И така – 105-ото правителство на България, кабинетът на Росен Желязков, в пика на уличните протести и малко преди гласуването на вот на недоверие, който щеше да спечели, хвърли оставка и остана в историята. Поредното нещастно и измъчено управление на страната, което не просто не успя да се пребори с политическата криза, но и я подсили по невероятен начин. На този свят няма по-опасно и саморазрушително усещане от това да твърдиш, че нямаш алтернатива. Това е заравяне на главата в пясъка при което оставяш дирника си открит за всякакви възможни атаки. Защото дори и когато политическа алтернатива не се мержелее на хоризонта, тя винаги може да дойде от хората, изтощени, ядосани, бесни и гневни на вечното чакане на по-добър живот, който никога, ама никога не идва. Кабинетът „Желязков“ откри това по най-трудния възможен начин. Още след втория протест стана ясно, че дните на управлението са преброени, а след третия дори и слепците разбраха, че заинатяването във властта ще носи само още вълни на разочарование и фрустрация. И не само в genZ, но и във всички възможни поколения. Този път кабинетът се изправи не само срещу недоволството на лигавите жълтопаветници, но и срещу яростта на провинцията, която обикновено стои притихнала и кротка. Очевидно България за пореден път стои на кръстопът, а там винаги ветровете са най-люти, студени и смъртоносни.
Едва ли има нужда да изпадаме в патетиката за събудения народ, за бъдещето, което се е изсипало по улиците, за великите българи, които са си поискали държавата. Хладният реализъм изисква да признаем, че в страната досега са минавали десетки протестни вълни, но никога ситуацията не се е подобрявала от тях. Май само един-единствен път имаше нещо като светлинка в тунела и това се случи при правителството на така мразения Пламен Орешарски. За първи и последен път в историята на власт дойде кабинет, който направи реални стъпки за намаляването на цената на тока, защото именно социалните протести от зимата на 2013 година доведоха до предсрочната оставка на първото правителство на Бойко Борисов. Всички останали претенции обаче, за повече морал в политиката, за върховенство на правото, за справедливост и ценности, бяха замитани под килима. Защото, оказа се, между протестното и политическото начало зее огромна пропаст. Протест след протест не разбираха, или отказваха да разберат, че най-важното във вълната от недоволство е след това хората масово да се явят пред урните и да дадат нова посока на страната. Защото, когато имаш претенции кой да не управлява, няма как след това да минеш с оправданието: „ама няма за кого да гласувам“. Избор винаги има, политически алтернативи също. Отказът от гласуване е отказ от демокрация и даване на власт на всички олигархични интереси, които бавно, но упорито смучат жизнените сили на страната. През 2020 година протестите също изкараха много хора по улиците. Две трети от тях на следващата година не се явиха пред урните, България регистрира кошмарно ниски избирателни активности и пет години по-късно страната отново се тресе в конвулсии от които не е ясно дали има изход.
В книга си „Америка“ Жан Бодрияр описваше САЩ като въплъщение на стария виц в който по време на оргия младеж отива при девойка и я пита: „А какво смяташ да правиш след оргията?“. С което не искам да кажа, че протестите бяха оргия, а че след оставката във въздуха остана да виси най-важния въпрос – какво правим оттук-нататък. И страшното е, че партиите в основата на недоволството – ПП и ДБ – нямат отговор на този въпрос. Те за пореден път се замозаплетоха в нарцистично самовъзхищение от подраните лица за говорители на недоволството и пропуснаха да си дадат сметка, че оставката е по-голям проблем за тях, отколкото за кабинета. И е време да си кажем това, защото България се озова на ръба на пропастта във възможно най-неподходящите времена. Заради това е време не за анализ на протестите, а за това какво ще става занапред.
Оставката на правителството доведе до абсолютен блокаж на бюджетната процедура. В своята лекция пред депутатите си Бойко Борисов каза, че оттук-нататък не иска никой да му говори за подкрепа на бюджета за следващата година. Проблемът е, че ако страната остане без финанси за 2026 година, това означава, че минималната работна заплата няма да се вдигне, майчинските за втората година ще останат същите, не е ясно дали ще има актуализация на пенсиите, а предстои и влизане в еврозоната. Това хвърля България в социален, а дори и икономически хаос. Представителите на психодясното започнаха да се нервират, защото големият кръст на отговорността пада върху тях и може да свлече кожата от гърба им. Изведнъж се оказа, че правителството имало отговорност да продължи с бюджетната процедура, защото това било важно. Проблемът е, че протестите започнаха под формата на бунт срещу бюджета. Как така изведнъж делегитимираното правителство в оставка трябва да внесе този така мразен бюджет? Нека да припомня, че в свое нарцистично видео Асен Василев определи втория вариант на бюджета като по-лош дори от първия. Как се оказа, че сега всички искат бюджета и си прехвърлят горещия картоф на отговорността?
ПП/ДБ обаче няма как да избягат от своята вина за това състояние. Ако протестите им от самото начало бяха за „смяна на модела“, може би щеше да има някакъв смисъл от техните оправдания. Но те поведоха народа на бунт точно срещу бюджета, а сега се извъртяха на 180 градуса и вече го искат в пленарна зала. Ето такива подли маневри оставят тежкото усещане за пореден политически провал на всички протестни усилия. Защото, когато бурята отмине, а пиянството на радостта приключи, остават баналните въпроси за това как ще живеят хората и в каква посока ще се насочи техния живот. Днес психодесницата отчаяно се опитва да заобиколи темата за отговорността, но след като се кичат с успеха на протестите, те би трябвало да понесат и тежестта на предложенията какво трябва да се направи, за да се излезе от тази спонтанна криза. Както мъдро казваше чичото на Спайдърмен: „С голямата сила идва и голямата отговорност“. Липсата на желанието за отговорност обаче започна да спихва обществените страсти. Вместо да се опитат да предложат пътна карта за изход от създалата се ситуация, десницата започна да се олива от новия медиен адреналин с който е заредена. Асен Василев самодоволно поиска от екрана 121 депутати в следващия парламент, за да могат да направят реформите, които искат. Тази фраза звучи патетично и дори романтично, проблемът в нея е, че вече веднъж беше ползвана. В края на 2021 година Кирил Петков от името на новосъздадената партия „Продължаваме промяната“ също поиска толкова депутати, ама хората така и не му ги дадоха. И после продължиха да ги отказват на десницата заради което тя най-накрая клекна на Борисов и Пеевски. Сега думите на Василев също са коварни. Защото никой не го попита, а ако нямат 121 депутати, това означава ли, че всички реформи ще бъдат хвърлени в кошчето за боклук, а мечтите за светло бъдеще за пореден път ще останат да прашасват в мазето на политиката. Върхът на сладоледа бе изявлението на съпредседателят на ДБ Божидар Божанов, който поиска от президента да насрочи изборите тогава, когато денят и дълъг и няма преспи. С подобни изявления психодясното не си помага, защото следващата стъпка като едното нищо е да поискат и да няма други партии в бюлетината, та белким се доберат до заветното число народни представители, което ще ги удовлетвори. Десницата успя да се развихри и допълнително – пак почнаха да съставят списъци на журналисти за уволняване, а някаква шпицкоманда от алкохолизирани лумпени причакваше гостите на „Панорама“ пред БНТ да им иска обяснения за техните мнения и думи. Ето това подсказва, че никой не мисли за някакъв далечен хоризонт – всички се опитват максимално бързо да оползотворят конкретната ситуация, та току-виж се окичат с протестния бонус на изборите, ако този път изобщо има такъв.
Така България за пореден път се оказа в капан на бездната между обществените очаквания и конкретната политика, която може да е влудяващо банална, но всъщност е ключовият елемент. И именно това не разбраха „победителите“ от протестите ПП/ДБ. Защото само след месец интересът на genZ вече ще е насочен другаде, а десетки работещи из страната ще се питат защо доходите им са замръзнали. Беше прекрасно да гледаме как айтита с блеснали погледи ни обясняват, че светът ще рухне, а слънцето ще се взриви, ако данък „дивидент“ скочи, но в оставения вакуум обвинителния пръст ще се насочи точно към тези, които оставиха държавата без план за бъдещето.
На всичкото отгоре в преходния период до изборите премиерът ще бъде излъчван от прословутата „домова книга“ (дължим я на блестящите юристи и гении от десницата), а точно там се усмихва една конкретна фигура, защото ситуацията го устройва повече отколкото психодясното се осмелява да признае. И така – само няколко дни след бързата оставка изведнъж държавата влезе отново в работен режим, но, за да си види как тези, които протестираха всъщност изобщо не знаят какво да правят.
И тук сме в противоречие с Библията.
Тези не заслужават прошка.
Който не иска да си носи кръста не е светец, а просто политически мошеник.
Толкова е простичко.
No comments:
Post a Comment