На 1 април 1944 година развилняла се банда от полицаи убива Митко Палаузов, най-младото партизанче в България. Абсолютно чисто, невинно дете. Заедно с него загива и майка му Ганка Палаузова...
И всяка година от 35 години насам покрай тази дата, винаги се намира някой мракобесен десен садист, който да се упражни върху паметта на едно дете. Митко Палаузов се оказа пропагандно клише, жертва на майка си и баща си, комунистически тотем, калпазанин, който си е просил смъртта, идеологическа сянка на предишния режим.
Кръвожадността на този наратив винаги ме е изумявала, както и постмодерните мастурбации върху една жертва. Това е накяква танатофилска еротика, която съпътства целият ми живот в прехода, защото се оказа, че живеем край мародери, които могат единствено и само да ровят с кривите си нокти в мъглата на миналото.
Винаги съм бил потресен от това как хора, които са пълни със състрадание към кученца, котенца, бръмбарчета и се изживяват като реинкарнация на св. Франциск Асизки, успяват да пишат толкова гнусни мнения за едно дете.
Всъщност Митко Палаузов е изключително неудобна фигура.
В неговия живот и смърт е отразена цялата безчовечност на българския фашизъм.
Един режим, който убива деца.
Една власт, която избива собствения си народ.
Как да изтърпиш такова дете, което от пиедестала на собствената си смърт, е най-голямото обвинение към пренаписаната история?
Как да не изпаднеш в политическа кататония от невинноста на един детски поглед, приключен завинаги от изверги и маниаци?
Преследвани веднъж приживе, жертвите на българския фашизъм станаха отново обект на гонения, защото новата класа от политически лакеи искаше заличи миналото и да го превърне в някаква розова мини-утопия за веган-политическа употреба.
Огромната трагедия на Митко Палаузов обаче няма как да бъде погребана, забравена, преиначена, защото през нея най-ясно си личи каква е България през 40-години на миналия век. И между другото - това най-ясно се вижда от чужденците. Преди няколко години англичанинът Джонатан Тейлър написа песен за Митко Палаузов. Попаднал тук той чува за Балванската битка, за трагедията на Осеникова поляна и творческият му дух не издържа и решава да изпее тази забравена история.
Така Митко Палаузов получава живот отново и отново, независимо от опитите паметта му да бъда захвърлена и забравена.
Това е нещото, което не могат да простят на едно невинно дете.
Защото той е жертва на маниаци.
Той е жертва на фашизъм.
А на потомците на фашистите сърцата им се свиват пред трагедията на украинските деца, но никога, никога, никога не можаха да изпитат малко жал за един невинен живот, свършил там, в прегръдките на майка му, разкъсан от бомби и автомати.
Точно тази морална перверзия ще ги унищожи.
No comments:
Post a Comment