В България от години насам действа едно шизофренично разбиране за политиката. От една страна всеки българин го сърби езика да поговори малко за политика, но от друга винаги се получава така, че всеки разговор свършва с клетви срещу политиците, кръчмарски фетви срещу модела и гневни викове, че отечеството загива.
Когато попиташ средностатистическия зрител на телевизия "Скат", а това е едно особено политическо животно, което винаги е готово да вземе отношение по глобалните въпроси на вселената, как да спасим България, в разговора неизменно се появяват фигурите на някакви блестящи, идеални и несъществуващи политици. Обикновено зрителят на "Скат" твърди, че ангелите в политиката до един са членове на "Атака", но авторът на тези редове неведнъж се е сблъсквал с националисти и му е ясна природата на българският фашизъм.
Българското отношение към политиката обаче не завръшва само в зрителя на "Скат". Всеки обикновен човек започва да си мечтае някаква утопична политка и резултатът пак е - всички политици са боклуци.
Всъщност българските политици не са боклуци. Сред тях има хора, които искат реална промяна. Обаче българите ги мразят. Българите мразят своите управници поради две причини - първо: повечето от тях на практика са институционално неграмотни (това означава, че не знаят границите на отделните власти, не знаят техните функции и не знаят към кого да се обърнат когато имат специфичен обществен проблем ) и второ: българите не искат да си дадат сметка, че на този свят съвършените неща могат да съществуват единствено в блестящата територия на сънищата ни, но трудно се материализират в политическите действия.
Когато уточним българският проблем с политиката в понятия, той не звучи чак толкова лошо. Когато обаче го чуем в народна лексика, той определено е супердразнещ. Ето наскоро по едно радио чух слушателско обаждане, което ме потресе. Дамата, която през повечето време пискаше започна с леко описване на апокилаптичната картина на България - страната се руши, ромите взимат връх, ние изчезваме, парите не стигат.
После слушателката реши да разгърне по-мащабно баталното си платно и започна да ожалва всеки българин, как можели хората да живеят в тази държава, тя била толкова хубава, ама се сривала. В света на тази госпожа в болниците нямаше доктори, а масови убийци, учителите бяха като хлебарки, а всички останали робско мълчали. Накрая апокалиптичката започна да вие: "ама къде е тоя президент, не вижда ли как живее народът му и т.н".
Тази дама е част от проблема. Българите предпочитат да живеят живота си като постоянна трагедия и заради това отношението им към политиката е отвратително. В политиката всеки българин вижда потвърждение на това, че към него има конспирация. Българинът не може да се откаже да се интересува от политика, но решава да заеме позата - ангели ни трябват.
Ужасното тук е, че не се осъзнава една просто връзка, която прави цялата разлика. Политиците в съвременната демокрация са функция на своя народ, въпреки че в България това постоянно се отрича. Тоест неангелите няма как да пратят ангели в управлението.
Докато живеем в нашия трагичен апокалипсис, никога политиката няма да ни носи удовлетворение. И това страшно дразни...
Friday, August 31, 2007
Thursday, August 30, 2007
Болестта на име Паулу Коелю
Най-отвратителния писател, който е жив днес носи името Паулу Коелю. Съзнавам, че заради това мнение вероятно мнозина ще поискат да ме изгорят жив на клада, но по-ужасно явление от този странен, самодоволен бразилец литературата все още не познава.
Сблъсъкът ми с Коелю стана след като един-единствен път в живота си се доверих на шумна реклама за книга. Когато у нас преведоха романа "Алхимикът" доста платени публикации сензационно обявиха: "Майстора на философската проза дойде и у нас". Други казваха, че Коелю е явление, което променяло представите за литературата изобщо. Част от статиите намекваха, че дори Габриел Гарсия Маркес трябва да започне да се учи от своя бразилски колега. Споменаваше се на дълго и широко как Мадона обявила Коелю за гений и така до безкрайност.
Упоен от този бляскав свят си купих "Алхимикът". О, ужас! Вместо изискана словесност се натъкнах на една книга от прости изречения, чийто автор очевидно смяташе читателите си за октровени идиоти.
Какво имам предвид?
"Алхимикът" е приказка на която няма да се вържат и 4 годишни деца. Авторът (самовлюбен и некадърен) се е опитал да опише някакъв свят на "лична легенда" в която знаците те водят един след друг и най-накрая успешно те паркират в щастливия край на вселената. Пълна боза.
Куелю е един подреден графоман, който е по-фиксиран в маркетинговото си позициониране, отколкото в своето творчество.
Един от другите му романи (да ме убиете няма да се сетя за името му) започваше с една притча, която ме накара да псувам цели 8 минути. Притчата беше горе-долу следната. В църква един свещеник вижда момче да се моли, но дочува, че то изрича само букви.
- Защо се молиш така? Защо казваш само букви? - попитало падрето.
Момчето отговорило:
- Бог всичко знае. Той ще нареди буквите в думи!
Дори написването на тази притча ми струваше душевни гърчове. Но тази простовата и глупава история показва основният проблем, който творчеството на Коелю представя пред нас.
Истината е, че светът не е лесно и просто място. Имам предвид, че лесни решения никога няма и всичко край нас го доказва. Всъщност бразилецът обаче твърди обратното. Той свежда цялата многоизмерност на света до просто изречения. А това, дами и господа, е фашизъм. Не е пресилено. Хванете Хитлер - с прости изречения той обрисува политическата картина на своята лудост. Вземете и Сталин. Книгата му "Въпросите на ленинизма" е едно от най-четивните неща в този свят. Руското чудовище разказва своята фантазия за марксизма също с прости изречения. Тук в тази логическа редица трябва да подредим и Коелю.
Интересното е, че такива като описвания писател винаги се появяват във времена на нека да го кажем "духовна безпътица". Те идват като древни шарлатани - с шишенцата си с разноцветни тености, които лекуват всичко - от гъбички на краката до туберкулоза. Отговорите на Коелю не са отговори. Те са част от мъглата. Ами това е.
Сблъсъкът ми с Коелю стана след като един-единствен път в живота си се доверих на шумна реклама за книга. Когато у нас преведоха романа "Алхимикът" доста платени публикации сензационно обявиха: "Майстора на философската проза дойде и у нас". Други казваха, че Коелю е явление, което променяло представите за литературата изобщо. Част от статиите намекваха, че дори Габриел Гарсия Маркес трябва да започне да се учи от своя бразилски колега. Споменаваше се на дълго и широко как Мадона обявила Коелю за гений и така до безкрайност.
Упоен от този бляскав свят си купих "Алхимикът". О, ужас! Вместо изискана словесност се натъкнах на една книга от прости изречения, чийто автор очевидно смяташе читателите си за октровени идиоти.
Какво имам предвид?
"Алхимикът" е приказка на която няма да се вържат и 4 годишни деца. Авторът (самовлюбен и некадърен) се е опитал да опише някакъв свят на "лична легенда" в която знаците те водят един след друг и най-накрая успешно те паркират в щастливия край на вселената. Пълна боза.
Куелю е един подреден графоман, който е по-фиксиран в маркетинговото си позициониране, отколкото в своето творчество.
Един от другите му романи (да ме убиете няма да се сетя за името му) започваше с една притча, която ме накара да псувам цели 8 минути. Притчата беше горе-долу следната. В църква един свещеник вижда момче да се моли, но дочува, че то изрича само букви.
- Защо се молиш така? Защо казваш само букви? - попитало падрето.
Момчето отговорило:
- Бог всичко знае. Той ще нареди буквите в думи!
Дори написването на тази притча ми струваше душевни гърчове. Но тази простовата и глупава история показва основният проблем, който творчеството на Коелю представя пред нас.
Истината е, че светът не е лесно и просто място. Имам предвид, че лесни решения никога няма и всичко край нас го доказва. Всъщност бразилецът обаче твърди обратното. Той свежда цялата многоизмерност на света до просто изречения. А това, дами и господа, е фашизъм. Не е пресилено. Хванете Хитлер - с прости изречения той обрисува политическата картина на своята лудост. Вземете и Сталин. Книгата му "Въпросите на ленинизма" е едно от най-четивните неща в този свят. Руското чудовище разказва своята фантазия за марксизма също с прости изречения. Тук в тази логическа редица трябва да подредим и Коелю.
Интересното е, че такива като описвания писател винаги се появяват във времена на нека да го кажем "духовна безпътица". Те идват като древни шарлатани - с шишенцата си с разноцветни тености, които лекуват всичко - от гъбички на краката до туберкулоза. Отговорите на Коелю не са отговори. Те са част от мъглата. Ами това е.
Тъжният трилър на десницата
Съвсем наскоро ми попадна една доста мрачна мисъл на Хайдегер, която гласи: "През ужаса прозира Нищото." Сама по себе си тя трудно може да бъде разбрана, но в контекста на цялостната философия на германеца придобива жестоката яркост на парче пламнал метеорит, който прекосява едно трагично и мрачно небе. Според Хайдегер състоянието, което може да ни доближи до нищото в този свят, е фундаменталното настроение на ужаса. Този ужас става едно от централните понятия в неговата философия. Можем много да доразвиваме тази мисъл или пък с характерната за XXI век лековатост просто да си поиграем малко с нея. Истината е, че ако има партии в състояние на цялостен, глобален и безизходен ужас, това са формациите от дясното класическо пространство, които всекидневно преоткриват ужасяващото нищо на това да бъдеш сведен до собствената си сянка и нелепо съществувание.
Събития от тези дни обаче ни дават основание да мислим за СДС и ДСБ не във философски понятия, а в понятия от света на литературата на трилъра. Екшънът там до такава степен се поразвихри, че заприлича на холивудска лаборатория, в която сценаристи от всички поколения се чудят какъв още спецефект или сюжет да измислят, за да успеят поне още за малко да привлекат вниманието на остатъчната си публика.
Ултиматумът на Борн
Героят Джейсън Борн е продукт на въображението на писателя Робърт Лъдлъм. Литературният персонаж е обучен от ЦРУ убиец, който е загубил своята памет и отчаяно броди по света, преследван от познати и непознати, в стремежа си да стигне до истината за себе си. В подобна драматична ситуация се оказаха и СДС, и ДСБ. Те останаха без памет едни за други и за заскитаха по света в неуютния студ на политическите лабиринти.
Когато нямаш памет, постоянно някакви хора ти се представят за приятели, а ти никога не си сигурен дали не са част от конспирацията. Джейсън Борн в течение на три книги и на три филма добре научи този урок. СДС обаче навлезе в сюжет, който просто не му трябваше. Сега нека да изясним защо точно.
Нека да приемем, че десният политически свят прилича на разузнавателно управление от 1971 г. Политическата конюнктура е ясна, врагът е очертан на хоризонта (комунистите, естествено), а всички действия са ясни и предсказуеми. Метафората тук е ясна, само където действието се развива през 2007 г. В този смисъл десните попаднаха в свят, в който дори, които тези им приличат пак може да са им врагове.
Именно оттук дойде драмата около разговорите на СДС с Бойко Борисов. В очите на десните той винаги ще бъде враг, защото миналото му е неизяснено, а и защото може да се оправя в криволиците на XXI век. СДС не знае как да разговаря, защото никога не е бил в състояние да провежда коалиционна политика. Така се стигна да класическия ултиматум - ние ще те подкрепим, ама и ти ще ни подкрепиш успешните кметове. Точка. Ако бяха наясно със собствения си сюжет, десните щяха да прозрат, че в тази ситуация има нещо нередно, нещо толкова кинематографично, че направо си реве за рязък обрат. Просто когато поставяш ултиматум, трябва да имаш силен коз. Сините го нямат. Те разчитат на някаква неясна изначална доброта на вселената и на това, че Бойко Борисов трайно иска да се ангажира с дясното. В Холивуд са майстори на тези ситуации - както си стои главният герой с пистолет в ръка, изведнъж се оказва, че насочва оръжието към празно пространство, а всъщност 15 снайпера шарят с червените си точици по изпотеното му чело.
Тогава СДС заряза за кратко Бойко Борисов и реши да се върне към своите събратя от ДСБ. Трилър манията обаче е свикнала и на това.
Господин Никой
Заглавието "Господин Никой" е българският принос в жанра на шпионските романи. Богомил Райнов създаде своя върховен герой Емил Боев - шпионина философ, адепта на върховната самота, човека със сивия шлифер, който броди из дъждовните булеварди на западния свят и търси някаква своя истина. Когато говорим за трилъра в десницата, няма как да не съотнесем другата партия ДСБ към този литературен герой.
ДСБ е проект на партия-самотник. В своя инженерен замисъл тя е продукт на невъзможността да се говори. Костовистите създадоха една сектантска формация, озарявана от гняв и политическа лексика, сравнима с тази на древните пророци, които с пискливи гласове са предсказвали разрушения. ДСБ е партия, която никога няма да може да се промени, но вероятно и никога няма да изчезне. Дори хората да спрат да гласуват за нея (какви ги говоря - та те вече са спрели), тя пак ще си стои забита на своето място. Монолитното й тяло ще се обвие в лишеи и бръшлян, но няма да поиска да си отиде.
ДСБ всъщност в момента имат проблем. За разлика от СДС на тях им трябваше много повече време, за да осъзнаят своята немощ и слабост. Хората край Костов днес не могат да посочат кандидат, който да влезе в битката за София. Все пак говорим за партията, която успя да се класира трета на извънредните избори през 2005 г. в столицата с кандидата си Станислав Гаврийски. Сега те нямат фигура и още по-важно - нямат никакъв шанс да победят. Единствената възможност е да потърсят пътя към старите си другари от СДС и да се опитат заедно да отложат с няколко тъжни години окончателното пропадане в пропастта.
Има един особено тревожен и тъжен роман за Емил Боев - "Голямата скука". В него българският шпионин бива разкрит в Дания, успява да избяга, но няколко седмици живее като клошар, защото е без документи и изход. В този роман Райнов като че ли се доближава на места до разбирането на Хайдегер, че част от основата на света е този всеобхватен ужас, който е голям и дълбок и не може да бъде издържан.
Емилбоевците от Костовия кръг за първи път през 2007 г. бяха принудени да се сблъскат с жестоката реалност. И тогава...
Никога не казвай никога
Време е в този кратък разказ за състоянието на десните да намесим иконата на жанра - Джеймс Бонд. Не един и два филма са направени за класическия британски агент, неговия брутален начин да се саморазправя с лошите, както и изисканите му обноски (мартини, келнер, разбито, не разбъркано!). Бонд обича да сяда на една маса с лошите, да ги провокира, да ги изкарва от нерви. Единствените негови мигове на слабост не се дължат на личностните качества на героя, а на някакво вътрешно предателство.
Ето как можем да разберем последното развитие на десния трилър. В понеделник лидерите на СДС и ДСБ Юруков и Костов си стиснаха ръцете. След това споделиха убеждението си, че техните две партии ще излъчат кмета на столицата и той няма да е с фамилия Борисов. И се уговориха софийските им организации да се видят във вторник. Обаче нещо в тази логическа верига се пречупи. Двете организации не се срещнаха. Оказа се, че седесарите в София имали симпатии към Бойко Борисов, а десебарите - не. И край. Може би сме свидетели на поредната драма, а може би не. Много е трудно вече да се следи какво точно делят и какво не десните.
Ако тук намесим малко литературата на абсурда, може би донякъде ще разберем проблема. Проблемът не е в идеите, защото вдясно отдавна няма такива. Десницата в момента прилича на двама герои на Бекет - Естрагон и Владимир от пиесата "В очакване на Годо". Те двамата говорят, но не се слушат. Всеки описва своя свят, но не чува другия. Десницата в нейната двупартийна раздвоеност е пленник на различния си наратив за света. Защото когато нямаш идеи, ти остават само празните думи, но откажеш ли се и от тях, трябва да си признаеш капитулацията. А това едва ли ще се случи. Което е жалко, защото според мъдрата мисъл големият политик си личи не по начина, по който влиза в политиката, а по начина, по който излиза от нея.
От другата страна
"От другата страна" е филмът на Мартин Скорсезе, който получи "Оскар" миналата година. Гангстер се внедрява в полицията, а млад полицай в мафията. И ситуацията доста се обърква. Сега в такава ситуация ще се озоват СДС и ДСБ. Въпрос не време е обвиненията да захвърчат отново. Защото полезен ход те нямат. Дори и да стигнат до съюз за вота, след загубата пак ще се търсят виновни и пръстите обвинително ще сочат довчерашния приятел. Нека да си припомним какво стана на президентските избори. Петър Стоянов склони да подкрепи Неделчо Беронов, но веднага след трагичния резултат реагира както очакваха всички - обърна огъня срещу ДСБ. Сега пак ще се случи същото. Това е единственото нещо, което може да се прогнозира предварително.
След като внимателно се вгледаме в описания сюжет, можем да видим едно единствено нещо. Не сме описвали нещо смислено, а някакъв объркан, леден и тъжен политически свят, чиито обитатели вече дори не приличат на хора, а на театрален декор. Когато преминете пред ужаса на десницата, ще видите само нейното нищо, ако перифразираме Хайдегер. Това вече дори не е трилър, а само един катастрофирал свят. Кошмар, който вечно ще тормози създателите си. Слава богу, ще тормози само тях. На хората отдавна не им пука за тази десница.
Изборите отново ще го докажат.
Събития от тези дни обаче ни дават основание да мислим за СДС и ДСБ не във философски понятия, а в понятия от света на литературата на трилъра. Екшънът там до такава степен се поразвихри, че заприлича на холивудска лаборатория, в която сценаристи от всички поколения се чудят какъв още спецефект или сюжет да измислят, за да успеят поне още за малко да привлекат вниманието на остатъчната си публика.
Ултиматумът на Борн
Героят Джейсън Борн е продукт на въображението на писателя Робърт Лъдлъм. Литературният персонаж е обучен от ЦРУ убиец, който е загубил своята памет и отчаяно броди по света, преследван от познати и непознати, в стремежа си да стигне до истината за себе си. В подобна драматична ситуация се оказаха и СДС, и ДСБ. Те останаха без памет едни за други и за заскитаха по света в неуютния студ на политическите лабиринти.
Когато нямаш памет, постоянно някакви хора ти се представят за приятели, а ти никога не си сигурен дали не са част от конспирацията. Джейсън Борн в течение на три книги и на три филма добре научи този урок. СДС обаче навлезе в сюжет, който просто не му трябваше. Сега нека да изясним защо точно.
Нека да приемем, че десният политически свят прилича на разузнавателно управление от 1971 г. Политическата конюнктура е ясна, врагът е очертан на хоризонта (комунистите, естествено), а всички действия са ясни и предсказуеми. Метафората тук е ясна, само където действието се развива през 2007 г. В този смисъл десните попаднаха в свят, в който дори, които тези им приличат пак може да са им врагове.
Именно оттук дойде драмата около разговорите на СДС с Бойко Борисов. В очите на десните той винаги ще бъде враг, защото миналото му е неизяснено, а и защото може да се оправя в криволиците на XXI век. СДС не знае как да разговаря, защото никога не е бил в състояние да провежда коалиционна политика. Така се стигна да класическия ултиматум - ние ще те подкрепим, ама и ти ще ни подкрепиш успешните кметове. Точка. Ако бяха наясно със собствения си сюжет, десните щяха да прозрат, че в тази ситуация има нещо нередно, нещо толкова кинематографично, че направо си реве за рязък обрат. Просто когато поставяш ултиматум, трябва да имаш силен коз. Сините го нямат. Те разчитат на някаква неясна изначална доброта на вселената и на това, че Бойко Борисов трайно иска да се ангажира с дясното. В Холивуд са майстори на тези ситуации - както си стои главният герой с пистолет в ръка, изведнъж се оказва, че насочва оръжието към празно пространство, а всъщност 15 снайпера шарят с червените си точици по изпотеното му чело.
Тогава СДС заряза за кратко Бойко Борисов и реши да се върне към своите събратя от ДСБ. Трилър манията обаче е свикнала и на това.
Господин Никой
Заглавието "Господин Никой" е българският принос в жанра на шпионските романи. Богомил Райнов създаде своя върховен герой Емил Боев - шпионина философ, адепта на върховната самота, човека със сивия шлифер, който броди из дъждовните булеварди на западния свят и търси някаква своя истина. Когато говорим за трилъра в десницата, няма как да не съотнесем другата партия ДСБ към този литературен герой.
ДСБ е проект на партия-самотник. В своя инженерен замисъл тя е продукт на невъзможността да се говори. Костовистите създадоха една сектантска формация, озарявана от гняв и политическа лексика, сравнима с тази на древните пророци, които с пискливи гласове са предсказвали разрушения. ДСБ е партия, която никога няма да може да се промени, но вероятно и никога няма да изчезне. Дори хората да спрат да гласуват за нея (какви ги говоря - та те вече са спрели), тя пак ще си стои забита на своето място. Монолитното й тяло ще се обвие в лишеи и бръшлян, но няма да поиска да си отиде.
ДСБ всъщност в момента имат проблем. За разлика от СДС на тях им трябваше много повече време, за да осъзнаят своята немощ и слабост. Хората край Костов днес не могат да посочат кандидат, който да влезе в битката за София. Все пак говорим за партията, която успя да се класира трета на извънредните избори през 2005 г. в столицата с кандидата си Станислав Гаврийски. Сега те нямат фигура и още по-важно - нямат никакъв шанс да победят. Единствената възможност е да потърсят пътя към старите си другари от СДС и да се опитат заедно да отложат с няколко тъжни години окончателното пропадане в пропастта.
Има един особено тревожен и тъжен роман за Емил Боев - "Голямата скука". В него българският шпионин бива разкрит в Дания, успява да избяга, но няколко седмици живее като клошар, защото е без документи и изход. В този роман Райнов като че ли се доближава на места до разбирането на Хайдегер, че част от основата на света е този всеобхватен ужас, който е голям и дълбок и не може да бъде издържан.
Емилбоевците от Костовия кръг за първи път през 2007 г. бяха принудени да се сблъскат с жестоката реалност. И тогава...
Никога не казвай никога
Време е в този кратък разказ за състоянието на десните да намесим иконата на жанра - Джеймс Бонд. Не един и два филма са направени за класическия британски агент, неговия брутален начин да се саморазправя с лошите, както и изисканите му обноски (мартини, келнер, разбито, не разбъркано!). Бонд обича да сяда на една маса с лошите, да ги провокира, да ги изкарва от нерви. Единствените негови мигове на слабост не се дължат на личностните качества на героя, а на някакво вътрешно предателство.
Ето как можем да разберем последното развитие на десния трилър. В понеделник лидерите на СДС и ДСБ Юруков и Костов си стиснаха ръцете. След това споделиха убеждението си, че техните две партии ще излъчат кмета на столицата и той няма да е с фамилия Борисов. И се уговориха софийските им организации да се видят във вторник. Обаче нещо в тази логическа верига се пречупи. Двете организации не се срещнаха. Оказа се, че седесарите в София имали симпатии към Бойко Борисов, а десебарите - не. И край. Може би сме свидетели на поредната драма, а може би не. Много е трудно вече да се следи какво точно делят и какво не десните.
Ако тук намесим малко литературата на абсурда, може би донякъде ще разберем проблема. Проблемът не е в идеите, защото вдясно отдавна няма такива. Десницата в момента прилича на двама герои на Бекет - Естрагон и Владимир от пиесата "В очакване на Годо". Те двамата говорят, но не се слушат. Всеки описва своя свят, но не чува другия. Десницата в нейната двупартийна раздвоеност е пленник на различния си наратив за света. Защото когато нямаш идеи, ти остават само празните думи, но откажеш ли се и от тях, трябва да си признаеш капитулацията. А това едва ли ще се случи. Което е жалко, защото според мъдрата мисъл големият политик си личи не по начина, по който влиза в политиката, а по начина, по който излиза от нея.
От другата страна
"От другата страна" е филмът на Мартин Скорсезе, който получи "Оскар" миналата година. Гангстер се внедрява в полицията, а млад полицай в мафията. И ситуацията доста се обърква. Сега в такава ситуация ще се озоват СДС и ДСБ. Въпрос не време е обвиненията да захвърчат отново. Защото полезен ход те нямат. Дори и да стигнат до съюз за вота, след загубата пак ще се търсят виновни и пръстите обвинително ще сочат довчерашния приятел. Нека да си припомним какво стана на президентските избори. Петър Стоянов склони да подкрепи Неделчо Беронов, но веднага след трагичния резултат реагира както очакваха всички - обърна огъня срещу ДСБ. Сега пак ще се случи същото. Това е единственото нещо, което може да се прогнозира предварително.
След като внимателно се вгледаме в описания сюжет, можем да видим едно единствено нещо. Не сме описвали нещо смислено, а някакъв объркан, леден и тъжен политически свят, чиито обитатели вече дори не приличат на хора, а на театрален декор. Когато преминете пред ужаса на десницата, ще видите само нейното нищо, ако перифразираме Хайдегер. Това вече дори не е трилър, а само един катастрофирал свят. Кошмар, който вечно ще тормози създателите си. Слава богу, ще тормози само тях. На хората отдавна не им пука за тази десница.
Изборите отново ще го докажат.
Sunday, August 19, 2007
Съвременният политик?
Нека аз да се опитам да поставя темата за това има ли съвременни и стари политици по съвсем различен начин. Според мен изобщо не можем да говорим за съвременни и стари политици. Политиците биват само два вида - добри и лоши. Или хайде, за да не използваме морални категории - полезни и вредни. Малко по-долу ще се опитам да обясня.
Желаещите да постяват въпроса за политиците единствено по остта на времето често дават за пример сегашната ситуация на криза в доверието. И твърдят (поне повечето от тях при това го твърдят с натрапчива настойчивост) че липсата на доверие се крие в бедността на българите... Друг път.
Бедността никога не е била причина за загуба на доверие. По-скоро е обратното - бедността радикализира политически хората. БКП е била партия с доверие преди 1944 година, а това е време съвсем небогато за хората, които са били комунисти. В този смисъл днес доверието в партии ерозира не заради бедността, а поради съвсем други причини.
Вижте, може и да разсъждавам прекалено идеалистично, но човешките общества и хората в частност имат нужда от политически проект. Полезните политици създават проекти. В България тези зачатъци на политическа криза дойдоха след 1 януари 2007 г., когато България изконсумира своят единствен проект - свръхзадачата ЕС. Днес няма друг, няма хоризонт и заради това погледът на хората е ръзмътен, псевдополитици като Б.Б и Волен Сидеров се опитват те да задават обществени параметри.
Политици като Б.Б и В.С. се вредни, защото те не са способни да предложат проект. Първият предлага като проект единствено себе си. А вторият може да предложи единствено расизъм, ксенофобия, лудост и семейния си кръг. Така че шумните политици не могат да бъдат съвременни. Те винаги ще са част от всеобщата лудост, но никога от успехът на една държава.
За мен България в момента има двама полезни политици. Първият е Георги Първанов. Това е единственият държавник, който осъществи своята визия за президентския пост и преобърна представата за бълагрската външна политика. Спомнете си - "Аз мога да бъда приятел и с Джордж и с Владимир".
Другият полезен политик е Сергей Станишев. Той е в много по-лоша ситуация от Първанов. Както обаче и друг път съм писал - Станишев става голям и много полезен политик в състояние на криза. Тогава той успява по-максимален начин да мобилизира своите ресурси и да предлага решения.
И последно - идеята, че новите лица са някакво решение не е нова. Тя отчасти е вярна, но в повечето случаи катастрофира. Истината е малко болезнена за мен. Но ние просто трябва да се отървем от идеалистичното разбиране за политиците. Ангели на този свят няма. Както няма и необременени с нищо хора. В политиката никога няма да има невинни, както няма невинни сред нас. От нас се иска да изберем полезните политици. Аз за себе си знам, че полезвните политици могат да дойдат само отляво, защото всички останали партии имат поглед единствено и само с два дни напред.
Тук вече ще се върна на темата за политиците. Добрият/полезният политик ясно трябва да осъзнава едно нещо - четирите години на неговия мандат са просто капка във вечността, но в рамките на един обикновен (уви, твърде кратък!) човешки живот, те никак не са малко. Политиката е сфера в която действие предприето днес, може да даде ефект след 15 години. И тук пак ще кажа основния си извод - наистина дефектът на нашия модел беше, че не създаде политици с някаква визия поне за 30 или 40 години напред. При това според мен визия съвсем не означава някакви локумести фрази като "духовно единение на всички българи" или нещо подобно.
Визия - това са конкретни стъпки какво прави стратегически държавата във всяка сфера занапред. Липсата на проект днес ще доведе до тягостно състояние на известна апатия, убеден съм. Когато няма политика, идва езикът на Бойко Борисов.
т
_________________
Желаещите да постяват въпроса за политиците единствено по остта на времето често дават за пример сегашната ситуация на криза в доверието. И твърдят (поне повечето от тях при това го твърдят с натрапчива настойчивост) че липсата на доверие се крие в бедността на българите... Друг път.
Бедността никога не е била причина за загуба на доверие. По-скоро е обратното - бедността радикализира политически хората. БКП е била партия с доверие преди 1944 година, а това е време съвсем небогато за хората, които са били комунисти. В този смисъл днес доверието в партии ерозира не заради бедността, а поради съвсем други причини.
Вижте, може и да разсъждавам прекалено идеалистично, но човешките общества и хората в частност имат нужда от политически проект. Полезните политици създават проекти. В България тези зачатъци на политическа криза дойдоха след 1 януари 2007 г., когато България изконсумира своят единствен проект - свръхзадачата ЕС. Днес няма друг, няма хоризонт и заради това погледът на хората е ръзмътен, псевдополитици като Б.Б и Волен Сидеров се опитват те да задават обществени параметри.
Политици като Б.Б и В.С. се вредни, защото те не са способни да предложат проект. Първият предлага като проект единствено себе си. А вторият може да предложи единствено расизъм, ксенофобия, лудост и семейния си кръг. Така че шумните политици не могат да бъдат съвременни. Те винаги ще са част от всеобщата лудост, но никога от успехът на една държава.
За мен България в момента има двама полезни политици. Първият е Георги Първанов. Това е единственият държавник, който осъществи своята визия за президентския пост и преобърна представата за бълагрската външна политика. Спомнете си - "Аз мога да бъда приятел и с Джордж и с Владимир".
Другият полезен политик е Сергей Станишев. Той е в много по-лоша ситуация от Първанов. Както обаче и друг път съм писал - Станишев става голям и много полезен политик в състояние на криза. Тогава той успява по-максимален начин да мобилизира своите ресурси и да предлага решения.
И последно - идеята, че новите лица са някакво решение не е нова. Тя отчасти е вярна, но в повечето случаи катастрофира. Истината е малко болезнена за мен. Но ние просто трябва да се отървем от идеалистичното разбиране за политиците. Ангели на този свят няма. Както няма и необременени с нищо хора. В политиката никога няма да има невинни, както няма невинни сред нас. От нас се иска да изберем полезните политици. Аз за себе си знам, че полезвните политици могат да дойдат само отляво, защото всички останали партии имат поглед единствено и само с два дни напред.
Тук вече ще се върна на темата за политиците. Добрият/полезният политик ясно трябва да осъзнава едно нещо - четирите години на неговия мандат са просто капка във вечността, но в рамките на един обикновен (уви, твърде кратък!) човешки живот, те никак не са малко. Политиката е сфера в която действие предприето днес, може да даде ефект след 15 години. И тук пак ще кажа основния си извод - наистина дефектът на нашия модел беше, че не създаде политици с някаква визия поне за 30 или 40 години напред. При това според мен визия съвсем не означава някакви локумести фрази като "духовно единение на всички българи" или нещо подобно.
Визия - това са конкретни стъпки какво прави стратегически държавата във всяка сфера занапред. Липсата на проект днес ще доведе до тягостно състояние на известна апатия, убеден съм. Когато няма политика, идва езикът на Бойко Борисов.
т
_________________
Monday, July 16, 2007
СДС в собствения си капан
Ако се замислим достатъчно безпристрастно и се настроим по-философски, ще видим, че зад абревиатурата СДС стои цялата драма, мерзост, величие и абсурдност на българския преход. В Съюза на демократичните сили дълго време част от българите припознаваха силата на надеждата, на промяната, без да осъзнават, че под промяна СДС разбира само отричане на историята, а надеждата остана забутана в някое от прашасалите мазета на "Раковски" 134.
Изменчивостта на историята
В "1984" на Оруел е описана една ръзтърсваща картина. Цял отдел в министерство на тоталитарната свръхдържава Океания е зает с това да пренаписва вестниците от миналото, за да може те да съответстват на днешната идеология. В СДС очевидно днес не се чувстват комфортно с мисълта за миналото. Кратка справка за историята на формацията, която можем да открием на тяхната интернет-страница, разкрива зловещата истина. Името на Иван Костов там се споменава само два пъти. Първият - че през 1997 г. той е бил лидер, и вторият - че през 2001 г. губи изборите.
През останалата част от историческия воаяж виждаме някакви странни фрази на Петър Стоянов (цитиран обилно, както преди се цитираше Тодор Живков) и нито грам споделен анализ за причините, които доведоха СДС до няколко поредни и много тежки поражения. Всъщност, изменчивостта на историята за сините се дължи тъкмо на неумението им да изговорят проблемите. И понеже политиката не търпи вакуум, това неизговаряне се замества от цялостно пренаписване на житието на СДС. Резултатът - скучна политика и топяща се членска маса.
Подир сянката на лидера
Седемнадесетата извънредна отчетно-изборна конференция на СДС умопомрачително приличаше на колективна психоанализа или на сбирка на дружеството "Анонимни алкохолици". Целта на подобни мероприятия е чрез признаването на проблема пред много хора да се стигне до някакъв личен катарзис, който да отвори нови пътища пред нагазилия в проблеми човек.
При СДС обаче анализът винаги стига до състояние, което изтънчените американски психолози биха нарекли "пасивна агресия". "Напускайки поста, няма да направя своя собствена партия. Няма да напусна СДС. Ако имам някакви забележки към новоизбраното ръководство, ще им ги кажа лично, а няма, задоволявайки собственото си его, да говоря против тях", сподели с делегатите лидерът в оставка Петър Стоянов. Стрела срещу всички, които говореха срещу него. "СДС се нуждае от нови лица", контрира Надежда Михайлова.
Това е част от неспиращия от известно време диалог в СДС. Ситуацията напомня на пиеса от Бекет - хората говорят, но не се слушат, а накрая всички са изненадани от прилива на съдбата.
В този диалог има една изначална грешка, която никой седесар не признава. Сините отчаяно са се вкопчили единствено и само в идеята за лидера. Иска им се някой вместо тях да се наеме и да реши чудовищните проблеми на партията. Истината е, че проблемът на СДС не е лидерски, а политически. Силният лидер идва на базата на добра политика и някаква визия за бъдещето. Когато не знаеш къде отиваш, винаги се озоваваш другаде, гласи древната мъдрост. Петър Стоянов попадна в този капан и като герой от древногръцка трагедия не успя да направи нищо срещу неумолимата съдба. Партията му също се оказа впримчена в своето минало, в своя капан и очевидно няма да излезе от него.
В СДС грешките се натрупаха с много, но ключова от тях беше идеята Петър Стоянов да стане лидер. От висотата на бивш президент с един ход той се приравни с обикновена политическа фигура, която записа на своята сметка доста загуби. Така сините се лишиха от единствената авторитетна личност, която имаха, и в момента, освен всичко друго, са и в тежка морална криза. Защото не им останаха жалони, по които да се съизмерват или да сочат за пример.
Кога точно идва ужасът?
Докато СДС не развие политически инстинкти, които да му помогнат да се ориентира в сложната картина на XXI век, ще остане партия на 90-те години на XX-и. Ужасът за сините е в това, че от години не присъстват в разговора за бъдещата политика на България. Просто няма какво да предложат, освен изтъркания от употреба антикомунизъм, заприличал на древна куртизанка с увиснали гърди, и обобщени фрази за десен проект, неясен дори и за авторите му.
Ужасът остава постоянно състояние на СДС след започналия разпад в партията. В този смисъл седесарите очевидно не са се запознали добре с безсмъртното откровение в законите на Мърфи: "По-добре ужасен край, отколкото ужас без край". Тази близост с ужаса и постоянното битие в него вероятно е причина в сините редици често да се използват почти библейски фрази. "Ние показахме, че СДС е жив, че духът не е напуснал тялото. СДС се възражда", опита се да повдигне духа на съпартийците си кандидатът за лидер Драго Михалев. Остава да ни отговори на въпросите кой точно дух и кое тяло, защото партия, която взе едва 3% на евроизборите, трудно може да служи като пример за активен живот. СДС стана жертва на собственото си усещане за незаменимост.
СДС корабокрушира и заради едно основно идеологическо противоречие - беше съюз на формации, а не една партия. Когато Костов се опита и осъществи своята политическа визия за партия, в СДС всъщност започнаха процесите на разпад. Получи се така, че в партията, която имаше думата "демократични" в името си, демокрация не остана. После може и да имаше демокрация, ама нямаше политически смисъл от съществуването.
Може би СДС трябваше да се саморазпусне след 2001 г. и да потърси нови форми на живот, след като партията изпълни веднъж завинаги своята програма и не създаде нова. Изкуственото продължаване на живота на формацията стана причина за безкрайния ужас, в който изпадна всеки седесар. Хората в това състояние не могат да родят нищо друго, освен нова доза чудовища.
Синята "Матрица", но защо го няма Нео
Във филма "Матрицата" можем да открием блестящо откровение на главния отрицателен герой агент Смит. Той споделя с пленения Морфей изводите си за хората, които е направил след дългото им изучаване. Според него те не приличат на бозайници. "Всеки бозайник на тази планета инстинктивно постига равновесие със заобикалящата среда, но хората не го правят. Вие се премествате на някое място и започвате да се размножавате, докато не изконсумирате всички природни ресурси и единственият начин за оцеляване е да се преместите на друго място. На тази планета има друг организъм, който постъпва по същия начин. Знаете ли кой е той? Вирусът."
Ужасното е, че тези думи могат реално да се отнесат към СДС. Тази партия изчерпа всичките си ресурси, изконсумира ги мащабно и зрелищно, а сега сме свидетели как търси нова сфера за обитаване. В самоунищожението си сините стигнаха дотам, че профукаха като запалени комарджии и европейския си образ. Абе, направо като вирус.
Проблемът е, че в тази почти нереална синя матрица не се очертава фигурата на седесарския Нео, който да покаже пътя към спасението. Защото за СДС в този му вид няма значение кой ще е председател. Резултатите ще продължат да са трагични, а присъствието във властта ще остане тъжна утопия. Независимо от мечтанията, които бяха споделяни на извънредната конференция.
Еротиката на слабостта
Още един литературен цитат. В цикъла си "Фондацията" известният фантаст Айзък Азимов създава бъдещата наука, наречена "психоистория". Тя представлава опит за научно и точно прогнозиране какво ще се случи и то в рамките на повече от хиляда или две хиляди години. В един от романите обаче предсказанията се объркват, защото отникъде се появява лидер-мутант, а в спокойния цикъл на вселената появата на такива фугури не можела да се предскаже.
Това е и проблемът на СДС - харизматикът Бойко Борисов, който изплува, неочакван и непредсказан, и нанесе на десните партии удар, точно както древният метеорит е поразил Земята и динозаврите са изчезнали. Ако го нямаше генералът, вероятно съдбата на СДС можеше и да е друга. Но принципно на сините изобщо не им върви с генералите. Първоначално беше Богомил Бонев (Б.Б), сега Бойко Борисов (Б.Б). Изобщо трябва да говорим за генералски синдром Б.Б при СДС.
В резултат на което синята партия заприлича на девица, изгубила най-ценното си качество. И колкото и да не иска, тази партия застава в позата на озлочестена девойка. В това има немалко политическа еротика, но и голяма доза сапунена драма. Вероятно на този процес се дължат воплите срещу ГЕРБ, срещу популистките партии, срещу хората, които предават СДС. Поне на такива се наслушахме по време на конференцията. Тъжно е, но в отношенията си с ГЕРБ сините могат да разчитат единствено и само на неизбежната еротика на слабостта. Да се надяват, че Бойко Борисов ще им помогне като ракета-носител и ще ги върне в орбитата на властта. Но отсега можем да кажем, че това никога няма да се случи.
Накрая ще си позволя едно лично мнение. На мен ми е малко тъжно за СДС, въпреки че никога не съм го харесвал като партия. Но ми напомня за времето, когато политиката беше по-подредена, по-разбираема и лесно обяснима. Това ще ми липсва. Днес въпросите, пред които са поставени партиите, са по-объркани и тежки, след като част от границите се размиха и изчезнаха. Обясненията за света станаха по-сложни, а за българската политика - два пъти повече. В тези обяснения вече не виждам място за СДС.
Това е истината.
Изменчивостта на историята
В "1984" на Оруел е описана една ръзтърсваща картина. Цял отдел в министерство на тоталитарната свръхдържава Океания е зает с това да пренаписва вестниците от миналото, за да може те да съответстват на днешната идеология. В СДС очевидно днес не се чувстват комфортно с мисълта за миналото. Кратка справка за историята на формацията, която можем да открием на тяхната интернет-страница, разкрива зловещата истина. Името на Иван Костов там се споменава само два пъти. Първият - че през 1997 г. той е бил лидер, и вторият - че през 2001 г. губи изборите.
През останалата част от историческия воаяж виждаме някакви странни фрази на Петър Стоянов (цитиран обилно, както преди се цитираше Тодор Живков) и нито грам споделен анализ за причините, които доведоха СДС до няколко поредни и много тежки поражения. Всъщност, изменчивостта на историята за сините се дължи тъкмо на неумението им да изговорят проблемите. И понеже политиката не търпи вакуум, това неизговаряне се замества от цялостно пренаписване на житието на СДС. Резултатът - скучна политика и топяща се членска маса.
Подир сянката на лидера
Седемнадесетата извънредна отчетно-изборна конференция на СДС умопомрачително приличаше на колективна психоанализа или на сбирка на дружеството "Анонимни алкохолици". Целта на подобни мероприятия е чрез признаването на проблема пред много хора да се стигне до някакъв личен катарзис, който да отвори нови пътища пред нагазилия в проблеми човек.
При СДС обаче анализът винаги стига до състояние, което изтънчените американски психолози биха нарекли "пасивна агресия". "Напускайки поста, няма да направя своя собствена партия. Няма да напусна СДС. Ако имам някакви забележки към новоизбраното ръководство, ще им ги кажа лично, а няма, задоволявайки собственото си его, да говоря против тях", сподели с делегатите лидерът в оставка Петър Стоянов. Стрела срещу всички, които говореха срещу него. "СДС се нуждае от нови лица", контрира Надежда Михайлова.
Това е част от неспиращия от известно време диалог в СДС. Ситуацията напомня на пиеса от Бекет - хората говорят, но не се слушат, а накрая всички са изненадани от прилива на съдбата.
В този диалог има една изначална грешка, която никой седесар не признава. Сините отчаяно са се вкопчили единствено и само в идеята за лидера. Иска им се някой вместо тях да се наеме и да реши чудовищните проблеми на партията. Истината е, че проблемът на СДС не е лидерски, а политически. Силният лидер идва на базата на добра политика и някаква визия за бъдещето. Когато не знаеш къде отиваш, винаги се озоваваш другаде, гласи древната мъдрост. Петър Стоянов попадна в този капан и като герой от древногръцка трагедия не успя да направи нищо срещу неумолимата съдба. Партията му също се оказа впримчена в своето минало, в своя капан и очевидно няма да излезе от него.
В СДС грешките се натрупаха с много, но ключова от тях беше идеята Петър Стоянов да стане лидер. От висотата на бивш президент с един ход той се приравни с обикновена политическа фигура, която записа на своята сметка доста загуби. Така сините се лишиха от единствената авторитетна личност, която имаха, и в момента, освен всичко друго, са и в тежка морална криза. Защото не им останаха жалони, по които да се съизмерват или да сочат за пример.
Кога точно идва ужасът?
Докато СДС не развие политически инстинкти, които да му помогнат да се ориентира в сложната картина на XXI век, ще остане партия на 90-те години на XX-и. Ужасът за сините е в това, че от години не присъстват в разговора за бъдещата политика на България. Просто няма какво да предложат, освен изтъркания от употреба антикомунизъм, заприличал на древна куртизанка с увиснали гърди, и обобщени фрази за десен проект, неясен дори и за авторите му.
Ужасът остава постоянно състояние на СДС след започналия разпад в партията. В този смисъл седесарите очевидно не са се запознали добре с безсмъртното откровение в законите на Мърфи: "По-добре ужасен край, отколкото ужас без край". Тази близост с ужаса и постоянното битие в него вероятно е причина в сините редици често да се използват почти библейски фрази. "Ние показахме, че СДС е жив, че духът не е напуснал тялото. СДС се възражда", опита се да повдигне духа на съпартийците си кандидатът за лидер Драго Михалев. Остава да ни отговори на въпросите кой точно дух и кое тяло, защото партия, която взе едва 3% на евроизборите, трудно може да служи като пример за активен живот. СДС стана жертва на собственото си усещане за незаменимост.
СДС корабокрушира и заради едно основно идеологическо противоречие - беше съюз на формации, а не една партия. Когато Костов се опита и осъществи своята политическа визия за партия, в СДС всъщност започнаха процесите на разпад. Получи се така, че в партията, която имаше думата "демократични" в името си, демокрация не остана. После може и да имаше демокрация, ама нямаше политически смисъл от съществуването.
Може би СДС трябваше да се саморазпусне след 2001 г. и да потърси нови форми на живот, след като партията изпълни веднъж завинаги своята програма и не създаде нова. Изкуственото продължаване на живота на формацията стана причина за безкрайния ужас, в който изпадна всеки седесар. Хората в това състояние не могат да родят нищо друго, освен нова доза чудовища.
Синята "Матрица", но защо го няма Нео
Във филма "Матрицата" можем да открием блестящо откровение на главния отрицателен герой агент Смит. Той споделя с пленения Морфей изводите си за хората, които е направил след дългото им изучаване. Според него те не приличат на бозайници. "Всеки бозайник на тази планета инстинктивно постига равновесие със заобикалящата среда, но хората не го правят. Вие се премествате на някое място и започвате да се размножавате, докато не изконсумирате всички природни ресурси и единственият начин за оцеляване е да се преместите на друго място. На тази планета има друг организъм, който постъпва по същия начин. Знаете ли кой е той? Вирусът."
Ужасното е, че тези думи могат реално да се отнесат към СДС. Тази партия изчерпа всичките си ресурси, изконсумира ги мащабно и зрелищно, а сега сме свидетели как търси нова сфера за обитаване. В самоунищожението си сините стигнаха дотам, че профукаха като запалени комарджии и европейския си образ. Абе, направо като вирус.
Проблемът е, че в тази почти нереална синя матрица не се очертава фигурата на седесарския Нео, който да покаже пътя към спасението. Защото за СДС в този му вид няма значение кой ще е председател. Резултатите ще продължат да са трагични, а присъствието във властта ще остане тъжна утопия. Независимо от мечтанията, които бяха споделяни на извънредната конференция.
Еротиката на слабостта
Още един литературен цитат. В цикъла си "Фондацията" известният фантаст Айзък Азимов създава бъдещата наука, наречена "психоистория". Тя представлава опит за научно и точно прогнозиране какво ще се случи и то в рамките на повече от хиляда или две хиляди години. В един от романите обаче предсказанията се объркват, защото отникъде се появява лидер-мутант, а в спокойния цикъл на вселената появата на такива фугури не можела да се предскаже.
Това е и проблемът на СДС - харизматикът Бойко Борисов, който изплува, неочакван и непредсказан, и нанесе на десните партии удар, точно както древният метеорит е поразил Земята и динозаврите са изчезнали. Ако го нямаше генералът, вероятно съдбата на СДС можеше и да е друга. Но принципно на сините изобщо не им върви с генералите. Първоначално беше Богомил Бонев (Б.Б), сега Бойко Борисов (Б.Б). Изобщо трябва да говорим за генералски синдром Б.Б при СДС.
В резултат на което синята партия заприлича на девица, изгубила най-ценното си качество. И колкото и да не иска, тази партия застава в позата на озлочестена девойка. В това има немалко политическа еротика, но и голяма доза сапунена драма. Вероятно на този процес се дължат воплите срещу ГЕРБ, срещу популистките партии, срещу хората, които предават СДС. Поне на такива се наслушахме по време на конференцията. Тъжно е, но в отношенията си с ГЕРБ сините могат да разчитат единствено и само на неизбежната еротика на слабостта. Да се надяват, че Бойко Борисов ще им помогне като ракета-носител и ще ги върне в орбитата на властта. Но отсега можем да кажем, че това никога няма да се случи.
Накрая ще си позволя едно лично мнение. На мен ми е малко тъжно за СДС, въпреки че никога не съм го харесвал като партия. Но ми напомня за времето, когато политиката беше по-подредена, по-разбираема и лесно обяснима. Това ще ми липсва. Днес въпросите, пред които са поставени партиите, са по-объркани и тежки, след като част от границите се размиха и изчезнаха. Обясненията за света станаха по-сложни, а за българската политика - два пъти повече. В тези обяснения вече не виждам място за СДС.
Това е истината.
Интелигенция на повикване
Ето обаче, че ситуацията в картината пак се повтаря в живота ни днес. Принципно в идеята хора от гражданското общество да заявят своя глас в подкрепа на един или друг кмет няма нищо лошо. Наистина е време и
обществото да има думата
в номинацията и процеса на избора на хората, които ще го управляват най-пряко. Притеснителното в комитета "Съзидание" са наблягането на думата интелектуалци, както и идеята за подкрепа на "успешните кметове".
Веднага възникват два въпроса - какво е интелектуалец и какво представлява успешния кмет. Основният критерий, на който залагат от комитета оглавяван от Иван Гранитски, е популярност, осигурена от два, три или четири мандата на кметския пост. Така някакси се опорочава идеята на интелектуалците. Защото такава подкрепа неизменно е подкрепа на статуквото, не на промяната. В доста от общините кметовете вършат добра работа и сигурно там понятието статукво не е с отрицателен знак, но смисълът на демокрацията е в обновлението, в новите идеи, в различния поглед. Смисълът да си интелектуалец е абсолютно същия. А сега чрез този комитет виждаме интелектуалци, които вървят срещу самите себе си като залагат на статуквото, а не на промяната.
На пресконференцията си шефът на комитета Иван Гранитски остро възнегодува срещу коментарите, че подобна организация е замислена с цел да унищожи политическия модел. Наистина на пръв поглед звучи прекалено силно. Но не можем да отречем, че има и възможност да се разсъждава в подобна посока, въпреки, че разсъжденията сигурно няма да бъдат абсолютно правилни. Защото смущаващото в новият политически опит на интелектуалците е именно лесното размиване на политическите критерии, които те правят и преливането на моралистични характеристики в една по-скоро технологична област като управлението. Всеки опит да се заличат границите между ляво и дясно, да се внуши идеята, че това вече не могат да бъдат водещите критерии за една гражданска подкрепа, е леко плашещ. Когато тези граници изчезнат, ние като избиратели ще трябва да се отзовем в някакъв съвсем различен свят, подобен на антивселена. Тогава как ще се ориентират хората? Ако въпросът звучи глупаво, вероятно аз не мога добре да схвана нещата, но когато разграниченията паднат, светът става противно еднакво място, а еднообразието е присъщо на авторитаризма, но не и на демократичната политика.
Унифицирането на кметските фигури в съзнанието на интелектуалците, отваря поле за
безкрайна спекулация по темата.
Независимо, че местните избори у нас са действително най-мажоритарните възможни, кметовете все пак са политически фигури, избирани досега по политически критерии. Въпреки огромното недоволство към модела у гражданите, политическите критерии все пак са ясно измерими и количествено проверими. Интелектуалната подкрепа обаче залага на качества, които са по-скоро от философската сфера - популярност, емблематичност и други. Това са понятия, които приличат на дъвки, защото са безкрайно еластични, разтегливи и никой от интелектуалците няма да ви даде еднозначно обяснение, на което и да е от тях.
Тази универсална разтегливост води след себе си политически вакуум, защото всички може да са еднакво добри по-същия начин, по който утре могат да се окажат съвършените злодеи.
Колкото и да не се харесва на много хора, политическите партии засега са единствените легитимни автори на политика в страната. И това ще бъде така, докато гражданските движения не се отърват от идеята си да намесват философски понятия и духовни разсъждения в обществения живот. На това се дължи подозрението към този комитет наречен "Съзидание".
Моето лично подозрение пък идва от факта, че в тази организация прекалено много се набляга на думата интелектуалец, като същевременно се задава съвсем неправилно тълкуване каква е социалната роля на такава фигура. Археологът проф. Николай Овчаров заяви: "Интелектуалецът не може да има нито лява, нито дясна насоченост". Докато подобно тълкуване има, доверието към политическите претенции на интелектуалците ще е нулево.
В България, поради насложени от поне 30 години предразсъдъци и умишлено неверни постулати, се създава впечатлението, че интелигентът е надполитическа фигура, която само мърси ръцете си, ако случайно вземе, че се захване с политика. На това изначално грешно разбиране дължим и една типично българска аномалия. Вместо да дава
конкретни политически послания,
българската интелигенция прекарва своето време като оплаквачка на свободна практика. Вместо да изработва ясна и точна програма, българският интелектуалец предпочита да говори за "държава на духа" (цитат от Антон Дончев), за високоморалните си разбирания, които обаче имат съвсем малко пресечни точки с живота на обикновения българин.
Защото истината е съвсем различна. По презумпция интелектуалецът не е политически стерилна фигура, защото просто няма как да се развие извън обществото. Вместо да се опитва да се изолира от политиката и да залага само на някакви странни естетически критерии, той трябва да е наясно с народните настроения и да им дава посока. Така един от най-известните френски интелектуалци Жак Атали например пише политически утопични книги за някаква бъдеща организация на света, но винаги изхождайки от левите си идеи. Той не приема позата на надполитическия мислител, а и никой истински интелектуалец не би я приел.
Откъснатостта от живота на българските интелигенти, които залагат своите виждания в този комитет, може да се види чрез един прост пример - подкрепата за Иван Чомаков в Пловдив. И на най-върлите седесари в града по тепетата, отдавна е ясно, че Чомаков е всичко друго освен успешен кмет. 17 години дясно управление доведоха втория по големина град в България до трагично икономическо състояние и го оставиха след градове като Варна, Бургас, дори Русе. Огромен дял в този цялостен разпад има и Чомаков, въпреки опитите си днес да мине за консенсусна фигура. Така че ще е малко трудно комитетът "Съзидание" да убеди пловдивчани в "успеха" на сегашния градоначалник.
Част от подозренията към инициативата са, че тя е скрито оръжие на президента Георги Първанов, който чрез интелектуалците (голяма част от тях наистина го подкрепиха за втори мандат) се опитвал да влияе на местния вот. Всъщност държавният глава неведнъж е казвал, че политиката вече не може да бъде затворена в партийните централи и, че гражданските структури трябва да станат част от нея. В тези думи обаче не можем и няма как да разчетем каквото и желание за
заличаване на политически граници
като ляво и дясно. И второ - под гражданско общество се разбира максимално широк кръг от хора, а не група интелектуалци, които по патриаршески да заявяват подкрепа. В случая им прави чест обаче, че не се опитаха да извлекат дивиденти от близостта си с Първанов, а откровено признаха, че идеята не идва от него.
Не на последно място идва и страхът от прекалената фиксация на интелектуалците единствено и само във фигурите на кметовете, без да обръщат внимание дали зад тях стоят поне някакви идеи. Това всъщност е един от симптомите на кризата в политическото доверие, но пък и в никакъв случай не е лекарството. Сляпата вяра, че една фигура сама по себе си е способна да обърне хода на историята е наивна и непродуктивна. Сляпата вяра в един кмет е хубава стига да не се надценява неговата сила. А комитетът на интелектуалците прави точно това. Пресилва нещата. Кметовете могат да бъдат държавници, но повярват ли си, че могат да стоят и вън от политика, неизбежно е да фалират откъм доверие.
Така, че пред нас се разиграва една стара драма. Драмата на интелектуалеца, който уж не иска да бъде слуга на политиците, размахва ръце и громи тези явления, а по същество действа точно в обратна посока. И без да се усети може да финишира на една картина като кученце на верижка гледащо с обожание и преданост своя господар. Ето защо от ситуацията можем да си извадим един извод - променяйте политиката, но не говорете срещу нея. Когато застанете в антиполитическа позиция, резултатът от битката винаги е изненадващ.
И много лош...
Thursday, January 04, 2007
Закъснелите години на Александър Симов
(един банален празничен разказ за вечното щастие, който ако някога публикувам значи вселената работи по нелогичен начин)
Невероятно е това, че снегът може да изглежда скучен и гаден, кален и глупав, мръсен и странен, точно когато всички магазини пламват с разноцветни лампички, а бляскащите реклами отчаяно се опитват да те захвърлят в нещо наречено "коледен дух", ако правилно съм интерпретирал вселенските знаци.
Снеговалежът изглежда отвратително особено когато го наблюдавам от терасата на квартирата си и отчаяно не искам да вляза обратно в стаята. Там, вътре ме чакат единствено вестници по масата, недопрочетената книга "Възможност за остров" на Мишел Уелбек, един фас от цигара, която исках да изпуша, за да приличам максимално на страдащ киногерой, сборник на поети-сюрреалисти, изобилстваш с шамански фрази като "ти си толкова невероятна пролет моя!", пуснат компютър, който върти единствено песента "Далай лама" на Рамщайн и една омачкана възглавница, която подозирам, че е попила моите кошмари и постепенно се е превърнала в свръхреално чудовище и само чака да заспя, за да ги прати обратно при мен.
В такива мигове можеш да разчиташ единствено на кратко бягство и то на един заснежен балкон, който не води наникъде.
Ето сега смятам да ви застрелям с едно признание за самия мен. Аз съм щастлив! Не ме бъркайте с онези олигавени меланхолици, които не знаят какво да правят. Моето щастие ври в гърдите ми, така че предколедният проблем пред който съм изправен е - има ли шанс един щастливец да се забавлява в свят отрупан с тъжен и мръсен сняг.
Живея на третия етаж и времето не достига на такава височина. Балконът е част от различно измерение. Мога да изкарам пет века тук без светът да се промени. Това е празник.
Отдолу стоят група младежи, които си подават една цигара. Нейното пламъче проблясва кротко докато обикаля мрака подобно на шантава комета. Ароматният дим идва до мен и едва под негово влияние осъзнавам един факт - годината свършва. Това не означава нищо, но за мен е особено радостно. Гадна година, но успях да запазя вътрешното си щастие. То гори. Бляска. Кипи.
Съжалявам, че нямам бинокъл, защото докато вали сняг е хубаво да надничаш в прозорците на хората като галактически воайор. Ето остреща - една жена тъжно бърка с черпак в някаква тенджера с особена форма. Коледно настроение. Зимна екцалтация. Обичам такива мигове. Защото съм щастлив.
Мога да гледам тъжната си съседка с години. Тя не е хубава, но в нея има очарование. Обикновена е, а това я прави да изглежда неустоима понякога.
Добре де. Знам. Трябва да ви говоря за друго. За мен.
Обаче ме е страх. Страх ме е спотаената болка да не пропука слънчевото стъкло на моето щастие. Да се вреже в него като метеор и да ме разпръсне из пространството. Тогава балконът и празникът едва ли ще имат значение...
Аз съм щастлив, важно е да го запомните преди да ви разкажа всичко останало.
Младежите, които си подават цигарата, не стават по-радостни, което е странно. Обикновено в такава група се чуват смях и приказки на висок глас. А сега - точно преди Коледа - тревата не им носи ентусиазъм, а очевидно ги запраща в дълбоки бездни, в които никой не желае да наднича. Сред тях вече има напрежение, което се долавя дори и от другото измерение на балкона на който тъпея.
Съседката ми отсреща също наднича към младите на поляната. Искам да й помахам с ръка. Смятам дори да й пратя въздушна целувка, която да обиколи пространството. Не го правя, защото телефонът в стаята ми звъни. Трябва да отида и да го вдигна, въпреки, че не искам. Почти подозирам кой може да ме търси, но знанието не ми носи радост.
- Здравей, как си? - гласът от слушалката ми звучи непознато, въпреки че единствено и само него исках да чуя в продължение на месеци.
Изпускам една гадна въздишка. Не мога да кажа нищо.
- Никога не съм подозирала, че ще е толкова трудно да ти се обадя - продължава жената от другата страна на телефона. Стискам зъби. Дори скърцам с тях. Мрак и ужас.
После само за кратък миг определям цялото си бъдеще, свивам го в ръката си и трясвам телефона. След малко той пак звъни. Гласът е същия.
- Не мога повече - прохлипвам аз. Отсреща няма реакция. Защото много е вероятно телефонът изобщо да не е звънял, а да е звънял единствено постколедният ми мозък.
Навън звездите блестят повече от красиво. Дори приличат на комети - толкова бързо се носят по затъмненото небе и оставят следи зад себе си.
Усещам във въздуха новия дух на празника. Бездната в мен желае да си поговори с някой. Тогава бързо набирам "Справки" и искам телефона на съседката си отсреща. Да, дори и знам името...
Дълго чакам някой да вдигне. Сигналът пиюка в мрака и чака да бъде забелязан и уважен.
- Ало! - тя говори с уморен и обикновен глас.
Толкова е очарователно, че не знам какво да кажа.
- Не се сърдете - споделям след космическа пауза - но съм толкова щастлив, че просто трябва да си поговоря с някой...
- Кой се обажда? - подозрително шепне съседката ми отсреща.
- Ако погледнете през прозореца си можете да видите насреща моята тераса. Това съм аз. Трябва да си поговоря с някой.
- К-какво? - заеква възхитително моята обикновена обожаема.
- Просто искам да си поговоря с някой. Празници са, а аз се чувствам бездънен. Аз съм бездна, която вика през пространството и се ослушва за събратя...
Естествено тя затваря преди дори да съм приключил фразата.
Тепърва обаче всичко започва. Грабвам изпод дюшека скритият там пистолет и излизам на терасата. Вали сняг.
Тя, моята нощна симпатия, все пак не издържа на изкушението, отваря прозореца и се взира право в мен. Не знам дали ме различава в мрака. Заради това й махвам с ръка. После хладнокръвно вдигам пистолета и стрелям към нея.
Първият изстрел не улучва. Само прозорецът й се пръсва на парчета. Вторият обаче е съвършен. Куршумът изписва гениална траектория и се впива в обконовеното й и много пленително лице. То пламва от червенината, която се излива.
Времето на терасата ми започва да тече. Нахлувам във вековете през които отсъствах даже и от себе си.
Закъснелите ми и празнични години идват с кипене и революция. В един миг осъзнавам всичко.
После естествено се събуждам. Стаята ми е хладна и тиха, а празникът се изнизва като гузна любовница.
Пистолетът все още е в ръката ми. Разбира се, че не съм стрелял с него. В миговете на щастие обаче е добре да усещаш оръжие в дланта си.
Телефонът звъни. Естествено, че не звъни. Просто пак си представям всичко. И празника, и града, и себе си, и облаците, и снега, и далечните блокове, и минаващите самолети, и филмите, които гледам, и музиката, която звучи, и локвите, и целият безкраен свят...
Значи ето как ще процедирам с живота си оттук-нататък.
1. Трябва да си дочета книгите и поезията. Да изслушам песните в пуснатия компютър.
2. Да си направя силно кафе и да му сложа прекалено много захар.
3. Да изхвърля цигарите, които така и не успях да изпуша.
4. Да отворя вратата на апартамента и бавно да я заключа след себе си.
5. Наистина бавно, защото мигът е театрален и важен.
6. После да се спомня за онази книга на Платонов "Щастливата Москва" и за главният герой в нея.
7. В тази перфектна повест един човек изпълнен с щастие и пълноценност се запилява сред хората с друго име и забравя за себе си...
8. Може би така трябва да направя и аз?
9. А най-добре е да си измисля друг живот и ново щастие!
10 Да, така е най-добре!
Невероятно е това, че снегът може да изглежда скучен и гаден, кален и глупав, мръсен и странен, точно когато всички магазини пламват с разноцветни лампички, а бляскащите реклами отчаяно се опитват да те захвърлят в нещо наречено "коледен дух", ако правилно съм интерпретирал вселенските знаци.
Снеговалежът изглежда отвратително особено когато го наблюдавам от терасата на квартирата си и отчаяно не искам да вляза обратно в стаята. Там, вътре ме чакат единствено вестници по масата, недопрочетената книга "Възможност за остров" на Мишел Уелбек, един фас от цигара, която исках да изпуша, за да приличам максимално на страдащ киногерой, сборник на поети-сюрреалисти, изобилстваш с шамански фрази като "ти си толкова невероятна пролет моя!", пуснат компютър, който върти единствено песента "Далай лама" на Рамщайн и една омачкана възглавница, която подозирам, че е попила моите кошмари и постепенно се е превърнала в свръхреално чудовище и само чака да заспя, за да ги прати обратно при мен.
В такива мигове можеш да разчиташ единствено на кратко бягство и то на един заснежен балкон, който не води наникъде.
Ето сега смятам да ви застрелям с едно признание за самия мен. Аз съм щастлив! Не ме бъркайте с онези олигавени меланхолици, които не знаят какво да правят. Моето щастие ври в гърдите ми, така че предколедният проблем пред който съм изправен е - има ли шанс един щастливец да се забавлява в свят отрупан с тъжен и мръсен сняг.
Живея на третия етаж и времето не достига на такава височина. Балконът е част от различно измерение. Мога да изкарам пет века тук без светът да се промени. Това е празник.
Отдолу стоят група младежи, които си подават една цигара. Нейното пламъче проблясва кротко докато обикаля мрака подобно на шантава комета. Ароматният дим идва до мен и едва под негово влияние осъзнавам един факт - годината свършва. Това не означава нищо, но за мен е особено радостно. Гадна година, но успях да запазя вътрешното си щастие. То гори. Бляска. Кипи.
Съжалявам, че нямам бинокъл, защото докато вали сняг е хубаво да надничаш в прозорците на хората като галактически воайор. Ето остреща - една жена тъжно бърка с черпак в някаква тенджера с особена форма. Коледно настроение. Зимна екцалтация. Обичам такива мигове. Защото съм щастлив.
Мога да гледам тъжната си съседка с години. Тя не е хубава, но в нея има очарование. Обикновена е, а това я прави да изглежда неустоима понякога.
Добре де. Знам. Трябва да ви говоря за друго. За мен.
Обаче ме е страх. Страх ме е спотаената болка да не пропука слънчевото стъкло на моето щастие. Да се вреже в него като метеор и да ме разпръсне из пространството. Тогава балконът и празникът едва ли ще имат значение...
Аз съм щастлив, важно е да го запомните преди да ви разкажа всичко останало.
Младежите, които си подават цигарата, не стават по-радостни, което е странно. Обикновено в такава група се чуват смях и приказки на висок глас. А сега - точно преди Коледа - тревата не им носи ентусиазъм, а очевидно ги запраща в дълбоки бездни, в които никой не желае да наднича. Сред тях вече има напрежение, което се долавя дори и от другото измерение на балкона на който тъпея.
Съседката ми отсреща също наднича към младите на поляната. Искам да й помахам с ръка. Смятам дори да й пратя въздушна целувка, която да обиколи пространството. Не го правя, защото телефонът в стаята ми звъни. Трябва да отида и да го вдигна, въпреки, че не искам. Почти подозирам кой може да ме търси, но знанието не ми носи радост.
- Здравей, как си? - гласът от слушалката ми звучи непознато, въпреки че единствено и само него исках да чуя в продължение на месеци.
Изпускам една гадна въздишка. Не мога да кажа нищо.
- Никога не съм подозирала, че ще е толкова трудно да ти се обадя - продължава жената от другата страна на телефона. Стискам зъби. Дори скърцам с тях. Мрак и ужас.
После само за кратък миг определям цялото си бъдеще, свивам го в ръката си и трясвам телефона. След малко той пак звъни. Гласът е същия.
- Не мога повече - прохлипвам аз. Отсреща няма реакция. Защото много е вероятно телефонът изобщо да не е звънял, а да е звънял единствено постколедният ми мозък.
Навън звездите блестят повече от красиво. Дори приличат на комети - толкова бързо се носят по затъмненото небе и оставят следи зад себе си.
Усещам във въздуха новия дух на празника. Бездната в мен желае да си поговори с някой. Тогава бързо набирам "Справки" и искам телефона на съседката си отсреща. Да, дори и знам името...
Дълго чакам някой да вдигне. Сигналът пиюка в мрака и чака да бъде забелязан и уважен.
- Ало! - тя говори с уморен и обикновен глас.
Толкова е очарователно, че не знам какво да кажа.
- Не се сърдете - споделям след космическа пауза - но съм толкова щастлив, че просто трябва да си поговоря с някой...
- Кой се обажда? - подозрително шепне съседката ми отсреща.
- Ако погледнете през прозореца си можете да видите насреща моята тераса. Това съм аз. Трябва да си поговоря с някой.
- К-какво? - заеква възхитително моята обикновена обожаема.
- Просто искам да си поговоря с някой. Празници са, а аз се чувствам бездънен. Аз съм бездна, която вика през пространството и се ослушва за събратя...
Естествено тя затваря преди дори да съм приключил фразата.
Тепърва обаче всичко започва. Грабвам изпод дюшека скритият там пистолет и излизам на терасата. Вали сняг.
Тя, моята нощна симпатия, все пак не издържа на изкушението, отваря прозореца и се взира право в мен. Не знам дали ме различава в мрака. Заради това й махвам с ръка. После хладнокръвно вдигам пистолета и стрелям към нея.
Първият изстрел не улучва. Само прозорецът й се пръсва на парчета. Вторият обаче е съвършен. Куршумът изписва гениална траектория и се впива в обконовеното й и много пленително лице. То пламва от червенината, която се излива.
Времето на терасата ми започва да тече. Нахлувам във вековете през които отсъствах даже и от себе си.
Закъснелите ми и празнични години идват с кипене и революция. В един миг осъзнавам всичко.
После естествено се събуждам. Стаята ми е хладна и тиха, а празникът се изнизва като гузна любовница.
Пистолетът все още е в ръката ми. Разбира се, че не съм стрелял с него. В миговете на щастие обаче е добре да усещаш оръжие в дланта си.
Телефонът звъни. Естествено, че не звъни. Просто пак си представям всичко. И празника, и града, и себе си, и облаците, и снега, и далечните блокове, и минаващите самолети, и филмите, които гледам, и музиката, която звучи, и локвите, и целият безкраен свят...
Значи ето как ще процедирам с живота си оттук-нататък.
1. Трябва да си дочета книгите и поезията. Да изслушам песните в пуснатия компютър.
2. Да си направя силно кафе и да му сложа прекалено много захар.
3. Да изхвърля цигарите, които така и не успях да изпуша.
4. Да отворя вратата на апартамента и бавно да я заключа след себе си.
5. Наистина бавно, защото мигът е театрален и важен.
6. После да се спомня за онази книга на Платонов "Щастливата Москва" и за главният герой в нея.
7. В тази перфектна повест един човек изпълнен с щастие и пълноценност се запилява сред хората с друго име и забравя за себе си...
8. Може би така трябва да направя и аз?
9. А най-добре е да си измисля друг живот и ново щастие!
10 Да, така е най-добре!
Thursday, April 27, 2006
Бойко Борисов като неясен обект на желание
Едва ли друга фигура в българската политика някога така е натрапвала своя киноимидж, както кметът-полицай Бойко Борисов. Доскоро той беше проявление на типичния екшънгерой в лекия, наивен и затрогващ стил на Арнолд Шварценегер - героят е винаги на разположение, винаги на горещите точки, винаги ужас за лошите.
Днес кметът вече променя идейния си заряд. Сега се вижда като глобален спасител на нацията. Като супергероя, който ще осигури истинското европейско членство на България. Ако искаме да продължим киноалюзията, нека си припомним, че Луийс Бунюел имаше филм с невероятното заглавие "Този неясен обект на желанието". Сюжетът на филма започва на една гара на която мъж хвърля шише с вода към младо момиче. После разстроено обяснява на хората наоколо как тя е любовта на живота му и как в течение на години го е измъчвала, без дори да му даде да се доближи до нея.
В подобна ситуация, но смешно копирана в обществения живот, се оказаха и доста социолози. Вероятно
замъглени от аурата на генерала
те побързаха да поставят несъществуващата му, пределно виртуална партия в проучванията. Нещо повече оказа се, че Бойко Борисов е първенец, размазва старите партии и е категорично начело. Манипулацията обаче е очевидна. Генералът е обект на социологическо желание, но не и на народно. Защото да правиш проучване за партия на Бойко Борисов в този момент е сравнимо с продаването на вилни имоти на луната, или обработваема земя на Меркурий.
Ние не знаем изобщо какво смята генералът по основни въпроси за управлението. Никой никога не е чувал каква програма за икономическо развитие ни предлага Борисов. Ако направим анкета едва ли ще се намери българин, който да знае как се е изказвал столичният кмет по въпроса за пенсиите и образованието. Вместо това ни се предлага една бълбукаща коктейлна смес от кметове и общи фрази. Вместо политика, ни набиват в очите една фигура. Вместо отговори, Йордан Лечков като индийски брамин повтаря омръзналата на всички мантра -"предсрочни избори, предсрочни избори,
предсрочни избори, харе Бойко!".
Желанието към Бойко вероятно се усилва и от факта, че той изглежда почти непоклатим, което е особено добре на фона на объркания свят на съвременната българска социология, която твърде успешно се вживя в ролята си на вселенски гадател. Но уви тя не се доближи ни най-малко до истината. Известният американски писател Робърт Пърсиг, между другото, написал известната у нас книга "Зен или изкуството да се поддържа мотоциклет", бе казал: "Истината за света не се съдържа в историята или социологията, а в биографията". От тази гледна точка Бойко Борисов няма какво да ни даде, защото биографията му може да бъде четена на много равнища, но нито едно от тях не говори, че той може да е спасител или алтернатива.
А има и друго, много по-тривиално обяснение на социологическите действия - пари. А където смятате, че е невъзможно, значи са играли много пари. За съжаление българският опит доказа, че финансовите средства много често накланят формулите на социолога в тази или онази посока.
Ако обаче парите можеха да четат в съзнанието
на хората, през 2001 година на втори тур на президентските избори трябваше да се състезават Петър Стоянов и Богомил Бонев, а кметът на Варна трябваше да се казва Добрин Митев. Това беше една паралелна България, която никога не се случи, защото българите винаги се оказваха доста по-мъдри и доста по-различни отколкото вещаеха социолозите.
Всъщност, ако погледнем трезво на нещата, ще установим поне два твърди факта. На първо място, няма никаква индикация, че предсрочни избори са възможни. Опозицията не предлага алтернатива, а караници и дребни скандалчета. Мнозинството е непоклатимо, а едва ли партия без представителство в парламента може да предизвика криза. Второ, първите възможни избори са през все още много далечната 2009 година. Дотогава ще се случат хиляди събития, а дупките по софийските улици едва ли работят в полза на столичния градоначалник. Всъщност те добре показват какво ни чака,
ако той поеме и държавното управление.
Вероятно бихме открили нещо симпатично във фигурата на бате Бойко, ако не беше твърде очевиден един факт. Той просто много си е повярвал и вече не търпи критики все едно е някой наш възрожденец. Модерните фигури в политиката се познават по това, че търпят иронията и успешно могат да се самоиронизират. Това показва способността за външен поглед върху собствената ти дейност. Бойко Борисов очевидно не е способен на това усилие и посреща със сумтене всеки журналистически опит да му бъде казана истината. Точно тук обектът на желание се превръща в своята странна противоположност и страх ме е да не се окаже, че вместо в разбиращия супергерой, през цялото време сме вярвали на злодея, който се е кикотил демонично в тъмните ъгли.
Днес кметът вече променя идейния си заряд. Сега се вижда като глобален спасител на нацията. Като супергероя, който ще осигури истинското европейско членство на България. Ако искаме да продължим киноалюзията, нека си припомним, че Луийс Бунюел имаше филм с невероятното заглавие "Този неясен обект на желанието". Сюжетът на филма започва на една гара на която мъж хвърля шише с вода към младо момиче. После разстроено обяснява на хората наоколо как тя е любовта на живота му и как в течение на години го е измъчвала, без дори да му даде да се доближи до нея.
В подобна ситуация, но смешно копирана в обществения живот, се оказаха и доста социолози. Вероятно
замъглени от аурата на генерала
те побързаха да поставят несъществуващата му, пределно виртуална партия в проучванията. Нещо повече оказа се, че Бойко Борисов е първенец, размазва старите партии и е категорично начело. Манипулацията обаче е очевидна. Генералът е обект на социологическо желание, но не и на народно. Защото да правиш проучване за партия на Бойко Борисов в този момент е сравнимо с продаването на вилни имоти на луната, или обработваема земя на Меркурий.
Ние не знаем изобщо какво смята генералът по основни въпроси за управлението. Никой никога не е чувал каква програма за икономическо развитие ни предлага Борисов. Ако направим анкета едва ли ще се намери българин, който да знае как се е изказвал столичният кмет по въпроса за пенсиите и образованието. Вместо това ни се предлага една бълбукаща коктейлна смес от кметове и общи фрази. Вместо политика, ни набиват в очите една фигура. Вместо отговори, Йордан Лечков като индийски брамин повтаря омръзналата на всички мантра -"предсрочни избори, предсрочни избори,
предсрочни избори, харе Бойко!".
Желанието към Бойко вероятно се усилва и от факта, че той изглежда почти непоклатим, което е особено добре на фона на объркания свят на съвременната българска социология, която твърде успешно се вживя в ролята си на вселенски гадател. Но уви тя не се доближи ни най-малко до истината. Известният американски писател Робърт Пърсиг, между другото, написал известната у нас книга "Зен или изкуството да се поддържа мотоциклет", бе казал: "Истината за света не се съдържа в историята или социологията, а в биографията". От тази гледна точка Бойко Борисов няма какво да ни даде, защото биографията му може да бъде четена на много равнища, но нито едно от тях не говори, че той може да е спасител или алтернатива.
А има и друго, много по-тривиално обяснение на социологическите действия - пари. А където смятате, че е невъзможно, значи са играли много пари. За съжаление българският опит доказа, че финансовите средства много често накланят формулите на социолога в тази или онази посока.
Ако обаче парите можеха да четат в съзнанието
на хората, през 2001 година на втори тур на президентските избори трябваше да се състезават Петър Стоянов и Богомил Бонев, а кметът на Варна трябваше да се казва Добрин Митев. Това беше една паралелна България, която никога не се случи, защото българите винаги се оказваха доста по-мъдри и доста по-различни отколкото вещаеха социолозите.
Всъщност, ако погледнем трезво на нещата, ще установим поне два твърди факта. На първо място, няма никаква индикация, че предсрочни избори са възможни. Опозицията не предлага алтернатива, а караници и дребни скандалчета. Мнозинството е непоклатимо, а едва ли партия без представителство в парламента може да предизвика криза. Второ, първите възможни избори са през все още много далечната 2009 година. Дотогава ще се случат хиляди събития, а дупките по софийските улици едва ли работят в полза на столичния градоначалник. Всъщност те добре показват какво ни чака,
ако той поеме и държавното управление.
Вероятно бихме открили нещо симпатично във фигурата на бате Бойко, ако не беше твърде очевиден един факт. Той просто много си е повярвал и вече не търпи критики все едно е някой наш възрожденец. Модерните фигури в политиката се познават по това, че търпят иронията и успешно могат да се самоиронизират. Това показва способността за външен поглед върху собствената ти дейност. Бойко Борисов очевидно не е способен на това усилие и посреща със сумтене всеки журналистически опит да му бъде казана истината. Точно тук обектът на желание се превръща в своята странна противоположност и страх ме е да не се окаже, че вместо в разбиращия супергерой, през цялото време сме вярвали на злодея, който се е кикотил демонично в тъмните ъгли.
Monday, April 10, 2006
20 причини да обичаш Америка
1. Това е страната дала на света гражданското общество. Това е велико. САЩ може да не са велики с Буш, но са велика с Декларацията за правата на човека. Невероятен документ написан в мрачни времена. Прочетете го. Тогава ще разберете, че статуя на свобадата трява да има точно в САЩ!
2. Холивуд. Каквото й да ви разправят, това е вълшебно място. То е формирало и формира повечето от модерните хора. Холувуд е задл моделите за любов, тъга, бунт, отчаяние, дори секс. В това няма нищо лошо. Нека да се наслаждаваме!
3. Памела Андерсън. Коментар е излишен. Тук ценноста се усеща на пръв поглед.
4. Великата американска литература. За всички, които смятат, че американците нямат култура. Вие сте в заблуда. Американската литература е с няколко класи над българската. Те са родили автори като Джек Лондон, Стайнбек, Драйзър, Мелвил, Вонегът, Стивън Кинг, Пол Остър, Чък Паланюк, Джек Керуак, Буковски, Мейлър...
5. Усещането за успех. Това усещане може и да е измамно. Важното е, че държавата САЩ дава на всеки свой гражданин усещането, че ако бачка и е късметлия няма начин да не успее. Аз по-добро средство за сплотяване на нация не познавам.
6. Радикализмът. Тук ще ви цитирам мисъл на един френски философ Режис Дебре. Той казва: "Америка е единственото място, където можеш да говориш срещу имперската политика на САЩ, без да те вземат за изкукал комунист". Нима не е прав?
7. Небостъргачите. Култура, която е родила феноменът небостъргачи е култура загледана в небето. Култура, която не признава граници, защото разбира колко дребно понятие са те в небесния смисъл на търсенето. Небостъргачите са символ на необуздан стремеж да задминеш себе си, а това е прекрасно.
8. Свободата на религиите. Ако искаш си атеист, ако искаш са в църквата на джедаите, ако искаш вярваш във Вишну и никой не те закача. Още една степен на велика свобода.
9. Американската журналистика. Тя е велика.
10. Просто това, че САЩ са САЩ и, че светът има нужда от тях. Те не винаги са перфектни, не винаги мъдри, но винаги са полезни.
11. Гостоприемството. Това са най-милите хора в целия свят. Напоследък е трудно да влезеш в държавата им, но иначе са перфектни и мили хора. българското гостприемство вече е мит. Американското не е.
12. Американската вътрешна политика. Ние в България почти нямаме представа какво представлява тяхната вътрешна политика- тя е основана на борбата на икономически идеи. Всеки проклет процент в програмата на кандидат-президент на САЩ се изразява в някаква полза за определени групи от населението. Това е една утопична политика в която гласоподаветелите гласуват за себе си, за собствения си просперитет и наказват жестоко всеки, който не изпълни техните желания. Ох , защо нямаме щастието и в България да е така...
13. Американските библиотеки - магични места, които работят нон-стоп. Ако видите такава библиотека ще се убедите, че американците четат много. те се вълнуват за своя свят. Може за не са информирани за външните политики и държави перфектно, но познават своята държава. А това е най-важното. И са уверени в държавата си, а това е още по-важно, защото тази държава никога не ги предава. Вместо да плюем по това, нека да си пожелаем и един ден България да е същата.
14. Светът има щастието САЩ да са най-силната държава сега. Вярно е, правят грешки - те не са божества, а хора, мама му стара. Но представете си свят в който да кажем най-силната държава е Северна Корея, не ми се мисли направо. Или пък свят в който талибаните бяха взели надмощие. Кошмарно! САЩ стават симпатични в сравнение с техните алтернативи.
15. Отново и отново - СВОБОДАТА. Каквото и да си говорим САЩ винаги ще са символ на свободата - тази свобода, която предоставя живота ти в твои ръце и само от теб зависи какво ще правиш с него. Има и безпогрешен начин да се ориентираме в тази свобода - всиччки техни инстутиции, вестници, медии са ориентирани към съдбата на отделния човек. Именно той е ценност. Тук ние си говорим за институции, държавност, българщина, а никой не мисли за обикновените хора - те изчезват зад подобни бетонни клишета.
16. Блясъка и лукса. САЩ били консуматорска нация. Че какво лошо има? Защо да не живеят добре. Техният живот кара мнозина други по света да се надяват, че и те ще живеят така. Това е надежда. Можем да им завиждаме, че живеят добре, но това не е причина да злобеем срещу тях. Най-малко американците са виновни за това, че ние живеем зле.
17. Американската култура! И до днес щом чуя, че видите ли проклетите янки нямали никаква култура ми идва да се смея дълго на глас. Всъщност американската култура е мощна и интересна. Вероятно не допада на всеки, но говорим за нещо субективно. Аз не виждам нищо лошо в техните филми, ако не са те светът щеше да е ебати скучното място. Не върви да гледаме само Бергман, нали? А и те си имат силно кино, такова каквото ние отдавна вече не правим. А нима е само киното - от САЩ тръгнаха блуса и рока, джаза и техното...
18. Вежливостта. Представяните ни за тъпанари американци всъщност са едни от най-вежливите хора на света. Цитирам думи на обикновен българин срещнати във форум за чужду страни - "Така и не видях случай някой от тях да се блъсне в друг човек и гороломно да изреве "Абе, кретен, що са буташ бе!". О, не, точно обратното - тези тъпи янки всъщност постоянно се извиняват един на друг, не си позволяват грубости и всички са усмихнати. Когато се запознаваш с някой той проявава толкова искрен интерес към житието ти, че веднага ти става симпатичен" Очевидно сред американците има добри хора.
19. Пак Памела Андерсън. Сега ще ви обясня защо. Тя е красива жена. каквото й да си говорим парчето е секси. Но нека да оставим това настрани. Памела Андерсън е доказателство, че в Щатите едно обикновено девойче с канадски произход може да достигне зведният блясък. Тя не блести с интелект, но и никога не е заявявала претенции да има професорски познания. Андерсън е жена, която използва това, което й е дала природата за успее и с това тя се превръща в символза възможностите които имаш в САЩ. затова й се възхищавам.
20. И сега да подходя чисто географски. Щатите са невероятно красива страна - всеки щат е своеобразен по своему - от белият пясък на Флорида през слънцето на Калифорния до снежните простори на Аляска.
Аз казах "Хау"!
ДПС в "конференцията на обръчите"
Националната конференция на ДПС, която се проведе в събота и неделя, не донесе особено големи изненади. Такива всъщност не се и очакваха. Ахмед Доган бе преизбран за лидер, при това без никаква, дори и театрална конкуренция.Единствената изненада бе самият доклад на лидера. Той приличаше на философско есе и не видях двама души да постигнат съгласие в споровете си за това какво е искал да каже или не Сокола.
Обикновено Доган не обобщава конкретни политически ситуации, а развива погледа на своята партия към бъдещето. Така на предишната конференция той на практика официално обяви курса към формирането на евентуално социално-либерално управление и тази негова визия се сбъдна.
2006 година обаче се оказа изключително напрегната и нажежена за ДПС. Ситуацията в която се намира партията започна от леко необмислените (а може би съзнателно казани - това само Сокола го знае) думи за обръча от фирми, които обграждат всяка партия. Подобно признание би унищожило моментално всеки друг лидер в страната, а
ДПС дори не усети тежестта на тази фраза.
Изборният им резултат през юни 2005 година беше перфектен и ги закова като трета политическа сила с 34 народни представители. Същевременно обаче думите на Доган заживяха собствен живот и станаха нарицателно за невидимата политическа корупция, която е отровила доверието на гражданите. Стигна се дотам, че депутати от опозицията с нескрито задоволство започнаха да повтарят как фирмите на ДПС били по-голямо бедствие от наводненията, въпреки че ако приемем явленията "обръчи", то те също не са пощадени от него.
Това наложи нов стил в доклада на Доган пред Шестата им конференция. За първи път той се впусна в пространни философски обяснения на собствените си думи. Сокола направи нещо повече - той превърна фразата си за "обръчите" в политическа концепция за бъдещето на страната. За да свали от нея негативните пластове пък я противопостави на олигархизма, който е владеел икономиката в течение на години. Доган отиде и една крачка напред като изрично подчерта, че обръчът е структура на демократичното общество обърната към инвестиционната дейност и предприемачите.
С тези свои думи лидерът на ДПС отваря една тема, която не е нова за България, но вероятно точно тя ще е "горещата точка" на бъдещите политически години. Става дума за лобизма,
за връзките между бизнеса и политиката,
както и за тяхната регламентация. Тук въпросът определено придобива плашеща сложност. В едно бедно и изстрадало общество - дори намекът, че връзки между политиците и бизнесмени има, е достатъчен за цялостно отрицание на системата, за заклеймяване на парламента и търсенето на утопичен лидер, който окончателно би разчистил тези Авгиеви обори. Ако обаче си затваряме очите пред тези отношения - рискуваме това завинаги да остане болна тема пред обществото за много дълго време.
Има и нещо друго. Не е ясно как електоратът на ДПС ще приеме тази идея. В залата на конференцията стояха все хора с нюх към предприемачеството или със стаж в държавната и местна администрация. Обикновените хора, които гласуват за ДПС обаче едва ли стоят на върха на бизнес системата. Проблемът на партията е, че тя някак си забравя за тях, увлечена от мечтите за европейско бъдеще. "Няма безплатен обяд в условията на пазарна икономика", подчерта Доган, но спря темата си дотук. Остава ни да видим какво ще е продължението...
Друга част от доклада на лидерът на ДПС бе насочена
болезнено остро срещу медиите.
На самия форум дори много журналистки приеха думите на Доган почти като пряк упрек срещу себе си, а обидата бе изписана по лицата им. Въпреки това обаче при по-внимателен анализ на казаното ще установим, че лидерът на ДПС използва като мишена медиите, но думите му са насочени към мненията на всички онези, които журналистите цитират като врагове на партията му. Не напразно в цялата му реч нито един път не бе спомената "Атака" или Волен Сидеров. Той просто използва медиите, за да каже какво мисли по всички основни обвинения към формацията му.
Остро Доган реагира и на подхвърляната фраза, че ДПС е преяло с власт. Той се възмути от налаганото мнение, че реалната тежест на партията трябва да се оценява с друг аршин, а не с постигнатото на избори. Ясно е, че много българи смятат по този начин, но моето мнение е, че Доган всъщност е прав. Не може да има друг критерий по който да бъде оценявана една партия, освен тежестта й на изборите. А резултатите бяха такива - ДПС е трета сила и заслужава своето присъствие във властта. Затова ако трябва да се търси отговор на Доган, той не бива да идва от полурасистки приказки срещу турците изобщо. Би било добре, вместо него, друга формация да се опита да осигури представителство на българските турци на политическата сцена.
Най-предсказуемата част от думите на ДПС лидера вероятно бяха тези за тройната коалиция. Според Доган именно
това управление е осигурило стабилност
на политическата система. С което даде да се разбере, че ще продължи да бъде лоялен партньор във властта. Без отговор обаче остана въпросът за това кого ще подкрепи ДПС на президентските избори. Без отговор остана и въпросът за това как ще заработи по-добре коалицията в смесените райони.
На Петата национална конференция на ДПС Доган бе намекнал на своите, че кара последен мандат като лидер. Това не се оказа истина. Дори Сокола да е имал намерения да се оттегля от поста си, ако го би направил сега, щеше да е много лошо за неговата партия. Но въпросът за бъдещия лидер става един от основните за ДПС. Самият Доган отново е повторил, че трябва да се мисли в тази посока. Именно в следващата фигура е закодиран отговорът на въпроса какво ще прави ДПС за в бъдеще и какво лице ще има. Дали ще се осъществи вътрешната демократизация на партията или пък ще продължи по старому.
Следващата конференция на ДПС ще бъде когато България вече ще е реален член на ЕС. Остава да видим дали партията ще може реално да отговори на това предизвикателство.
Илюзията наречена кметска партия
През последната година в българската политика се случиха твърде много неща, за твърде кратко време. Появиха се националисти, СДС изпадна в кома, Иван Костов се опитва да имитира Волен Сидеров, Бойко Борисов стана кмет на София. Резултатът от тези процеси днес прилича на бълбукаща алхимична смес в която експерти с различен цвят и окраска виждат понякога дори противоположни неща и вещаят като шекспирови вещици.
През всичките 16 години на преход обаче една черта на политиката остана неизменна. И тя е способността на българите да си търсят отчаяно чудотворци и спасители. "Атака" изглеждаше като последен спазъм на опитите за търсене на реванш. Ето че сега обаче на хоризонта се появява новата илюзия - партията на кметовете, оглавявана от медийният образ на Бойко Борисов. Социолозите също побързаха да обявят началото на новата сензация. Мира Янова дори се размечта за цялостна промяна на политическото представителство след като партия-изненада щяла да пробие на следващия вот.
Обявеният за лидер обаче избягва да говори конкретно по темата за политическата си идеология и бъдещи действия. Защото с фрази като - "аз съм за влизането в ЕС, но с достойнство", "тройната коалиция е най-лошото нещо, което се е случвало на България" не се очертава нищо друго освен поредната популистка тирада.
Вчера пред бТВ обаче другият от обичайните заподозрени Йордан Лечков открехна част от очакванията на кметовете, които сега се занимават с партийно строителство. На първо място бившият футболист повтори тезата си, че очакват политическа криза през следващата година и предсрочни избори. "Така се надяваме", каза Лечков, без да обясни кои други са в кръга от хора заради които е необходимо множественото число. Ако се вгледаме в тези думи ще разберем, че целта на Бойко Борисов съвсем вероятно няма да са президентските избори. Очевидно генералът няма да се задоволи с представителна власт, а иска премиерското място. Не напразно самият Лечков обрисува идеалният министър-председател като пълководец. Това е и единствената политическа визия, която партията-зародиш има. Фигурата на своя генерал.
Останалото са нелепи опити да се насъскат една срещу друга местната и централната власт и желанието за децентрализация, което обаче не е шокираща политическа новост в обществения живот. Партиите, създадени на подобна крехка емоционална основа обаче са като нетраен химически елемент - бързо започват да се разпадат. Хоризонтът на партийното строителство на Борисов може би ще продължи точно за един вот, преди да почнат да го напускат.
Основният въпрос, който изниква в случая е на какво се дължи поредната илюзия, към която политолозите и журналистите са отправили съзерцателен поглед. При очевидното отчаяние и мащабно недоверие към политическата система, което не е български патент, а се забелязва в цял свят, хората започват доверчиво да търсят личностите. На фона на усложнения свят на политиката, те изглеждат разбираеми и достъпни. Личностите отчаяно се опитват да се представят като политически неоцветени, за да могат да обхванат максимално широк електорат. "По убеждение вече много кметове не са сини и червени", заключи вчера по темата Лечков. Въпреки това обаче новата формация няма как да избегне подозрението, че чрез нея много съмнителни фигури ще се опитат да проникнат в централната власт, след като успяха да пробият в местната.
Бъдещата кметска партия обаче се оказа страхотен тест за системата. Първи и единствени засега срещу Бойко Борисов заговориха от БСП и ходът е съвсем естествен. Левицата има свой потенциал и на парламентарните избори успя да надвие Бойко Борисов и на двете места, където той беше кандидат. Социалистите пострадаха от Борисов на частичните избори за кмет на столицата, но пък това ги научи как да противодействат срещу новия градоначалник. Борисов е фигура, която донякъде успешно се опита да се отърве от политическата си биография. БСП едва ли ще пропусне случай в който да не му я напомни...
За разлика от тях омаломощената десницата с еротично вълнение разтвори обятия пред мощта на генерала. Със странна бързина буквално дни след като Бойко Борисов намекна за новата партия, Любен Дилов-син драматично изстена, че е време десните партии да се саморазпуснат и да се обединят отново. Не е необходимо да си гений на догадките, за да разбереш около коя фигура си мечтае за единение Дилов-син. СДС също побърза да припознае Борисов като част от дясното пространство, само и само да не изтърве последният опит за реанимацията си. Всъщност вероятно точно това ще е антиутопичното бъдеще на десницата. СДС ще изчезне, за да могат част от фигурите в него да изгреят отново в популистката орбита на генерала.
Местната власт е наистина популярна заради близостта си до хората. Тя обаче може да бъде ефективна само когато градоначалниците са избрани с ясен механизъм за политическа отговорност. Противният вариант всеки ден се разиграва в София - кметът не се чувства задължен на никой, напуска с тряскане на врати заседанията на Общинския съвет и губи голяма част от своето време в опити да обвини правителството за своята собствена некомпетентност. Не ви ли настръхват косите, че това може да се повтори и на централно ниво? Тогава кой ли може да му е виновен - космическите лъчения, разположението на съзвездията и кармичната обремененост.
През всичките 16 години на преход обаче една черта на политиката остана неизменна. И тя е способността на българите да си търсят отчаяно чудотворци и спасители. "Атака" изглеждаше като последен спазъм на опитите за търсене на реванш. Ето че сега обаче на хоризонта се появява новата илюзия - партията на кметовете, оглавявана от медийният образ на Бойко Борисов. Социолозите също побързаха да обявят началото на новата сензация. Мира Янова дори се размечта за цялостна промяна на политическото представителство след като партия-изненада щяла да пробие на следващия вот.
Обявеният за лидер обаче избягва да говори конкретно по темата за политическата си идеология и бъдещи действия. Защото с фрази като - "аз съм за влизането в ЕС, но с достойнство", "тройната коалиция е най-лошото нещо, което се е случвало на България" не се очертава нищо друго освен поредната популистка тирада.
Вчера пред бТВ обаче другият от обичайните заподозрени Йордан Лечков открехна част от очакванията на кметовете, които сега се занимават с партийно строителство. На първо място бившият футболист повтори тезата си, че очакват политическа криза през следващата година и предсрочни избори. "Така се надяваме", каза Лечков, без да обясни кои други са в кръга от хора заради които е необходимо множественото число. Ако се вгледаме в тези думи ще разберем, че целта на Бойко Борисов съвсем вероятно няма да са президентските избори. Очевидно генералът няма да се задоволи с представителна власт, а иска премиерското място. Не напразно самият Лечков обрисува идеалният министър-председател като пълководец. Това е и единствената политическа визия, която партията-зародиш има. Фигурата на своя генерал.
Останалото са нелепи опити да се насъскат една срещу друга местната и централната власт и желанието за децентрализация, което обаче не е шокираща политическа новост в обществения живот. Партиите, създадени на подобна крехка емоционална основа обаче са като нетраен химически елемент - бързо започват да се разпадат. Хоризонтът на партийното строителство на Борисов може би ще продължи точно за един вот, преди да почнат да го напускат.
Основният въпрос, който изниква в случая е на какво се дължи поредната илюзия, към която политолозите и журналистите са отправили съзерцателен поглед. При очевидното отчаяние и мащабно недоверие към политическата система, което не е български патент, а се забелязва в цял свят, хората започват доверчиво да търсят личностите. На фона на усложнения свят на политиката, те изглеждат разбираеми и достъпни. Личностите отчаяно се опитват да се представят като политически неоцветени, за да могат да обхванат максимално широк електорат. "По убеждение вече много кметове не са сини и червени", заключи вчера по темата Лечков. Въпреки това обаче новата формация няма как да избегне подозрението, че чрез нея много съмнителни фигури ще се опитат да проникнат в централната власт, след като успяха да пробият в местната.
Бъдещата кметска партия обаче се оказа страхотен тест за системата. Първи и единствени засега срещу Бойко Борисов заговориха от БСП и ходът е съвсем естествен. Левицата има свой потенциал и на парламентарните избори успя да надвие Бойко Борисов и на двете места, където той беше кандидат. Социалистите пострадаха от Борисов на частичните избори за кмет на столицата, но пък това ги научи как да противодействат срещу новия градоначалник. Борисов е фигура, която донякъде успешно се опита да се отърве от политическата си биография. БСП едва ли ще пропусне случай в който да не му я напомни...
За разлика от тях омаломощената десницата с еротично вълнение разтвори обятия пред мощта на генерала. Със странна бързина буквално дни след като Бойко Борисов намекна за новата партия, Любен Дилов-син драматично изстена, че е време десните партии да се саморазпуснат и да се обединят отново. Не е необходимо да си гений на догадките, за да разбереш около коя фигура си мечтае за единение Дилов-син. СДС също побърза да припознае Борисов като част от дясното пространство, само и само да не изтърве последният опит за реанимацията си. Всъщност вероятно точно това ще е антиутопичното бъдеще на десницата. СДС ще изчезне, за да могат част от фигурите в него да изгреят отново в популистката орбита на генерала.
Местната власт е наистина популярна заради близостта си до хората. Тя обаче може да бъде ефективна само когато градоначалниците са избрани с ясен механизъм за политическа отговорност. Противният вариант всеки ден се разиграва в София - кметът не се чувства задължен на никой, напуска с тряскане на врати заседанията на Общинския съвет и губи голяма част от своето време в опити да обвини правителството за своята собствена некомпетентност. Не ви ли настръхват косите, че това може да се повтори и на централно ниво? Тогава кой ли може да му е виновен - космическите лъчения, разположението на съзвездията и кармичната обремененост.
Subscribe to:
Posts (Atom)