Медийната перверзия спецоперация „Аркадий Бабченко“

След като 24 часа слушахме колко безчовечен, кървав, антихуманен и злодейски е режимът на Путин, след като знайни и незнайни защитници на "свободното" слово изляха две морета от сълзи, след като Иво Инджев, Илиян Василев и компания се упражниха в жанра "плюваческо-моралистично есе с елементи на стържене със зъби", след като украинските телевизии колективно изпадаха в интелектуален амок, изведнъж за изненада, а убеден и съм и за ужас на всички ожалени, се оказа, че Аркадий Бабченко е жив. Всичко около неговото покушение се оказа пошла и нелепа инсценировка, тоест - абсолютна измислица. Дори не съм в състояние да пресъздам несвързания сценарий, който украинските спецслужби се опитаха да продадат на публиката с промити съзнания. Само вижте снимките на Бабченко от брифинга - дори и той съзнава, че на зрителите се продава нискокачествен буламач, който може да бъде преглътнат единствено целенасочено видиотена държава. Руските спецслужби, разбираш ли, искали да убият Бабченко, но великите украински спецчасти направили операция, за да неутрализират килърите в хода на която се наложило да излъжат. Честно, дори историята за мармотите, които завиват шоколода в станиол някъде в Алпите звучи с една степен по-достоверно. Бабченко в нито един момент не е представлявал заплаха за Кремъл, ако си присвоим правото да говорим в стилистиката на украинските медии. Фейсбук-активизма е хубаво нещо, одобрявам го, но това не означава, че той е в състояние да причини вреди и щети на някого. Аз съм последния човек, който ще отрече мощта на силата на словото, но отнесено към Бабченко това, повярвайте ми, не важи. Ако мислите, че със статии как Русия трябва да бъде разделена на "десет шибани княжества" можете да си спечелите почитатели, значи е добре да се прегледате при специализиран лекар. В същия текст в който бленуваше за разпада на Русия Бабченко си представяше как влиза в натовска колона от танкове "Абрамс" в Москва и почва да профилактира заблудено население с кожен колан и други форми на изтънчени мъчения. И това съвсем не е измислица - съвсем реално негово творение е. Аз, признавам си, цинично дори се зачудих на кой ли е притрябвало да го убива. Ако бях кървав диктатор, който по цял ден мечтае да твори зло и да трови с "новичок" бивши шпиони (пардон, да се опитва да ги трови), щях да обявя специална стипендия за такива като Бабченко. В крайна сметка на фона на такъв бъртвеж всеки може да изглежда смислен, извисен, качествен и гениален.

Оруелианският кошмар, който спецслужбите на Украйна разиграха обаче нанесе ужасяващ удар на руската опозиция. Според мен тя трудно ще се възстанови от него. Достатъчно е да направите бърз полет из социалните мрежи, за да видите в каква скръб бе потопена "креативната класа" на Русия. И какви възвишени статуси се родиха - за това как Бабченко не бил за този свят, бил честен, почтен, гениален, а режимът на Путин не търпял такива. Сега всичко това трябва да бъде изтрито, пренаписано или скрито. Толкова много патос и енергия отиде в свирката, че сега на Демона от Кремъл вероятно му е осигурена поне половин година спокойствие.

Тази огромна лъжа и медийно престъпление обаче ми напомни на един друг момент от политическата история на бившия СССР. Малко след като публично вратовръзката си в ефир в Грузия на Михаил Саакашвили през 2010 година се случи много интересна случка. Местната телевизия "Имеди" пусна репортаж, че руските войски са нахлули в страната, танковете бродят по улиците на Тбилиси, а самият Саакашвили е бил разстрелян. Излъчването на това видео предизвиква масова паника и поредица от инфаркти. Много зрители са ошашавени и разтърсени. После се оказва, че всичко това било "имитация на възможни събития". Това беше надгробната камбана за управлението на Саакашвили. Нещо като траурната музика, която прозвуча пред неизбежния му край. Грузия никога не прости подобна тъпотия, а всички днес знаем, че Саакашвили остана без гражданство и днес се скита немил и недраг по света, един геополитически аферист, оставен без покровители и протекция. Не знам защо, но драмата "Бабченко" страшно ми прилича на това. Очевидно украинското общество трябва да бъде укротявано чрез такова полицейско риалити, чрез подобна спецоперация по промиване на мозъци. Това е плашещ симптом за състоянието на Украйна днес.

През 2013 година, когато за първи път се заинтересувах от политическия живот на Украйна покрай Майдана и всички съпровождащи го гадости,  открих за себе си един великолепен журналист. Името му беше Олес Бузина. Човек с невероятен талант, оригинален, нестандартен и смел. Всички тези качества взети заедно моментално го направиха абсолютно неудобен за новата власт в Киев. Бузина не се боеше да бъде скандален и никога не измени на себе си, на своята гледна точка на света. Тя не беше на проруски човек, а на човек независим, свободен и качествен.

Във времената, когато цялата му държава изпадна в колективна шизофрения, Бузина остана на страната на здравия разум, което се оказа самоубийствено дисиденство за новите времена на Украйна. На 16 април 2015 година го разстреляха пред дома му в Киев.  Ден преди убийството отвратителния сайт „Миротворец“ официално публикува адреса на журналиста.

Смъртта му предизвика сатанинска радост в някои среди. Една украинска маниачка на име Ирина Фарион, бивша депутатка изсъска радостно в социалните мрежи: „Най-накрая убиха дегенерата Бузина“.  Само преди около година пък „великият хуманист“, „гениалната“ нобелова лауреатка Светлана Алексеевич в интервю обяви дословно, че „разбира убийците на Бузина“.  Навремето като откровение прочетох книгата й „Цинковите момчета“, но откакто видях това нейно мнение не съм в състояние да отворя неин текст. Един гениален журналист Андрей Бабицки нарече нейното състояние: „чистосърдечен канибализъм“.

На 9 май тази година майката на Бузина излезе на шествието „Безсмъртен полк“ в Киев. Да, такова имаше въпреки опасността за участниците в него. Украинските медии като хищници веднага се нахвърлиха срещу нея, че носела портрет на „руски пропагандист“. Всъщност жената имаше друго предвид – че синът й стана жертва на същата тъмна сила срещу която воюваха тези, които днес виждаме само на портрети. Но това в Украйна отдавна не е журналистика, а медийно мародерство.

Малко след Бузина  бяха убити още двама журналисти – Сергей Сухобок и Олга Мороз. Не си спомням в България тогава някой да се трогна от това. Ние сме склонни да леем сълзи за измислици, а не за истинските жертви в Украйна.  Разликата между Бабченко и Бузина е, че вторият плати с живота си за своите убеждения. Ето защо инсценировката е удар и срещу свободното слово и журналистиката. Когато един журналист позволи да стане изтривалка на спецслужбите, той сам тръгва към гробището.

Дори й да ни убеждават, че е жив.

Аркадий Бабченко и месомелачката Украйна

Написах този текст преди да се разбере, че цялата работа с Бабченко е инсценировка. Пълна медийна шашма. Някакъв оруелиански кошмар по украински. Но не искам да го трия. Дори напротив  - в светлината на новите събития текстът става още по метафоричен и разкрива колко изкривена е описаната страна и колко нелепи са някои хора...

През 2013 година, когато за първи път се заинтересувах от политическия живот на Украйна покрай Майдана и всички съпровождащи го гадости,  открих за себе си един великолепен журналист. Името му беше Олес Бузина. Човек с невероятен талант, оригинален, нестандартен и смел. Всички тези качества взети заедно моментално го направиха абсолютно неудобен за новата власт в Киев. Бузина не се боеше да бъде скандален и никога не измени на себе си, на своята гледна точка на света. Тя не беше на проруски човек, а на човек независим, свободен и качествен.

Във времената, когато цялата му държава изпадна в колективна шизофрения, Бузина остана на страната на здравия разум, което се оказа самоубийствено дисиденство за новите времена на Украйна. На 16 април 2015 година го разстреляха пред дома му в Киев.  Ден преди убийството отвратителния сайт „Миротворец“ официално публикува адреса на журналиста.

Смъртта му предизвика сатанинска радост в някои среди. Една украинска маниачка на име Ирина Фарион, бивша депутатка изсъска радостно в социалните мрежи: „Най-накрая убиха дегенерата Бузина“.  Само преди около година пък „великият хуманист“, „гениалната“ нобелова лауреатка Светлана Алексеевич в интервю обяви дословно, че „разбира убийците на Бузина“.  Навремето като откровение прочетох книгата й „Цинковите момчета“, но откакто видях това нейно мнение не съм в състояние да отворя неин текст. Един гениален журналист Андрей Бабицки нарече нейното състояние: „чистосърдечен канибализъм“.
На 9 май тази година майката на Бузина излезе на шествието „Безсмъртен полк“ в Киев. Да, такова имаше въпреки опасността за участниците в него. Украинските медии като хищници веднага се нахвърлиха срещу нея, че носела портрет на „руски пропагандист“. Всъщност жената имаше друго предвид – че синът й стана жертва на същата тъмна сила срещу която воюваха тези, които днес виждаме само на портрети. Но това в Украйна отдавна не е журналистика, а медийно мародерство.

Малко след Бузина  бяха убити още двама журналисти – Сергей Сухобок и Олга Мороз. Не си спомням в България тогава някой да се трогна от това.

Разказвам тази история във връзка с убийството на Аркадий Бабченко пак в Киев. Днес обаче ситуацията е друга – за Бабченко ще се леят сълзи, въздишки и вопли. Което е съвсем нормално. Ненормалното е обратното – да натикваш смъртта на едни в забравата, а за други да стенеш във върховен екстаз на трагедията. Защото по същество това е продължение на цинизма – значи Бузина е дегенерат, а Бабченко – светец. Отказвам и никога няма да приема подобен двоен стандарт.
Украйна всъщност е една от най-опасните страни да бъдеш журналист. Всички статистики го показват. Докато пиша това например в Киев кореспондентът на РИА Новости Кирило Вишински е обвинен в държавна измяна. Цялата власт бе хвърлена срещу един репортер, но за това също всички си затваряме очите.

Тялото на Бабченко още не бе изстинало, но украинските спецслужби вече знаеха, че извършителят е Путин и неговия режим. Това е гавра със самия журналист, защото погребва идеята да научим истината за неговата смърт. Ако някой смята, че толкова бързо може да се стигне до истината значи просто е прекалил с вълшебните приказки като млад. А и се получава нещо като самозатворена реалност. Убиха Бузина и Порошенко намекна, че това е дело на спецслужбите на Русия, за да дестабилизират страната. Убиха Бабченко и пак Русия е виновна за всичко. Лесните обяснения винаги плашат, защото опита говори, че с тях се прикрива истината.

Разбира се, самият Бабченко щеше да се изкефи, че смъртта му се превръща в политически пърформанс. Признавам си - не споделям неговите идеи, но го четях. Никога няма да забравя неговата статия, преведена е и на български, как ще влезе в Москва като част от натовска колона танкове "Абрамс" и как ще профилактира своите сънародници, за да ги чисти от идеологическата отрова.  В този текст има изречения, които човек трудно може да забрави:  Като изпуша цигарата, все така мълчаливо ще хвърля фаса, ще се гмурна в люка и след миг ще изляза в ръка със стар американски кожен колан със звездички върху токата. Ще кажа: „Е, хайде. Строй се в колона по двама!”

След това фантазията се доразвива, но не съм способен да я разкажа докрай. Очевидно американо-бабченската окупация на Москва ще е свързана с голям бой. Знам само, че резултатът от нея щял да бъде не една Русия, а „десет шибани княжества“. Тази статия разкрива Бабченко в пълния му блясък – човек изпълнен с толкова омраза към своята държава, че това неволно стресира. Но, разбира се, свещено право на всеки е да има своите убеждения и с тях може да се спори, но не и да се стреля.
Трагедията на Бабченко е в това, че абсолютно негонен реши да отиде в Киев, без да съобрази колко е опасно там. Но пак ще ви повторя - за него политическата пушилка днес щеше да е вид утешение. Дори повод да си отвори една бира. Достатъчно съм го чел, за да знам.
Лека му пръст!

Милост за учителите!

Независимо от претенциите ни за цивилизованост, за духовно възвисяване и емоционален растеж, човешкото общество май продължава да има нужда от ритуални жертвоприношения и леене на кръв, за да задоволи първичните страсти на душата си. Днес екзекуциите не отнемат човешки живот, което не означава, че виртуалното тяло на България не може да захапе невинен човек като питбул и да го разтърсва до окончателната му морална смърт. И тези дни виждам, че отечеството си е намерило нова жертва - 58-годишна учителка от Симеоновград, която бе снимана да танцува малко по-фриволно по време на абитуриентски бал. Клипчето с този танц бе споделяно ежесекундно в социалните мрежи, полицията на морала се събуди като някакво възкресяване на комсомолските времена (в нея има доста хора, които иначе твърдят, че са носители на европейски, демократични, хуманни и атлантически ценности, а много от тях до утре могат да ви пръскат с телесни течности докато ви разказват как са били репресирани в предишните мрачни времена заради свободата на душата си) и резултатът бързо дойде - учителката напусна работното си място. Всичките й колеги казват, че тя е прекрасен педагог, отдаден човек и, че в училище никога не е демонстрирала такова поведение, но който ти слуша в тези времена, когато моралистичният крясък е станал основно средство за комуникация и хранителна среда за яростния гняв на масите. Разбира се, проливането на кръв никога не задоволява жаждата докрай. Напротив - полицейските работници на морала много държат да озвучават докрай своето възмущение, да се пръснат по шевовете от гордост, че наказващият юмрук отново се е стоварил върху черепа на една невинна жена...

Понякога се чудя какво ли щеше да стане, ако обществото ни беше безпощадно към премиера, колкото към произволно избрана учителка? Вероятно щяхме да покорим икономически върхове и да караме Швейцария да се черви от завист. Разбира се, това е утопична хипотеза. У нас към властимащите винаги се проявява страхлива милост, но за беззащитните пощада няма. Това е правилото на джунглата, а тук то е реализирано по буквален и ужасяващ начин.

Не знам откъде произлиза този садизъм по отношение на учителите, но у нас той е кърваво ежедневие. Спомням си през 2012 година , когато една учителка бе отишла подпийнала на работа, при това без да направи нещо лошо, да са нахвърли на ученик, да обижда или нещо подобно. Стигна се до яростни гласове, че тя трябва да бъде съдена. Представяте ли си за какво говорим просто?

Наскоро пък гледах клип за това как родители от Плевен бяха сложили микрофон на детето си, за да пуснат запис как учителката в яслата му вика заради това, че се е напикало. Тя дори не го обиждаше, което щеше да бъде осъдително. Просто повишаваше глас. Но това не попречи на цяла серия от коментари, че тя е някаква заплаха, разбираш ли. Да, осъдително е човек да си изпуска нервите, но тук е България, по дяволите. Всеки ден по повод и без повод да крещиш пак ще имаш основания за това. Разбирам да искаш порицание, но не - те искаха уволнение. Обществото ни е взело на прицел учитилите и май изисква от тях просто да не бъдат хора. Не разбирам и няма как да разбера този садизъм.

Никога не съм чул моралната полиция да поставя въпроса за учителските възнаграждения и да се гневи за него със същия пламък и страст. Никога не съм видял гневните да поставят въпроса за авторитета на тази професия и как така позволихме педагозите да бъдат натикани на дъното на социалната стълбица. Унизени, притиснати, затрупани с бумащина и бюрократични инспектори, които ги дебнат постоянно, ако случайно не са попълнили някой от камарата документи. В такива случаи обаче обществото мълчи. А след това се появява някакво клипче и тогава се вадят факлите и бесилката се вдига на площада.

Учителката от Симеоновград не прави нищо толкова скандално. Танцува по-освободено в ресторант. Това по кой параграф е престъпление? Каква простъпка е, че да заслужава уволнение? Как така държим учителите в ужасяващ Биг Брадър, а властта никога? Жената танцува, по дяволите. Това не означава, че не е прекрасен учител и отдаден човек. Откога едно-единично действие взе да се превръща в присъда все едно живеем в накаква маниакална теокрация?

Един човек не можел да танцува така и да бъде добър учител. Подобни мнения срещнах. Не знам - избива ми ледена пот от тях. Учителите не са свещенници, те са обикновени хора и подлежат на човешките страсти както всички останали. Да танцуваш по-освободено не означава, че моментално всяваш разврат. Всеки, който си го мисли просто трябва да почете повече. Дори и да си възмутен от това поведение - то най-много заслужава едно цъкане с език и тежка въздишка, а не раждането на патетични есета, дълги като "Война и мир". Защото ми е чудно дали сега моралната полиция е доволна? Учителката е напуснала работа. Ето няма начин България да не се оправи - икономиката ще скочи, Западните Балкани ще влязат в ЕС, а Бойко Борисов ще спечели още два мандата накуп. Ако изберем да гледаме с неопрощаващ поглед на една учителка, той трябва да е неопрощаващ към всичко. Ако приемем, че младите са разпуснати, то отговорността за това съвсем не се крие в един по-свободен танц. А родителите? Те къде са? Или учителите трябва да отговарят и за тяхната липса, и за липсата на ценности, и за разграждането на обществото ни, инжектирано с всякакво културни буламачи и идеологически пластмаси?

Ние сме склонни да сложим на бесилката единствените хора в които можем да видим някаква съпротива срещу безумието на прехода. Учителите и то тези, които не се отказаха и останаха. Останаха напук на малките заплати, напук на административния протокол, напук на провалящата се държава, напук на безумието на времето, за да пренесат през времето знанията и да се опитат да направят следващите поколения малко по-добри и смислени. И да ги пържим за нашите собствени дефекти е форма на буйстващ садизъм. Учителите заслужават само благодарност. И поклон. И милост.

Милост за учителите!

Събуждане от розовите сънища на талончетата

Ако един ден цивилизацията ни се изпържи в термоядрен взрив и глобална война, или пък зомби-апокалипсис ни сполети като геополитическо венерическо заболяване, бъдещите поколения (ако оцелеят) ще трябва да съдят за нас по остатъците от нашата телевизионна, литературна и медийна култура. И още отсега студена пот ме облива каква ли версия за обществото ни ще има в техните учебници по история. Защото е достатъчно само да попаднат на произволна телевизионна програма в България, за да си кажат, че нашата цивилизация е имала само един основен стремеж - да търка талончета като изоглавена и да участва в репортажи, които ни разказват колко е готино да търкаш талончета. Или както един актьор наскоро ни каза - това било правото да имаш мечти. Очевидно България така е обсебена от търсенето на такива мечтания, че абсурдният доскоро виц, че 80 на сто от доларовите банкноти имали следи от кокаин по тях, което обаче било нищо, защото 100 процента от българските стотинки имат следи от търкане на талончета, май вече е абсолютната и незаобиколима истина.

Най-лошото, което можем да направим в тази ситуация е да стоварим отговорността върху всички онези, които с треперещи пръсти отделят последните си пари и ги разпределят - малко за хляб и мляко, другите за едно-две талончета. Пред очите си съм виждал пенсионерка, която отвори празното си портмоне и направи точно такава покупка. Тъжното е, че това не е някакво модно увлечение по хазарта. Това колективно търкане е израз на огромно отчаяние и обществена безпътица. В една страна, където шансовете за успех за сведени до минимум, ако човек не принадлежи към някоя политическо-корпоративна паяжина, единственият път за изход, единствената светлинка в тунела остава надеждата за финансово чудо. 

И точно тук на помощ идват талончетата и тяхната версия на света. Ако човек възприема телевизионните новини сериозно ще си каже, че до 10 години няма да има българин, който да не се е облагодетелствал от игрите на щастието. Постоянно гледаме истории на хора спечелили умопомрачително количество пари, които разказват пред камерите как животът им ще се промени, как изведнъж всичко ще тръгне по друг начин, как най-накрая ще имат какво да оставят на децата и на внуците. Тук няма страст към хазарта, тук има синдром на човека, който е оставен без изход. Човешката психика е такава - дори да притиснеш човек до стената, да му отнемеш шансовете и възможностите, в него пак ще остане малко светлинка и надежда, че някакво чудо ще дойде, за да го отърве от този мрак. И настава голямо търкане. Хора бедни, не толкова бедни, дори хора с възможности тръгват към обетованата земя на талончетата, обзети от внезапна страст, че небесата са милостиви точно към тях и те ще бъдат поредните герои на телевизионен репортаж. И точно тук нахълтват хищниците, тези, които прекрасно знаят как да се възползват от тази слабост на хората. Търговци на мечти. Продавачи на илюзии. Те прекрасно знаят, че за да може хазартното им фентъзи да получи статут на надежда се нуждаят от безкрайните истории за успех и то винаги на хора, които са ударени от живота. Това е холивудски блян, който отново и отново е материализиран пред очите на отчаяните. И всъщност циничното е, че на гърба на бедните се трупат такива несметни богатства. Защото талончетата наистина правят хората богати. Това са трима или четирима човека, който отново и отново си играят с безизходицата на българите и продават на българите "мечти". Всички знаем техните имена - някои ги виждаме по телевизията или четем по вестниците. Всъщност само на тях талончетата осигуряват безкраен купон, финансови приходи и сбъдва мечтите им. Останалите имат утехата на търкането. И това е цялата надежда и мечти, които могат да получат. Същите мечти в друга форма вероятно ги осигурява хероина.

Точно заради това ограничаването на рекламата на талончето и свеждането на продажбата им до специализирани за това места е само първа стъпка в битката за нормализацията на нацията. Скриването на талончетата от погледа на отчаяните може би ще удари леко по джоба търговците на "надежда", но по никакъв начин няма да ги отстрани като фактор от живота на България. Голямата битка срещу тази страст може да дойде единствено през подобряването на положението в страната, през отпушването на ужасяващото чувство за безвремие и безнадеждност, което кара хората да търкат като полудели, защото виждат в това единственият шанс за спасение. Общество в което хазартните босове могат да си направят кампания за запазване на доходите очевидно едвам се крепи на ръба на нормалността, но може би повече от всякога е времето да поставим тази тема на дневен ред и да назовем диагнозата по радикален начин. Още от самото начало на прехода се появиха хора, които забогатяха продавайки фалшиви илюзии на хората. То не бяха финансови пирамиди, псевдопредприемачи и каква ли не друга клептоманска фауна. Сега сме стигнали да префинения етап на бъркането в джоба - абсолютно законно, опаковано в розови сънища. Може би е време да се събудим от тях. Наркозата на търкането трябва да приключи. Защото е време да потърсим виновниците за безвремието и да потърсим сметка от тях. 

Само това може да е истинската мечта на един отчаян и полудял от търкане народ.

Демократичния реализъм на „Америка за България“ срещу миналото

Спонсориран ми излиза някакъв линк от сайт на име "Софийска платформа" на чиято първа страница хищно и голямо стои логото на "Америка за България". И там в стил тържествен демократичен реализъм стои нещо като репортаж за Весела Христова, учителка по история в Немската гимназия в Бургас, която "вместо да изисква учениците да наизустяват сухи факти за комунизма" очевидно е решила да превръща часовете си в политически пърформанс. От статията научаваме, че тя карала подопечните си да разиграват дело срещу враг на народа (якооооо!), а като правели презентации да носят и пионерски връзки. После регистърът на патетичния репортаж се сменя - авторът описва реакциите на децата. "Тийнейджърите често с шок научават, че преди 1989 година публичното изразяване на недоволство е било забранено и изключително опасно, режимът строго е контролирал външния вид (включително и дължината на ноктите), а често в магазините са липсвали дори основни стоки като месо, обувки и тоалетна хартия".

Историята е коварна наука, особено като се опитваш да я превърнеш в мелодрама, мама му стара. Интересно ми е дали някой обяснява на децата например защо сега месо в магазините има, но е пълно с антибиотици, а голяма част от хората дори и да искат да си го купят не могат да си го позволят. Защо сега, когато магазини за обувки има на всеки ъгъл хората продължават да си купуват обувки от Женския пазар? Защо някои си купуват четвърто "Порше", а други едвам събират пари за автобусно билетче? И това не е меланхолия по миналото, това е просто описание на озъбената реалност, която ни натикаха в гърлото и обявиха, че не подлежи на смяна, защото "нищо по-добро не е измислено". Дали им обясняват, че и днес, когато някой журналист реши да изрази недоволство го смачкват така, че да остане без работа, средства и възможности докато не се примири с алтернативата - леене на есета и патос за премиера Борисов?

На никого не преча да ненавижда комунизма. Тази свобода са ни я оставили в изобилие, но няма как да преподаваш история на миналото, ако не си даваш сметка какъв буламач са ни сервирали на трарезата днес. Разбира се опитните маниаци имат отговор на този проблем - "пак комунистите са виновни", но вече и кокошките на село знаят, че това е грандиозно измиване на ръцете в библейски мащаб.

И всъщност през този разказ за миналото си личи, че основната задача на демократическия реализъм не е научна, а политическа. Вместо да учиш младите хора на реална интелектуална съпротива, ти им казваш: "трайте си днес, че вчера е било по-зле". Ако гадните комуняги вземат, че се появят отново днес те ще ви отнемат мобилните телефони и ще забранят клиповете на Гери Никол. Но дълбоко не вярвам в "шока" на младите. Човек живее днес и с очите си вижда прелестният нов свят, който ни подготвиха. Тоест като едното нищо ще се окаже, че "Ам за Бъл" спонсорира създаването на новите комунисти. 

Че знаете как е - всеки некадърен и помпозен учител е в състояние да произведе стотици от тях.