Все още от време на време обичам нощните разходки. Преди ги обичах повече. Нощните разходки съвсем не са хубави заради романтиката. Напротив – в тях почти никога няма романтика. Романтиката ни я насадиха стотиците филми, но в реалния живот тя отсъства от нощните разходки. Красотата им идва от това, че можеш да останеш сам. За миг да се почувстваш далече от света. В това чувство – трябва да ми повярвате – има повече емоция, отколкото подозирате. Нощните разходки в повечето случаи не са тъжни (друга глупава идея, която филмите ни натресоха), тъжните хора не искат да правят нищо, дори и да ходят, а тези разходки всъщност са един удобен и много старомоден начин да помислиш на спокойствие, да позяпаш нощните блокове и да се удивиш на самия живот по детски начин... Хората би трябвало по-често да излизат нощем на разходки.
Красивото в разходките нощем е, че трудно можеш да пресъздадеш своите мисли. Хората са хаотични същества и рядко мислят подредено. Аз не мога да мисля подредено, струва ми се, че бих облякал усмиретелна риза с по-голям кеф, отколкото да ми се наложи да мисля систематично. Така открих, че ако искам да пресъздам дори е една част от мислите си (не че те биха развълнували някой, но пък кой знае....) трябва да използвам класическата форма на фрагментите. И особено на техния най-голям майстор – Ришард Капушчински. Можех да нарека това (всъщност какво е това наистина?!!!) текстче по маниерен начин, нещо като “Подражания на Капушчински”, което е най-малкото глупаво и нещастно. Но пък ще се наложи да опитаме.
Място, което плаче нахлува в съня ни и никога не го напуска. Това са думи на кюрдския поет Бежан Матюр. Срещнах ги в една статия за ивицата Газа. Много силни думи. Известно време не спирам да мисля за тях.
В същата статия за Газа прочетох едно стихотворение от палестинския поет Махмуд Даруиш. Бях чувал за него, но никога не бях виждал негови стихове, а това, което прочетох ме разтърси:
Как да спася своя утрешен ден?
Чрез бързината на електронното време
или чрез мудността на моя пустинен керван?
Имам още работа докато не дойде краят,
сякаш нямаше да видя утрешния ден.
Имам работа за за днешния ден, който не е дошъл.
Затова слушам
тихичко, тихичко,
ускореното биене на сърцето ми...
Невероятно е, че един палестинец е усетил драмата на всички хора. Когато погребват Дауиш неговата 95 годишна майка се обръща към всички, които са се събрали на погребението: “Той е син на всички вас”, им казва тя.
Героят в стихотворението на Дауиш избира сърцето си като водач в лабиринта на днешния ден. Между другото навремето древните са смятали, че хората мислят със сърцата. Те са били по-първични хора. Когато усетиш болка или пристягане на сърцето докато мислиш – и ето ти, значи там, където те боли, там се ражда мисълта. Обичам идеята за мислещите сърца.
Сърцето е магически орган. Не напразно има цяла митология около него. Нито една друга част от човешкото тяло няма такава културна аура. Наскоро четох една книга за маите. Ужасяващ ритуал. Техните жреци са знаели как с два удара на брадвичка да разцепят гръдният кош на един човек, но той да остане жив. Идеята е била сърцето да продължи да бие. Жрецът е протягал ръка и е изтръгвал сърцето докато още тупти. Този ритуал е бил усъвършенстван с години, дори десетилетия, докато се постигне съвършената техника. Историците и до днес са шокирани от друг факт. Когато маите са хващали пленници никога нито един от тях не се е опитвал да избяга. Стояли са като овце на заколение, наредени в редица и са чакали гърдите им да бъдат разпорени с брадвичка. Сигурно са вярвали, че тази смърт им осигурява първокласен билет за звездите и рая. По-късно толтеките се настаняват на земите на маите и ритуалите спират. Слава богу.
Дали местата на жертвоприношенията продължават да плачат? И има ли кой да ги сънува?
А, да сетих се - един от писателите, които също насадиха идеята, че разходката в мрака е нещо романтично или меланхолично, което пък е рязък противовес на моята шеметна природа. Богомил Райнов. Харесва ми неговата поезия от 40-те години на миналия век. Много градска, тъжна и стилна. И все пак най-великото му стихотворение поне според мен е стихотворение пълно с черен хумор. В него мисля, че първият куплет беше:
Ще стихне като вятър лек тъгата
и ще изгасне тъжният ни ден,
ще спре протестът ще замре борбата,
и ти и аз, любима, ще умрем...
Не си спомням друго стихотворение да е почвало така в българската поезия. Черен хумор и така – една неочаквана комбинация. Мисля, че краят също е толкова ироничен (умишлено не правя справка, а слагам куплетите, както си ги спомням – това са размишления породени от нощни разходки – не си нося сборници с поезия):
Ще свети месец остър като брадва
под звън на ламарина, кандила
и само циганите ще се радват
от гроба ни кога крадат цветя.
Класика!
Между другото един от ужасите, които съм изживявал на живо в живота си беше когато отидох за първи път на гроба на дядо ми. Не – хаха – не е история с призраци. Просто от погребението му се случи така, че три години не можах да отида на гроба му (не мисля и, че това е важно, важно е да помним хората), та когато отидох гробището вече се бе разраснало три или четири пъти. Ужасно е така гадно да ти напомнят за наличието на смърт в живота. Гробът на дядо беше в края, а сега зад него бяха изникнали още много, много. Никога не е добра идея да се сблъскваш челно с мисълта за смъртта. Ако постоянно мислиш за нея нощните разходки ще се превърнат в твърде тягостно занимание...
Сега една, поне за мен, смешна история. Рядко съм общувал с хора, които всеки ден се сблъскват със смъртта. На погребението на дядо обаче се сблъсках с такъв. Шофьорът на катафалката. Нямаше такъв екземпляр! С баща ми пътувахме отпред при него и това, което ми направи потресаващо впечатление бе, че в тясното пространство сигурно имаше над 25 ароматизатора. Ароматите им се смесваха по отвратителен начин и почти не се издържаше. Шофьорът видя, че няколко пъти почти се задавих от вонята на ароматизаторите и извинително рече:
- Ще прощавате, че е тъй, ама мъртвите хора миришат ужасно...
Нямах никаква нужда да знам този факт, пък и все пак аз съм чел книги. Шофьорът на катафалката обаче вече беше неудържим и започна да разказва десетки случаи при които е трябвало да търпи миризмата на човешките тела, които се разпадат, когато бъдат лишени от живот. Дори Стивън Кинг не би издържал на такава поетика.
Най-накрая обаче шофьорът се усети, че целият разговор няма да бъде пълен без философска поанта, вдигна пръст и сподели:
- Та, така е, човешкото месо най-гадно мирише, но пък казват, че било и най-вкусно...
Изплашен, че ще продължи с някоя канибалска история изскочих от колата, добре че бяхме стигнали гробището. Пак ще ви кажа, никога не е добра идея да се философства когато си твърде близо до смъртта. Разсъжденията не ги бива и са лишени от поетичност.
Гробищата. Това са места на които хората плачат. На мъртъвците едва ли им пука. Мъртъвците осъществяват естествения кръговрат на природата и се завръщат в земята – dust to dust. Учителката ми по руски твърдеше, че никога не е яла черници на гробищата. А там черниците растат жестоко, а плодовете стават сочни и големи. Тя казваше, че никога не би опитала такива плодове. Пак ще го кажа – на мъртъвците едва ли им пука. Времето спира за мъртвите. А може би чрез черниците те осъществяват някакъв друг порив към завръщане в природата. Кой ли знае?
Сетих се за едно място, което съм сънувал. Значи може и то да е плачело по някакъв начин. Един път се отзовах във Варна наесен. Изкарах цяла вечер в един компютърен клуб, където до 4 часа сутринта писах разтърсващ и вълнуващ репортаж за посещенията на президента по време на неговата предизборна кампания. Написах 50 хиляди знака репортаж и радикално се изхабих откъм думи. Завлякох се в хотелската стая призори. Терасата ми гледаше към Морската градина. Събудих се към 10 часа от плискането на вълните. Взех си едно кафе и отидох да се поразходя – този път денем – по крайбрежната ивица. Нямаше никакви хора. Небето беше сиво, морето беше още по-сиво, а пяната на вълните изглеждаше плашещо бяла. Крайбрежната ивица ми хареса, защото всички заведения бяха затворени и празни. Приличаше на холивудска площадка с изоставени фасади на къщи. После до кея си намерих една пейка и седнах да си изпия кафето. Морето беше пред мен, а вълните шумяха наистина готино. Нямаше нужда да мисля. Ама никаква. А и нямах за какво да мисля. Беше есен.
Имах работа за за днешния ден, който не е дошъл.
Затова слушах
тихичко, тихичко,
ускореното биене на сърцето ми...
Ето защо ми хареса Даруиш.
No comments:
Post a Comment