Sunday, February 22, 2009

Тайното изкуство за променящ вселената сън



Преди малко повече от 10 години осъзнах каква сила е сънят в човешкото тяло. Тогава през утопично отдалечената 1996 г. когато трябваше да започна втори курс във Факултета по журналистика и масови комуникации в Софийския университет, останах да чакам на второ класиране за общежитие. Между първото и второто класиране имаше една дълга седмица и въпросът къде да се подслоня за тези 7 дни изникна пред мен със страшна сила. Тогава един мой приятел (по ирония на съдбата наскоро се сетих за него, ама светът все едно го е повлякъл в различно измерение, няма и следа от него), който беше студент по архитектура, ми каза, че при него и съквартирантите му има едно свободно легло и, че спокойно мога да се настаня там докато чакам. С идеята, че небесните сили ми пращат разрешение на проблема, аз съвсем невинно отидох да се настаня временно там, без да знам на какъв маратон от безсъние ще се подложа.

Този мой приятел, съквартирантът му и още една групичка от пет-шест души просто не спираха да пият бира. По цяла вечер. Пиянството им не беше нервиращо, с изключение на това, че говореха високо и бистреха странни теми, които общо-взето ми бяха достатъчно скучни. Първата вечер се включих в пиенето, което не спря до зори, без да прекалявам много с него. На втората вечер обаче вече бях достатъчно изморен, но техният купон не спря. Бях легнал, докато те си купонясваха в стаята (пак ще повторя – компанията им възприемаше като купон разговор по странни теми като изчанчени философски системи или нещо такова на висок глас). Постоянното дуднене така и не ми позволи да заспя. Въртях се, въртях се, но не можах избощо да мигна. На вторият ден без сън вече бях гроги. Между другото – моят приятел, неговият съквартирант и компанията им просто не спяха. Така и не ги видях да извършват това естествено човешко действие. Пиеха бира по цяла вечер и си говореха. Поразително скучно и наистина не нервиращо, но дразнещо. Дойде третият ден. Вече бях уморен зверски. А липсата на сън ме правеше раздразнителен. Компанията обаче пак се събра. И пак същите разговори, пак височко. Въртях се, въртях се, но тъкмо когато трябваше да се унасям, гласовете на бъдещите архитекти (дано да не са станали такива – не бих живял в сграда проектирана от който и да е от тях) минаваха през пелената на умората и не ми даваха да заспя. По някое време – май беше към 3 през нощта – станах, облякох си якето и излязох да се поразходя навън. Беше октомври, почваше да става студено, но се издържаше. Дори и в Студентски град към 3 часа обстановката започва да утихва. Разхождах се близо час. Чувствах се като парцал, но поне блаженна тишина цареше наоколо.

Ден четири – сценарият се повтори отново. Четири дни без сън. Едва ли някой знае какво е това. Аз знам. Имам това нелепо знание. Гадното в липсата на сън е, че дори дните ти изглеждат нереални. В един момент губиш ориентирите си кое е истинско и кое не. Съвсем сериозно ви говоря. На четвъртият ден без сън започнаха да ми се струва, че има някаква странна дистанция между мен и околния свят. Поразително налудничаво усещане. На петият ден компанията пак си пиеше, пак си говореше (вече мислех, че съм в кафкиански сценарий и няма никога да изляза от този свят, защото започна да ми се струва, че всяка вечер те си говорят едно и също). Този път обаче понеже все пак говорих с моето приятелче, в началото се опитаха да пазят тишина,но когато бирите им станаха повече, тонът отново скочи, но все пак успях да открадна два часа сън. Всъщност – те само влошиха състоянието ми, защото по някое време се събудих, а целият свят се въртеше около мен, а единственото, което исках беше просто да продължа да спя, но вместо това, за да избягам от гласовете – нова нощна разходка. Както и да е. Калкулацията е следната – за седем дни съм спал не повече от пет или шест часа. Едва ли можете да си представите какво е това.

На седмият ден (може би заглавието на текста трябваше да е “Библия на съня”, само че звучи много банално) видях името си в списъка с класирането, получих ключове от стаята към 12 часа на обед. Влязох в новата си стая, цяла седмица в нея не настаниха никой друг, оставих си чантата на пода, легнах в леглото и станах едва в 10 часа на другия ден... Дори и днес като пиша това няма да забравя великото чувство, което изпитах. Беше нещо невероятно. И всичко това заради едно просто човешко действие – да спиш. Тогава изпитах поразително усещане – все едно потънах в леглото, одеялото ми беше като океанска вълна, която се разля над мен, но вместо да носи ужас, носеше успокоение. И после дори не сънувах. Или пък не си спомням да съм сънувал. Но усещането беше великолепно.


Естествено седемте дни без сън съвсем не ми се разминаха без последствия. Два месеца след тази поредица от неспане, можех да заспя във всякакво положение. Съвсем сериозно ви говоря. Например – пътувах в препълнения влак от София до Пловдив и стоях прав в коридора, през цялото време очите ми се затваряха и направо заспивах. Будех се, защото в момента в който заспивах наистина, тялото ми се отпускаше и се удряше в стъклото на купетата. Това ефективно ме разсънваше, до следващият унес. Според мен бях велика атракция за хората, които стояха в купето, но както й да е...


Тогава разбрах, че сънят е тайна сила, която трява да уважаваме. И от онези дни изпълнени с нощни разходки не съм си позволил нито за минута да се отнасям с неуважение към това човешко действие. Сънят е велика мистерия, защото всеки го преживява различно. Докторите могат да засичат REM (rapid eye movement – бързо движение на окото) фази на съня, могат да видят мозъчните вълни по време на спане, но никога не успявят да проникнат в света на виденията, които влитат при нас в състояние на сън. Ако се поровя сигурно ще изкарам десетки поетични метафори за съня, вдъхновени от нашата невъзможност да достигнем до дъното на този проблем. Някой лигав поет бе заявил, че сънят е най-близката представа за смъртта, която можем да получим. Идеята определено е странна, защото лично аз винаги съм си представял смъртта като някакъв край, а сънят определено не прилича на това. Но хората обичат да свързват смъртта със съня. Като дете по некролозите често срещах опиващата със странноста си фраза: “Спи спокойно своя вечен сън”. Смъртта като вечен сън.
Уфф, не знам дали това е вдъхновяващо или трябва да плаши.


Аз с годините развих различна теория. Вселената зависи от съня. Или ако трябва да го кажа по-точно – моята вселена зависи от съня. Емпирично установих, че всеки път като се наспя и стана след 9 часа сутринта попадам в по-добър свят. Сяксаш мехинизмът на работа на самата вселена оценява съня и го изисква от нас, за да работи добре. Имало е и черни дни в които съм ставал рано – тогава се будя в един изкривен, сив и скучен свят, който в течение на целия ден ми изглежда като картина от Йеронимус Бош.
Ето защо хората, които се хвалят, че стават рано или, че спят малко, ме дразнят. Защото никога не са видели красивата вселена на наспалият се човек. Ето защо се отнасям с подозрение към всяка форма на капитализъм в познатия ни свят. Капитализмът толерира ранното ставане и значи толерира навлизането в грозната вселена. А станалият рано човек е човек без сънища и следователно без мечти. Сънят е мощен културен мотор и трябва внимателно да го упражняваме.


Така. Сега нека да синтезираме някои от правилата за добрия сън. Китайците си имат чайна церемония, в която ритуалът по пиене на чай е доведен до своето орнаментално съвършенство. Може би същото трябва да направим и със съня. Тук ще се опитам да постулирам няколко правила за велик сън, като предварително ще кажа, че едва ли някога човек ще постигне всичките от тях:

1. Никога не си лягай в точен час. Лягай си когато ти се приспи. Сънят е удоволствие само когато е желан.

2. Лягай си с леко сърце и с благодарност към цялата вселена.

3. Мечтай преди да заспиш.

4. Сънувай много.

5. Не ставай рано.

6.. Буди се в щастлива вселена.



Един ден сигурно ще се появи човек, който ще изпълни едно към едно цялата програма с необходимата перфектност. Тогава вероятно светът ще се промени, капитализмът окончателно ще рухне, а вселената завинаги ще се бухне в състоянието на постоянно щастие. Заради такова очакване си струва да се опитваш отново и отново да преоткриваш здравият сън. Хеви метъл, както се казва. И така – в края на това пътешествие ви пожелавам приятни сънища, спокойни вселени, спете в нощи отрупани със звезди, когато ветровете са достатъчно силни да охлаждат и все пак приятно леки, за да ни приспиват.
И не забравайте древното правило, което в нашият свят бе изказано от Милорад Павич – ако сънувате ангел, значи навън е било дъждовно и студено и той не е имал къде другаде да се подслони...



No comments: