Самолетът дойде!

 

За седем години - нито миг покой.

От 2018 година насам прогресивната общественост, ходещите съвести на нацията и бившите политкомисари, които станаха първи евроатлантици, чакахме митичният първи F-16 (блок 70) да озари небесата над България със своята керосинова прелест.

Седем години със свити сърца очаквахме Самолета като небесно знамение, за да може актуалния премиер и министри в дъжда да ръкопляскат на победоносния въздух.

Самолетът дойде!

Цял Самолет!

Сега всички душмани на България ще видят нашата авиационна мощ.

Треперете путински легиони!

Нашият Самолет ще ви дебне и унищожава по най-правилен и почтен евроатлантически начин.

Оттук-нататък нищо няма да е същото.

Хладилниците ще се напълнят.

Доходите ще скочат.

Магистралите сами ще се построят.

Проблемът с водата ще изчезне.

А над нас като пратеник на бъдещето ще пърпори Самолета и ще бди над народа и неговите топли съюзнически чувства.

Борис Христов с митична тъга беше изпъшкал в едно велико стихотворение: "Но самолетът закъснява, самолетът закъснява". 

Този закъсня със 7 години и душата ми се свива от мрачни чувства - ще дочакам ли втория Самолет?

Ще го видя ли в българските небеса?

Или подобно на Халеевата комета ще ни пращат по един на 80 години, а дотогава ще стенем в путинисткия въздух и ще падаме на колене пред Единствения Самолет като в църква на най-верните лакеи на земята?

Вечно неудобният Митко Палаузов

 

На 1 април 1944 година развилняла се банда от полицаи убива Митко Палаузов, най-младото партизанче в България. Абсолютно чисто, невинно дете. Заедно с него загива и майка му Ганка Палаузова...

И всяка година от 35 години насам покрай тази дата, винаги се намира някой мракобесен десен садист, който да се упражни върху паметта на едно дете. Митко Палаузов се оказа пропагандно клише, жертва на майка си и баща си, комунистически тотем, калпазанин, който си е просил смъртта, идеологическа сянка на предишния режим.

Кръвожадността на този наратив винаги ме е изумявала, както и постмодерните мастурбации върху една жертва. Това е накяква танатофилска еротика, която съпътства целият ми живот в прехода, защото се оказа, че живеем край мародери, които могат единствено и само да ровят с кривите си нокти в мъглата на миналото.

Винаги съм бил потресен от това как хора, които са пълни със състрадание към кученца, котенца, бръмбарчета и се изживяват като реинкарнация на св. Франциск Асизки, успяват да пишат толкова гнусни мнения за едно дете.

Всъщност Митко Палаузов е изключително неудобна фигура.

В неговия живот и смърт е отразена цялата безчовечност на българския фашизъм.

Един режим, който убива деца.

Една власт, която избива собствения си народ.

Как да изтърпиш такова дете, което от пиедестала на собствената си смърт, е най-голямото обвинение към пренаписаната история?

Как да не изпаднеш в политическа кататония от невинноста на един детски поглед, приключен завинаги от изверги и маниаци?

Преследвани веднъж приживе, жертвите на българския фашизъм станаха отново обект на гонения, защото новата класа от политически лакеи искаше заличи миналото и да го превърне в някаква розова мини-утопия за веган-политическа употреба.

Огромната трагедия на Митко Палаузов обаче няма как да бъде погребана, забравена, преиначена, защото през нея най-ясно си личи каква е България през 40-години на миналия век. И между другото - това най-ясно се вижда от чужденците. Преди няколко години англичанинът Джонатан Тейлър написа песен за Митко Палаузов. Попаднал тук той чува за Балванската битка, за трагедията на Осеникова поляна и творческият му дух не издържа и решава да изпее тази забравена история.

Така Митко Палаузов получава живот отново и отново, независимо от опитите паметта му да бъда захвърлена и забравена.

Това е нещото, което не могат да простят на едно невинно дете.

Защото той е жертва на маниаци.

Той е жертва на фашизъм.

А на потомците на фашистите сърцата им се свиват пред трагедията на украинските деца, но никога, никога, никога не можаха да изпитат малко жал за един невинен живот, свършил там, в прегръдките на майка му, разкъсан от бомби и автомати. 

Точно тази морална перверзия ще ги унищожи.

 

Телевизионните бактерии

 

Телевизиите отдавна са сметището на българския дух. Медийният балон отдавна прилича на раков тумор, който унищожава мозъчни клетки и предизвиква интелектуална дегенерация в случайните си зрители. Защото на малкия екран напоследък дефилират такива неописуеми екземпляри, че човек неизбежно започва да се пита - да не би пък еволюцията да е направила обратен завой.

Точно на такова мъчение бяха подложени зрителите на БНТ този уикенд, когато като гост беше поканен световно неизвестния, или известен само като мъж на жена си, Ивайло Караньотов. Господинът потопи в зловонната си токсичност целият ефир. Тирадата му трудно може да бъде възпроизведена от човек със здрав разум, но се въртеше около това, че руснаците са световното зло, кошмарът на българската интелигенция, някакви митични и свръхзли създания, които дебнат в мрака и само чакат да превземат България през Варна отново. Водещият за съжаление така и не го попита откъде идва убеждението му, че Варна ще е критичната точка, защото исторически, когато руснаците идват насам те обикновено пресичат Дунав. Но нека да оставим това за историята и учебниците по психиатрия.

Същият този господин обаче в ефир каза следното: "никой не е успял да направи от руснака човек". А това е класически расизъм, ксенофобия и език на омразата.

Само си представете, че някой произнесе това, но вместо руснак използва думата "циганин", "хомосексуалист", "негър" или нещо подобно. Три милиона правозащитни организации апоплектично щяха да крещят по жълтите павета и да пишат декларация след декларация. В случая нищо. Нито от фондациите (тях можем да ги разберем, спряха им заплатите и сега друго не ги интересува), но още по-лошо - нито опит за възражение от страна на водещия. И не, че водещият е слаб, просто вече критерият за гостите е паднал безобразно ниско. На кого по-напред да реагираш след като ефирът е взет за заложник от всякакви папагали, които даже вече не се стараят да покажат оригиналност.

Този смазващ език на омразата съвсем не е безопасен. Това не е просто словесно хулиганство. Такива телевизионни бактерии разяждат обществената тъкан и подготвят граждански сблъсък. Този език води след себе си само омраза и посява разделения, които са непреодолими. И понеже нищо друго вече не работи - намериха расизма като свое медийно знаме. Тази почва бе торена с години - започвайки с плахата лъжа "аз обичам руската култура, но мразя Путин" стигайки до словесните оливания на омразата и откровената ксенофобия. Защото това е истинският вид на тези телевизионни създания, това е автентичният образ на цяла една прослойка, която доскоро пълнеше банковите си сметки разпалвайки омраза, отвращения и противопоставяне. Същият този процес бутна Украйна в бездната. Сега караньотовците се опитват да го повторят у нас. При мижав интерес, разбира се, защото зрителите със здрав разум отдавна са емигрирали от мейнистрийм медиите, които се опитват да ги разстрелват ежедневно с глупости.

Та не знам дали Караньотов може да се похвали с някакъв успех. 

Него дори и Аня Пенчева не е могла да го превърне в човек.

 

Политическият картел

 

Забраната за това Марин льо Пен да се яви на следващите парламентарни избори не е триумф на демокрацията. 

И тук няма никакво значение кой какво смята за идеите и визията на французойката. 

У хората се е насложило тежкото усещане, че в ЕС управлява политически картел, който не допуска различните гласове и идеи.

Във Франция удариха Льо Пен, в Румъния забраниха Джорджеску - пред очите си виждаме една тъмна и мътна вълна, която не води към добро бъдеще. 

Защото административното отстраняване на алтернативите не ги приключва.

 Дори напротив - репресията им дава политически адреналин. 

Защото в края на деня изтощеният от идеологически промивки на мозъка избирател започва да се пита: "Абе, тези защо са им толкова неудобни?".

Всеки път, когато на хоризонта се зададе геополитическа буря, политическите елити на западния свят започват да крещят едно и също: "Трябва да защитим нашата свобода и демокрация. 

Врагът иска да унищожи нашите ценности".

И ние дълго време се плацикахме в розовия вакуум на това понятие. Но врагът май не е външен. 

Той е някъде там - при забраните, административните репресии, при насилственото отстраняване на кандидати от изборите. 

Това вече не е демокрация, а някакво нейно огледално и карикатурно отражение. 

И е рецепта за катастрофа. 

Нея съдът не може да я спре.