането на цената на ориза на Шанхайската борса), свързана с идеята за "зелени човечета", които са едва ли не в основата на напрежението в Източна Украйна. Нека да обясним - "зелени човечета" (зеленые человечки) руските опозиционни блогъри (офф, то в Русия нали нямаше свобода на словото, пък основните статии срещу Путин все руснаци ги пишат и у нас ги превеждат) наричат хората с зелени униформи, но без опознавателни знаци, които твърдят, че са част от силите за местна самоотбрана, а пък те (блогърите) силно ги подозират, че са руски командоси. Вероятно част от подозренията им имат основание. Дълбоко не вярвам, че Русия не се намесва в кризата в Източна Украйна. Но да твърдиш, че Русия и само Русие е в основата на напрежението, означава като минимум, че някъде по житейския си път си претърпял поне една лоботомия.

Защото вижте колко интересно се получава историята, ако е вярно това за основната вина на Русия. Значи съжителстват си Западна и Източна Украйна мирно и тихо. В Източна Украйна с радост са наблюдавали как на власт идва въоръжена хунта с градски преврат и дори са ръкопляскали с тиха радост от далече, предвкусвайки радостите на новия светъл живот. Живели си двете части мирно и тихо и тогава от далечните земи черният евразийски лорд Путин изведнъж завидял на това щастие, пратил зелените човечета, а те (ехх, колко трябва да са мощни) изведнъж разбунват цялото население и идилията свършва.

Ще се опитам да дам още един пример. Ако например ни пратят "зелени човечета" в нашия блок в Подуяне, но ние сме доволни от живота в столицата и от цената на крушовата ракия, колкото и да ни вдигат на бунт пришълците, ще им покажем единствено средни пръсти и ще ги изгоним в друг квартал.

"Зелените човечета" обаче, по-скоро техния брой, са част от набързо построената нова митологията, която трябва да оправдае опитът за разпалване на война с Русия. И нещо повече. Всички яростни и "либерални" анализатори на Украйна винаги пропускат да направят списък от всички идиотски действия на Яценюк и компания, които в крайна сметка разбудиха и разбуниха Изтока, много по-успешно от което и да е зелено човече в този свят.

Митологията за "зелените" рухва от един простичък факт. Повечето украински части, пратени в източните градове, за да стрелят по местното население, просто отказват да го направят. Защото е много вероятно с очите са да виждат, че всичко, което им говорят в Киев е една пропагандна измислица и то с цел да оправдае поредната война. На 15 април например край Краматорск невъоръжени хора успяха да хванат 6 БТР-а на украинската армия. Войниците просто отказаха да стрелят. Това се случва масово и, разбира се, в българските медии почти няма да го прочетете. Или пък какво да кажем за легендарния клип, където хора плениха украински танк след като го преследваха с "Лади" из полето.

Има няколко възможни обяснения за това "дезертьорство". Според първото от тях украинската армия е колос на глинени крака и е небоеспособна. Други смятат, че украинските войници не смятат, че разправата с мирно население е тяхна задача. Трети коментират, че украинските военни саботират заповедите на централното ръководство на армията, защото просто не искат да стрелят по живи щитове.

Има, разбира се, и четвърто обяснение. Властта в Киев няма никаква политическа легитимност и поради тази причина всяка заповед дошла от нея има проблем със своето изпълнение. Тук въпросът съвсем не опира до зелените човечета и ролята на Москва, а до това, че кабинетът на Яценюк и регенството на Турчинов все повече са лишени от доверие и смисъл като изобщо не е ясно дали изборите ще излекуват тази хронична липса на легитимност.

Ако "зелените човечета" са вносители на сепаратиската зараза, то тогава проблемът на Украйна е нулев и едва ли трябваше да му се обръща толкова внимание. Просто гонят пришълците и готово - имаме пак утопичната държава, която чака щастието да дойде из-зад ъгъла. Обаче виждаме, че при първата си наистина сериозна политическа криза измисленото образувание Украйна се разтресе и отсега е ясно, че тази държава няма да успее да съществува в този вид. Да си обясняваш цялата криза със "зелените човечета" е просто начин да не стигнеш доникъде в украинската драма. Украинци и руснаци това са един народ и фактът, че са пред гражданска война издава само удивителната мерзост на епохата. И за да не ме разберете погрешно - тази мерзост е от двете страни.

Ужасното е, че на хоризонта се очертава нов сблъсък САЩ - Русия, който се води ожесточено в медийното поле, но Европа, която можеше да бъде сила на разума, просто се изгуби из калта на идеологическите клишета с които бе опакован конфликта. Но отвъд всичко това можем да видим нещо, което тепърва ще осъзнаваме. За първи път в историята на новите времена американският модел не е приет радушно и дори организирано бива отхвърлен, въпреки, че само допреди няколко години той приличаше машина за произвеждане на постоянен имидж. И тук не говорим за търговската страна на този модел, а за политиката, която постоянно си представя света като шахматна дъска и, където американските стратегически интереси се представят като библия за целия свят. Но граденето на нови митове всъщност са признание за проблем. Щом едни "зелени човечета" станаха такава болка за умиране, то това за каква сила точно говори? Говори за политическо богословие, което върви на умирачка. Това пък може и да е полезно. 

Знае ли човек, мама му стара. 

Българската политика като девойка, която си прави селфи само по сутиен

"Selfie", или както ще го наричаме по подуянски "селфи" оттук-нататък, бе обявена за една от думите на 2013 година, според авторите на Оксфордския речник на английския език. Това непреведимо словосъчетание означава собствен автопортрет, щракнат най-често със смартфон, а по земите български се свързваше доскоро с фейсбук-снимките на млади руси девойки, с нацупени устни, които се снимат пред огледалото в банята на мама и тате, а от време на време дори показват презрамката на сутиена си, за да могат да си осигурят повече лайкове, възторжени коментари и вдъхновени последователи в социалните мрежи.

Най-популярното световно селфи бе направено по време на раздаването на наградите "Оскар" в края на февруари, когато тв-водещата Елън Дедженеръс събра един куп звезди край нея и се щракна, а след това снимката й се превърна в глобално събитие и едва ли има късче от тази планета, която не научи точно за тази снимка. Това е страничен ефект на живота в култура, ориентира към известните и популярните - човек е склонен да забрави дори своя нещастен и беден живот, за да съчувства на развода на актриса или пък да повъздиша пред бляскавия живот на американските богаташки.

В България напоследък тази дума също излезе на мода покрай една политическа импровизация на бившия външен министър Соломон Паси. Той успя да убеди президентът Росен Плевнелиев и шефът на НАТО Андерс Фог Расмусен да си направят съвместно селфи, което по-късно качи в Туитър. Снимката почти не подлежи на описание. Расмусен изглежда най-прилично в това трио, защото в погледа му се чете лек скепсис за това дали трябва да участва в това начинание. Плевнелиев се е ухилил като тийнейджър, който за първи път си купува "Плейбой", а Соломон Паси компенсира ниския си ръст с полуозъбена, полуизцъклена физиономия в стил фентъзи героят Ам-Гъл, който повтаря "Безценното ми! Безценното ми!".

Всъщност май това селфи ще е единственото, което ще запомни публиката от внезапното посещение на Расмусен у нас, едно от последните преди края на мандата му, защото така и не стана ясно какви други договорки или съвместни проекти бяха обсъждани у нас. Всички истински новини бяха прикрити зад клишета, кухи фрази и обичайният словесен памук, който се лее от устата на обитателя на "Дондуков" 2, родил зашеметяваща по рода си глупост "НАТО ни прави по-добри". Светът се тресе от разместване на геополитически пластове, България се тресе от подозренията, че политическите елити не са наясно как точно да се държат в тази криза, а всичко това бе изместено от едно селфи, което се оформи едва ли не като водещата новина.

Това, опасявам се, не е само български, а световен феномен. Нека да си припомним, че американският президент Барак Обама също бе спипан да си прави селфи и то не къде да е, а на траурната церемония на Нелсън Мандела. По-късно медиите го разкъсаха късче по късче за това неуместно поведение, но всъщност яростната критика вероятно беше малко пресилена. Епохата е такава. Селфито е апотеоз на самовлюбената епоха. Живеем в ерата на узаконения нарцисизъм, където жестовете са по-важни от смисъла, визията е по-интересна от съдържанието, а крилатите фраза са заместили истинските идеи. Това е карнавал на посредствеността, общество на усреднените стойности, диктатура на повърхностните анализи. Съвсем логично е селфито да успее да стане символ на всичко това.

България от години прави политика тип "селфи". Основен смисъл на повечето ни държавници беше да ги снимат до някой от големите световни лидери, а после снимката да се появи на страницата на пресата. Нито дума за това, че големите световни лидери трудно се сещат къде е България, което е разбираемо, когато в повечето случаи ние сме държава, която винаги е съгласна с най-мощните гласове на световното статукво. Защо ни е да разваляме перфектните композиции на международните снимки с глупавата идея, че е добре да преследваме нашия национален интерес. Точно това е голямата липса в позицията на Плевнелиев пред Расмусен и точно заради това селфито му придоби такъв ироничен втори план. Президентът нито за миг не се опита да предложи посредническа роля на страната ни за търсене на диалог с Русия, вместо това се впусна в любимите си разсъждения по обща тема, които звучат като метафорите на поетеса, прекалила предната вечер с четенето на Бжежински. Точно този тип селфи-политика практикуваше и Соломон Паси като външен министър, а и като общественик на свободна практика. Трябва ли да припомняме, че натовските му страсти така го тормозеха отвътре, че не го оставиха на мира докато не повози на трабантчето си, тогавашния шеф на Алианса Манфред Вьорнер в началото на 90-те години. А после по времето си на пребиваване в МВнР постави пред входа същото това източногерманско возило, вероятно като знак за времената, когато български политик е вършил обичайната си роля - да бъде шофьор на силните на деня. 

Сегашното селфи на триото Паси - Плевнелиев - Расмусен обаче е доста по-нелепо, именно, защото идва във времена, които далеч не приличат на утопичното начало на 90-те години. Тогава Студената война тъкмо свършваше, светът тръпнеше в очакването на дълго мирно безвремие, а големите корпорации бяха склонни дори за малко да намалят цените в сладостното предчувствие на нови пазари. Днес, дори и ако слушаме Плевнелиев, който за малко щеше да обяви война на Русия, воден от генетичния си инстинкт на всяка цена да се представи добре пред началниците, става ясно, че нещо в световния климат се променя. България обаче вместо да търси своя собствен интерес пак започва да изпада в настроението на девойка, която иска да си направи селфи по сутиен, за да бъде харесвана и обичана.

И тъкмо, когато човек е готов да махне с ръка и да отправи обичайната доза проклятия към всички, които се изживяват като управленци, изведнъж идват подозренията. Ами ако пък се опитват да скрият нещо от нас? Ако се опитват да ни забъркат в поредната световна патаклама без предупреждения? Някой вярва ли, че България би казала "не" на която й да е заповед, която й бъде дадена? Така се живее в епохата на селфито - с подозрения и съмнения. Ние сме направили нашите исторически и политически избори. Слава богу, че сме ги направили. Но фактът, че днес се числим към едно пространство, означава ли, че трябва да го използваме единствено като територия на която да си правим автопортрети и нищо повече. Опасявам се, че акцията на Соломон Паси със снимката е най-смелото възможно нещо, което някога е хрумвало на български политик по отношение на западните ни партньори. Всичко останало е тихо примирения и дежурни фрази.

Българският римейк на планетарните селфита, опасявам се, обаче едва ли ще бъде обречен на масова популярност, поне, ако съдим из балканските реакции по темата. Хората вече са недоверчиви към такива нарцистични изблици, защото видяха, че покрай тях през годините, получиха само социални удари, бедност и безкрайни кражби.

Eнциклопедията на селфитата обаче може да продължи. Нека да не забравяме и един друг величествен автор на селфита - Бойко Борисов. В края на миналата година, когато се появи новината, че той е в болница за операция на коляното, няколко агенции разпространиха ексклузивни снимки на болното място. От неподражаемия ъгъл на снимане веднага ставаше ясно, че автор на кадрите е не друг, а самият бивш премиер, който отдавна е осъзнал, че в България е достатъчно да захранваш медиите със скандални снимки, за да си уверен, че те никога няма да ровнат достатъчно дълбоко в темата за тъмното ти минало.

А как да наречем и нелепото плагиатство на Реформаторския блок, ако не селфи с привкус на грандиозна лудост? Те пуснаха из нета клип, за който само 15 минути по-късно стана ясно, че краден от първата до последната секунда. И понеже никой не обича да не му харесат селфито, реформаторите влязоха в цяла серия от в люти клетви и драматични псувни към всички, които си позволиха да им покажат, че са стъпили накриво. Ние ги смятахме за млади, красиви, богати, съвременни и модерни, а те се оказаха просто селфи-маниаци, които обаче не се преценили къде се снимат и излязоха на снимката като децата-полуидитчета на квартала. Найо Тицин, който иначе се отличава с крилата мисъл в опита си да защити Реформаторския блок го оприличи на "pain in the ass за политическото статукво". Pain in the ass може да бъде преведено по много начини, но буквалният превод е "болка в задника". А знаем какво най-често според здравната статистика предизвиква болките там - хемороидите. Заради това си мисля, че е самоубийствено за всеки нарцисизъм да наречеш реформаторите "хемороиди на политическото статукво". Но тук е пак е намесена особената психология на селфи-маниака. Той си въобразява, че всеки негов продукт е достоен за Нобел.

Селфи-маниаците вече са в състояние да се занимават единствено със себе си. Разполагат се сами в центъра на миниатюрния си свят и не приемат никой да им посочва, че тази изолация може да ражда единствено чудовища. Селфи-маниакът съществува единствено за себе си и вероятно това е причината нашата политика да корабокрушира във всяка една секунда от световното време. Всички са заети да стоят пред огледалото и да се самосъзерцават, вместо да помислят за останалите, да се вземат в ръце и да родят някакъв съвместен проект, някаква обща визия за бъдещето.

България наистина прилича на млада девойка, която е пуснала свое селфи в социалните мрежи, но сега стои и се пита защо никой не е натиснал, че харесва снимката й. 

Леко е тъжно. 

Непризнаващите си бащи на неонацизма

Много се кефя, когато хора, които публично аплодират оскверняването на паметници и призовава като варвари за лишаването на обществото от памет, започват да хълцат мелодраматично, че неонацизмът е залял България. Последният случай в Севлиево, когато над общината се появи знаме със свастика, а на стена в града бе изписано "Хитлер - обединител на Европа" пак предизвика такива реакции. Парадоксално е, мама му стара, именно тези, които направиха и невъзможното да реабилитират фашизма в България и да обезценостят съпротивата срещу него, сега да се вайкат, че като орда от орки в тъмните градове дебнат младите скинарчета с фанатични погледи, татуировки и спрейове в ръцете. Нека всички, които крещят срещу комунистическата съпротива да се огледат добре - неонацистите са техни рожби, могат да ги гушнат в кротка прегръдка и да им изпеят "Лили Марлен" за лека нощ. Не можеш да си хвърляч на храчки срещу паметниците на антифашистите, а след това да се чудиш откъде се е появила отново тази древна зараза, която живее чрез свастиките, омразата и преклонението пред маршируващите кубинки.

Тази политическа деморализация даде своите отровни плодове, но авторите й, подобно на учените сътворили атомната бомба, сега си късат косите във фалшиви проклятия. Късно е, вече. Във всяка нова свастика е изписана огромната вина на всеки опит за поругаване на историята. Във всяко нацистко знаме трябва да се разпознава всеки от безбройните герои на прехода, който се упражни по темата, че политическите чудовища от близкото минало са били национални герои, а не умопобъркани престъпници. Когато тръгнеш да изнасилваш историята по тази начин, да прекрояваш миналото като рокля на Джорджо Фере, да търсиш днешната си легитимност в оправдаването на психопатите от виновната история, тогава считай себе си за автор на този нов фашизъм, който от година на година идва все по-силен, арогантен и тъп. Когато смяташ, че хвърлянето на боя по братските могили из страната е някакъв вид политическа смелост, трябва да си даваш ясна сметка, че ти участваш в ритуала по възкресяване на зомбито, което скоро ще има достатъчно сили да броди пак из света, необезпокоявано и едва ли не прието.

Комунистите сигурно имат много вини пред историята. Но в един основен исторически изпит те никога не се провалиха - наритаха задниците на фашистите така, че тези гадове над 70 години се криха като мишки из ъглите на историята. Сега обаче пак стават силни, защото имат страхотни съюзници. Патетичните "антифашисти" на думи, които обаче с охота дават индулгенция на палачите, стенат похотливо, когато видят боядисаните паметници на тези, които умряха да ни спасят от чумата и се кефят на всичките масови убийци с кафяви ризи само заради декларираният от тях "антикомунизъм". Тоест в атмосферата в България днес няма абсолютно нищо объркано. Неонацизмът е естествен продукт на политическата отрова, която и до днес ни продават като нещо модерно и истинско. Реваншизмът към историята събуди старите демони и сега никакви сълзи, клетви и сополи няма да върнат обратното стореното. Защото политическите бащи на неонацизма с кеф участваха в оскверняването на паметници, но нито веднъж в в опит за изчистване на свастиките. Драскането по стените на свастики се родее с кофите за бои върху паметниците. Да, авторите на бояджийството ще отрекат това с яростни обиди. Но така само ще покажат вината си. И само не ми говорите, че неонацистите са продук на комунистите. Отворете постовете им. Те пишат всичко онова, което прозволен десебар иска да каже, но няма топките да напише. Неонацистите са естествено продължение на озлобената десница, потънала в своя мрачен свят на търсене на врагове и създаване на шамански проклятия.

И най-накрая хрумна ми нещо иронично. Нацитата наричат Хитлер "обединител на Европа". Той тръгна да обединява целия континент и почти го направи. Ама тогава му дойде идеята да "обединява" и Русия и тя му заседна като остър кокал в гърлото и му развали цялата интеграция. Гледайки целият хейт, които непризналите си бащи на неонацизма хвърлят към Русия, май вече си го обяснявам. Те още страдат заради развалената им евроинтеграиция отпреди. Че нима може да има друго обяснение?

Реформаторският блок - силиконовият бюст на ГЕРБ

Ако искате да сте в час с актуалната политическа шизофрения на изчезващата фауна, самонаричаща се "автентична десница" е добре от време на време (но не в много големи дози, защото иначе ефектът е като изгълтате бутилка с уиски на гладно) да се зачитате в текстовете на десните политолози, известни с това, че могат да напишат три тона с нищо неозначаващи думи по всяка тема в този свят. Вървейки срещу всичко, което проповядвам тези дни намерих сили да изчета текст на Даниел Смилов, озаглавен банално като фолкпесен: "За срещата РБ-ГЕРБ иимперативите на практическия разум". Императивите на критическия разум са намесени тук, за да може политическата подмяна да получи философско оправдание и окончателна благословия на висшите разуми от десницата.

Нека да изясним проблема. Автентичната десница е в разтърсваща политически криза, защото е неспособна да определи своето отношение към ГЕРБ. От една страна част от десния електорат псува всеки път като види Бойко Борисов по телевизията, от друга обаче лидерите на РъБъ добре осъзнават, че собствените им политически сили за достатъчни за около 2,5 - 3 процента и се нуждаят от ракета-носител, която да паркира поне част от синия елит в райското безвремие на парламентарните банки. Не напразно най-запомнящата се реплика, която лидерът на ДСБ Радан Кънев е произвеждал в своята политическа кариера е тази, че оставя вратата към ГЕРБ отворена. По-късно, разбира се, се оказа, че отворената врата води точно към спалнята на десницата, защото Бойко Борисов няколко пъти ехидно като мачо с написан върху ръката му телефонен номер на дясна мацка, показа, че за него РъБъ са само ситуационен партньор, служещ за еднократно или най-много двукратно удоволствие. Но десницата знае как да преглъща подлостите, защото така или иначе в собствената си история тя никога не е била достатъчно последователна и винаги е съществувала в среда на безкрайни интриги.

Текстът на Смилов започва с една уникална лъжа. Тази лъжа е толкова голяма, че веднага дразни окото на запознатия. В него ГЕРБ и РъБъ са наречени "двете основни опозиционни партии". Тази фраза със сигурност е вярна за ГЕРБ, но да наречеш РъБъ (партия, съществуваща благодарение на истеричните реститутки от центъра на София) основна политическа сила е все едно да наречеш Милко Калайджиев "основен глас на българската култура". РъБъ е една периферна политическа формация с плагиаторски уклон, която вече дори сама не си вярва, че може да бъде фактор в бъдещето на страната. Целта на Смилов в текста му е да пришие РъБъ към ГЕРБ като някакъв пластичен хирург с шизофренна нагласа. Но всъщност десните инженери винаги действат така - нагласят света според собствените си думи, без да им пука за простото нещо, наречено "реалност". Изплантирането на РъБъ като силиконов бюст на ГЕРБ е операция, която може да произведе единствено и само нещо транссексуално и смешно, защото това на практика е даване на индулгенция на авторитарното мислене, полицейските похвати, абсюлютната липса на вътрешнопартийна демокрация и зловещото подчиняване на едно-единствено его. Десният инжерен твърди, че мафиотските афери на ГЕРБ били недоказани. Очевидно това трябва да е изстрелът в десетката в челото на отчаяния десен електорат. Нещо като призив: "Преглътнете Бойко Борисов, а след първоначалния порив на гадене, после ще се успокоите и даже може да ви хареса". Смилов нарича отвращението от ГЕРБ "пуританство". Ето как дясната политология вече е в ролята на Мадам, която се опитва да събере двама влюбени в обща спалня с приглушена светлина.

Подписването на прошка на ГЕРБ е нещо като сепуко за десницата. Дори сядането на една маса на РъБъ с Бойко Борисов е точка в неговото поле. ГЕРБ е партия-вампир, която не би се поколебала да изсмуче жалките остатъци от десен електорат, които все още се припознават в реформаторите. А природата на десния избирател е такава, че той се кефи на силата, въпреки, че никога не би си го признал. Десният избирател има нужда от садо-мазо господарка, която да му внушава респект и уважително преглъщане и заради това на този терен Бойко Борисов е непобедим вдясно. Сега десните пластични хирурзи ще се опитат да представят новият политически брак като проевропейска коалиция, което издава единствено и само солиден комплекс. Ако автентично десните припознаят ГЕРБ като проевропейска партия и в името на това пренебрегнат всичко останало, това издава направо ментален дефект. За да развееш измислената заплаха за "проевропейската посока на България", поаказва степен на практически разум, която много се родее с тази на жените от Околовръстното шосе на София.

Именно заради разни инженери на свободна практика и десни мракобеси българската политическа система не може да се стабилизира. Докато има партии, които са склонни да се заиграват с мутацията ГЕРБ и да приемат ролята на техен силиконов бюст, няма да има никаква нормалност. Управлението на Борисов трябва да бъде разнищено докрай, защото то именно показа, че демокрацията в България не само е уязвима, но възможно да бъде поставена под заплаха. Големите европейци обаче пет пари не дават за демокрацията. Да не забравяме, че солидна част от РъБъ са фенове на Пиночет. Пришиването им ГЕРБ показва, че те нямат грам разум, бил той практически или творчески. Ето това е антиевропейското в случая. Тези, които най-много крещят за Европа пет пари не дават за нея, защото при първия удобен случай са готови да се гушнат с милиционерите и приспят разума са завинаги. Вероятно заради това се въртят около 2-та процента. 

Лудите не са безкрайно количество. 

Дори и в България.

Кой ръмжи срещу "Южен поток"?

Резолюцията на Европейския парламент срещу "Южен поток" (подкрепена основно от десницата) е в пряко противоречие с икономическите интереси на България. Това е един предизборен текст, който заиграва с с най-неподходящата тема във възможно най-неподходящото време по най-касапския начин. Ако газът, която ще тече по "Южен поток" е толкова неправоверен, защо не нарежат и тръбите на "Северен поток" тогава?

Опитът за ръмжене срещу Русия е изключително лоша политика, защото директно вреди на нашите интереси. А формулировката от резолюцията "да бъдат потърсени други източници на газови доставки за ЕС" се родее с със стихотворение на романтична поетеса.

Търсенето на такива източници отнема много време, а има голяма вероятност и цената на горивото да е с пъти по-висока. Кой ще компенсира това? Всеки, който подкрепи такива текстове трябва да обясни моментално как точно си представя България да покрие загубите от него? Какво ни предлагат вместо "Южен поток", красиви думи и яростни изречения? Това ли се предполага да бъде икономическият ни мотор? Разигралата се случка в ЕП е ярък пример за това как в името на предизборната конюнктура могат да бъдат унищожени икономиките на цели държави.

Когато се Европейският парламент се използва за гласуването на предизборни резолюции без ясна обосновка, тогава резултатът винаги е трагичен. Подобни текстове са само част от един тъжен пейзаж, който не само не може да намери решение на проблемите, но дори не е в състояние да ги формулира правилно. 

Тъжно е, господа, както казваше един герой на Достоевски. 

Анимационните герои Ран и Ът

В края на миналия месец на посещение в България официално дойдоха двама анимационни герои. Или поне за мене са такива - икономистите Ричард Ран и Роналд Ът. Тези две митични фигури (видях, че младото поколение нарича единият иронично Доналд Дък) наистина приличат на нарисувани образи, защото в годините на проваления преход имената им се размятяха като знак или за пътя към новото бъдеще по който сме поели, или като доказателство за конспирацията срещу живота на всеки един отделен българин. Нищо лично към двамата икономисти, но за тях наистина може да бъде направен филм - единият прилича на класически професор-въздухар, който отива на работа с два различни чорапа, а другият има злодейски вид с характерната си превръзка на окото все едно е някакъв нов вид пазаран пират, който оглежда световните борси и търси къде може да намери повече плячка.

Имената - Ричард Ран и Доналд Ът в България са символични. Те отдавна означават нещо много повече от фигурите на своите носители. "Ран-Ът" беше името на митологичния план, който експертите изготвиха и чиято цел беше да трансформира една планова икономика в пазарен механизъм. Но понеже икономиката е тъмно изкуство, все едно изкарано от роман на Джордж Р.Р. Мартин, у повечето българи остана усещането, че това е по-скоро конспиративна схема, нещо като пътеводен указател как собствеността да отиде изцяло в частни ръце, а години по-късно България да се превърне в опосканата страна, която е сега. Преди няколко години ми се наложи да пътувам с влак из Северна България, където преходът е нанесъл много по-тежки поражения и докато минавахме край някаква индустриална зона, която приличаше на Сараево след бомбардировките, един старец с въздишка ми каза: "Ето това е паметникът на Ран и Ът". Представа си нямам дали човекът беше прав или не, както и дали вината е на двамата икономисти - у хората вече се е насложило впечатлението, че някаква тъмна задкулисна, някаква невидима ръка на грабежа, се е подиграла с техния собствен живот и го е лишила от смисъл.

У нас почти не могат да се намерят добри текстове за плана "Ран-Ът", с изключение на една вдъхновена статия, както и хора, които наистина да познават какво предписват двамата американци. Заради това четенето на техните идеи може да предизвика носталгична усмивка на някои места. Например - когато те говорят за приватизация постоянно повтарят, че целта на тази операция е да се подобри ефективността и производителността. На Ран и Ът, кабинетни икономисти, едва ли би им хрумнало, че може да се появи форма на приватизация, наречена поетично "работническо-мениджърска", която ще позволи на олигархията с хартийки да се сдобие със собственост, която да нареже на скрап и да изкара бърза вампирска печалба. Ран и Ът са едни литературни наивници и романтици, защото предписват възможност на работниците и колективите да участват в собствеността на предприятията, нещо, което днес звучи като секс съвет на Наталия Кобилкина към Асоциация на фригидните девойки. С други думи четейки плана "Ран-Ът" виждаме, че американската кабинетна десница дори не е можела да си представи какъв разгул могат да стигнат десните икономически решения у нас. Защото това са десни решения, независимо, че са осъществени по безкрайно калташки начин.

Изобщо не искам да защитавам плана "Ран-Ът", дори напротив. Той е израз на безвремието и безизходицата на онези времена, а не забелязвахме, че те са такива заради безкрайния политически шум, който спука тъпанчетата на всички. Предписаните идеи показват как България винаги търси отвън начин да се справи със собствените си кризи, но в крайна сметка избира бездействието като единствена форма на реакция, а следователно и катастрофата като неотменим ефект на всичко. Катастрофата идва, защото страната ни демонстрира историческа неспособност за правене на подходящ избор. Българските икономически решения по време на прехода доведоха до абсолютния крах на социалната държава и до това българите да се окажат просто свидетели на този срив, без да могат да го спрат по никакъв начин. "Ран-Ът" - това е вечната надежда, че рецептите наготово ще ни подействат като някакво чудо, че само с няколко прости стъпки ще се събудим в различна реалност, щастливи и доволни от живота. В крайна сметка планът на двамата американски икономисти стана нещо като некролог на надеждата, защото дори в предписанията на едно такова зловещо четиво можем да видим едно неслучило се романтично бъдеще.

Но всъщност си говорихме за това, че Ран и Ът отново се появиха в България. Това е нередно поведение на анимационни герои. те трябва да си стоят в телевизира или в мислите, но тези решиха да постъпят по друг начин.

В България анимационните герои решиха да защитят отново своето творение. Според тях планът, който са представили на правителството на Андрей Луканов през 1990 година е бил добре обмислен, но не е предлагал универсални решения, защото такива няма. Двамата, разбира се, избраха да се държат като коменданти на концлагер, които твърдят, че изобщо не са подозирали до какви неща ще доведе тяхното творение. И, да, истина е, че идеите им не бяха реализирани, но Ран и Ът не са невинни. Те дадоха икономическо оправдание на тоталната кражба, научно доказателство за разрушаването на социалните системи, политическа прошка за всичко, което предстоеше тепърва да се случва. Заради това беше странно човек да наблюдава техните думи.

Анимационните герои са убедени, че не техните идеи, а "политическата токсичност на българската обществена среда" е прецакала пътя към пазарна икономика на страната и резултатът днес е този - най-бедната страна в ЕС. За какво ли обаче им беше да идват дотук? За какво ли беше нужно да ги канят? Ран и Ът днес могат да бъдат единствено рекламен плакат за безвремието. В името на обективността трябва да кажем, че те едва ли са сътворили своят план със сатанински цели, но днес просто не искат да признаят, че моделът, който предписаха може и да не е бил подходящ за България. Няма нищо лошо в това да си десен икономист. Лошото е, когато си десен икономист - талибан, готов да хвърли по-скоро една държава във въздуха, отколкото да признае нищожността на предписаните рецепти. Ран и Ът обаче бяха безсмислени тук, защото битката отдавна не е за това какво е можело да се случи.

Истината е друга. Още от времето на Иван Костов насам политическата битка в България престана да бъде битка за визия на бъдещето. Битката беше само една - за това кой да поеме вината за проваления преход. Всеки политически елит подсъзнателно трябва да усеща, че този провал ще тежи с години на всички възможни български поколения и докато не получи убедителен отговор ще е въпрос, който ще разкъсва социалната тъкан и ще ражда двете страни на барикадата. Ако българската политическа система не може да бъде разказана лесно в понятията "ляво" и "дясно", това се дължи на факта, че нейният нов вид е роден именно от разказа за този грандиозен провал и невъзможното измъкване от блатото.

Протестната 2013 година може да бъде разбрана най-добре именно през тази призма, вън от олигавените идеологически дъвки. Зимните бунтове бяха първото по рода си желание за тотална ревизия на целия преход и за преобръщане на икономическия модел, който се е самообявил за незаменим и непроменяем. Точно заради това хората вървяха по улиците и викаха "Национализация" (дума, която би докарала колективен инсулт на двойното тяло Ран-Ът). Летният протест беше неистовият и артистичен опит на една част от най-големите виновници за провала да стоварят всички възможно вини върху другата част и да излязат на новия политически бряг невинни и неопетнени като твърдят, че техните идеи изобщо не са били използвани правилно.

Провалът на прехода възкреси и отровната атмосфера, защото в нещо, което напомня на книгата "Убийство в Ориент-експрес" заподозрени са всички. Никой не иска да си признае, че е бил заловен с окървавени ръце на местопрестъплението, но неизбежната логика на конфронтацията неиминуемо ни води до мига, когато някой трябва да отговаря за провалените животи на хората. Сблъсъкът от първите години - "да запазим нещо от миналото" и "минало не не трябва, ще строим наново", сега се е трансформирал до една -единствена фраза - "онези идиоти отсреща прецакаха всичко".

Именно провалът на прехода ражда меланхолията по миналото. Точно това не могат да разберат презрителните десни интелектуалци, когато се опитват да игрят като садо-мазо господарки с бича върху гърба на простия народ. В държава с ясно формулирано бъдеще, било то приемливо или неприемливо, едва ли някой щеше да си припомня с възишка мъгливото минало. Но миналото в България се превърна в основен проблем и на фона на бедното настояще, то започна да изглежда като някаква сънувана идилия, останала в различен ръкав на световното време.

Днес никой не иска да признае провала. И заради това България се гърчи в своето настояще като настъпана хлебарка в тъмна баня. 

Преходът съвсем не осъществи своите цели и заради това цялата политическа система е обречена на хронична нелегитимност. А именно, защото провалът е така очевиден, а никой не иска да го посочи, всякакви представи за света вън от нашите граници се сведоха до нула. България съществува в своето катастрофично безвремие, където митологемите подмениха идеите и заради това поторното прихождение на две от тях подейства не като лекарство, а като рентгенова снимка. На никой не му харесва какво вижда на тази снимка, но България вън от София се е превърнала в едно изтощено парче земя, което оцелява ден за ден, наблюдава политиката по телевизията, нагъва с шепи антидепресанти и не вижда друг смисъл за живот освен да седне пред Скайпа, за да говори с далечните внучета, които дори още не са почнали правилно да приказват на български.

Защото Ран и Ът си отидоха, но ние оставаме тук в една необявена политическа война. И лошото е, че това е сражение не за смисъл, а за списъкът от хора, които ще седят на подсъдимата скамейка на историята. Тоест заредено е с гняв. А през това време обикновените хора стържат със зъби, сънуват едно никога неслучило се бъдеще, спомнят си за едно романтизирано минало и се чудят дали самите те не са също анимационни герои.

Европейската мечта и нейните атлантически „приятели”

В края на март, когато трябваше спешно да долети до Брюксел заради украинската криза, президентът на САЩ Барак Обама изгуби дежурните 10 минути да говори по актуалния проблем, въпреки, че заради бързото развитие на ситуацията едва ли някой си спомня какво точно е казал. Истинската причина за визитата на обитателя на Белия дом бе във втората част на неговите думи - пред лидерите на ЕС той отново разви въпроса за спешната нужда от подписване на ново трансатлантическо търговско споразумение. Американската пропаганда знае как да опакова това в загрижени клишета. Споразумението щяло "да помогне за намаляване на европейската зависимост от руска енергия".

Америка имала нужда от бързото парафиране на този документ, защото "след като имаме търговско споразумение, лицензиите за износ на втечнен природен газ, предназначен за Европа, биха били много по-лесно осъществими - нещо, което очевидно е от голямо значение в днешната геополитическа среда".

Разбира се едва, когато махнеш изкуствените подсладители можеш да видиш цялата прелест на отровата отдолу. Защото поне от това, което е известно до този момент от Трансатлантическото споразумение е ясно, че от страна на САЩ това се разглежда като така необходимата вратичка за заливане с ГМО-продукти на европейския пазар. Да не говорим за това, че именно този документ очертава големият проблем на новата световна политика - той дава свръхвласт на търговските корпорации над националните правителства и съдържа правила, които позволяват на едрия глобален бизнес да съди правителство, ако то промени икономическите правила в страната си. Това е някакъв корпоративен капитализъм, който дава невиждана власт в ръцете на големите световни компании и на практика подрива остатъците от идея за някакъв вид суверинитет на отделните държави. И именно това е голямата геополитическа игра на американците днес, които преследват точно този свой стратегически интерес като питбул надушил пържола от която тече кръв.

Парадоксалното е, че тези у нас, който са в състояние ден и нощ да тръбят, че за защитници на проевропейския избор, никога не повдигат темата за търговското споразумението между САЩ и ЕС. Това се дължи на една фина политическа особеност. Повечето от тези кресливи маниаци всъщност са фанатични проводници на американските интереси и у нас и в най-честия случай не дават пет пари за силен ЕС, особено за силен ЕС с независима политика.

Заради това, ако ги накарате да вземат отношение по този проблем, те биха ви удавили в морета от фрази от типа "руска заплаха" и "евразийски съюз", само и само да изклинчат от конкретен отговор. Същото настава и когато се стигне до темата за шистовия газ.

Аз например съм готов да ви кажа направо - пет пари не давам дали ЕС, дали САЩ, дали Евразийски съюз ще иска да идва да дупчи за шистов газ. При всички случаи съм протестно против това действие. И е ужасно да видиш как у нас има хора, които използват геополитическата кризисна ситуация, отново да повдигнат въпроса за надупчването на Добруджа и нещо повече - перверзно да представят това като едва ли не спасяване от енергийната прегръдка на руската мечка. Защото ще е много комфортно да останем без житницата на страната, нали така - енергийно независими, но безхлебни като герой от разказ на Елин Пелин.

Кризата с Украйна съвсем не е аргумент в полза на шистовия газ. Но вече виждаме, че много "анализатори" се опитват да я внушат сякаш това неизбежно следва от общия хаос наоколо. Всъщност това е смяна на маркетинговата стратегия. Първоначалната - как всяка отделна държава ще извлече големи печалби се провали. Сега наред е изпитана рецепта - шоковата доктрина (както каза самата Наоми Клайн наскоро в една статия в Гардиън, озаглавена "Защо американските шистови корпорации точат зъби за Украйна?") - икономическото безумие трябва да бъде продадено по възможно най-катастрофичната форма. За да може и Трансатлантическото споразумение да мине бързо и без дебати, за да може шистовите интереси да се прокарат като национално-отговорна позиция, светът се нуждае като минимум от липса на диалог и постоянно нагнетяване на напрежението. И само, ако обичате, не ме разбирайте, че руснаците нямат вина за разрушения диалог. Но това пак не е причина да извиняваме пираните, които дебнат, за да наложат новата политическа и икономическа юзда, която да не може да се махне с десетилетия.

В крайна сметка обаче кризата на Изток и железните нотки на САЩ, когато става дума за техните икономически интереси, може би все пак отварят някакъв среден европейски път, който изглежда все още толкова крехък, че можем да го сбъркаме с поетична измислица. Европейският съюз има бъдеще, ако успее да се измъкне от своята политическа зависимост от САЩ, защото тя е тази, която ерозира голяма част от легитимността на неговите решения. Разкритията на Едуард Сноудън за глобалното слухтене бяха една от първите брънки, които показаха, че САЩ съвсем не се отнасят така приятелски към ЕС, както искат да си мислим. Изпусната реплика "Fuck EU" също доразкри доктрината, която не иска да се съобразява с никаква Европа и нещо повече гледа на нея само като терен на който да бъдат пуснати корпорациите. Този среден път обаче изисква визия и лидерство, които в момента така сериозно отсъстват в ЕС. Защото да намериш подобно пролука в епоха на геополитически мрак и на корпорации с бюджети по-големи от тези на отделни държави все повече започва да изглежда като някаква фантастика.

Навремето политически романтик като Джеръми Рифкин, опиянен от блясъка на последните години преди да удари торнадото на кризата, се превърна в поет на европейската мечта. В нея той виждаше някаква нова трансформация на историята - промяна на личността, едно усъвършенстване на човешкия дух, територия в която царува състраданието и солидарността, а на егоистичният стремеж към печалба. Днес можете да отворите книгите на Рифкин и да ги прочетете като елегия за погубените времена. Никой никога не успя да повярва в европейската мечта, защото тя така и не успя да се оттласне достатъчно добре от бреговете на атлантическия океан. Вместо това кораба се натресе в бурята, където вече дори не се виждат силуетите на бреговете и не е ясно има ли спасителен изход. Да имаш мечти в бурята наистина е лукс, но пък без тях наистина изход няма да има.