За Тодор Живков в миналото се носеше много елегантен виц – че преди 9 септември той бил не нелегален, а полулегален – Живков се криел, ама царската полиция изобщо не го е търсила. Чел съм не един и два спомена, че това е една от шегите, която първият държавен и партиен ръководител е обичал да разказва за себе си – ефектен начин за проява на самоирония, качество, което днес толкова липсва в действителността край нас, че носталгията по Живков ще става все по-голяма и тревожна, не като нещо, набито в мозъците от пропаганда, а като опит за съпротива срещу безумието на времето и политическото блато на страната.
Вицът обаче много напомня за начина по който стартира предизборната кампания у нас. Преди, добър или лош, си имаше утвърден модел на политическо действие – партиите официално представяха своите водачи и листи, медиите ги съобщаваха накуп, предварително беше ясно кой къде ще води. Сега тази традиция беше сритана в слабините. БСП се оказа единствената партия, която я спази – и предварително обяви своите водачи, представи ги, а малко след това показа и листите. Никой друг наоколо обаче не постъпи по този начин. И ако за партии, които са в режим на оцеляване като ГЕРБ и ДПС-Ново начало, то най-необяснима е полулегалността на „Прогресивна България“, която изпълва средностатистическия критичен наблюдател с неясното усещане, че първенците в социологическите класации не знаят много-много какво точно да правят.
Партията на Румен Радев бави до последният възможен момент обявяването на своите водачи на листи. Така се получи информационна центрофуга – токсичен коктейл от слухове, подозрения, размятане на имена, интриги за скандали, драми и безкрайна върволица от кандидат-депутати. В този въртоп бяха увъртяни имена на спортисти, бивши социалисти, кадри на ВМРО, призраци от миналото и всякакви кандидати за слава.
В тази политическа полулегалност можеше да има някакъв смисъл, ако говорим за утвърдена политическа формация с ясни позиции и минало, което говори само за себе си. Тогава тактическото забавяне можеше да работи като сюрприз, като удар в гърба на всички останали, като обходна маневра за максимално задържане на внимание. При Радев обаче този медиен фокус няма как да сработи. Вярно е, партията му се радва на стабилно одобрение и солидни проценти подкрепа, но всичко това все още е кула от пясък, която може да рухне при неизвестни водачи и оплитане в геополитическата тематика, която ще е една от водещите теми на кампанията за добро или лошо.
„Прогресивна България“ се появи на хоризонта като инструмент за радикално помитане на стария политически модел, въплъщение на протестната енергия, която разтърси страната през декември. Всички знайни и незнайни говорители на бившия президент излязоха точно с такива послания и нека да бъдем честни – те работят, но в една кампания винаги идва момента в който лозунгите престават да бъдат достатъчни. Лозунгите трябва да получат конкретни говорители, които вдъхват доверие и надежда за бъдещето. Точно тук Радев, поне според мен, направи класическата грешка на новобранеца – дръпна силна реч на сбогуване с президенството, даде обещаващо интервю в „Панорама“, но после изчезна от хоризонта. Този вакуум обаче беше запълнен от всякакви други проблеми, драми и тъпотии. Появи се нелепото служебно правителство чрез които десницата се опита да узурпира властта радикално и да разчисти пътя за по-добър резултат за самата себе си. Аферата „Петрохан“, отстреляния „вицепремиер по честните избори“, престъпната война срещу Иран – всички тези събития напълно преобърнаха дневния ред на страната и точно тук се усети голямата медийна липса на новата партия. Говореше се, че тя прави структури, издирва партньори, отсява водачи, но никой не чу мнението й по големите теми на деня. Случайните изявления на Радев не се броят, защото в реалната политика има нужда не от кратък брифинг, а от разбирането, че новата формация има реална програма, която да отговори на проблемите и трайни идеологически разбирания с които да реагира на агресивната война. В позиционирането на Румен Радев има и друг много интересен елемент. Големият злодей, свръхврагът Делян Пеевски избра интересна тактика за отношението си към новата партия – той просто млъкна, отказа да коментира и да валидира бившия президент, нещо, които никой не очакваше да направи. Новата партия също се оказа и в капана на вечното подозрение – с кого би работила след изборите и тук наистина плаващите пясъци се разместиха. Защото „Прогресивна България“ откри опорката, че искат 120 депутати, за да могат да управляват сами. Всяка партия, която я постави на масата по този начин веднага бива посичана от избирателите, защото в подобно настояване има не само високомерие, рекет и нарцисизъм. Тя създава и удобно оправдание за предизвестената смърт на следващия парламент, ако тя се случи по този предвидим начин. ПП/ДБ я вкараха в арсенала си през декември, опиянени от политически адреналин, и това им се върна като бумеранг, защото подобно претенция винаги издава някаква патология на ума.
Така на Радев му остана една очевидна и незаобиколима мишена – Бойко Борисов. ГЕРБ в момента е в мъчителна агония, защото разпадът на партията по места е очевиден, кръгът от шепнещи в ухото на Борисов го тика към идеята, че след вота може да получи от Радев индулгенция за общото си минало с Пеевски като бъде припознат като важен партньор по отношение на съдебната реформа.
Борисов също до последно стоя в полугелност по отношение
на своите водачи. Защото точно в техните имена се крие ключов проблем – той няма
как да е сигурен кой от номинирането ще работи за партията и кой е политическа
кукувица, която ще влачи гласове към други формации. Подозренията, които се
въртят са, че кметът на Стара Загора е с
единия крак в отбора на Радев , а посоченият за водач в Хасково Делян Добрев ще
играе основно за Пеевски. ГЕРБ за първи път се изправя пред такъв проблем. До
тези избори партията успяваше да се мобилизира преди вот, да стегне мрежите си
за изкарване на гласове и да преодолее общия фронт срещу нея. Сега всички живеят
с усещането, че полетът надолу е почнал, а това означава, че всички местни
тартори ще бягат от потъващия кораб „с двеста“ (ако цитираме една цинична, но култова
изява на самия Борисов). За
ГЕРБ полулегалността на листите им беше опит за максимално тупане на топката,
за да не излязат на бял свят точно тези процеси на вътрешен разпад в партията.
Проблемът е, че медийната клиентела на ГЕРБ няма да може дълго да си затваря
очите пред това, което се случва и рано или късно проблемите на Борисов ще
изплуват на бял свят. А ГЕРБ, който е разкъсан от проблеми пред очите на
медиите, не е онзи митичен ГЕРБ, партията-държава, която блестеше монументално
и поглъщаше политическите кариеристи като черна дупка.
В полулегалност се оказа и градската десница. Оказа се, че има и защо. В
процеса на реденето на листите си пролича фюрерския характер на Асен Василев,
който като жандармерист изрита от тях всички неудобни за него хора, тоест хората със собствено
мнение. Точно по този параграф изгоря Явор Божанков. Добър или лош, мразен или
обичан, той е един от най-разпознаваемите хора на десницата, а дори и фактът,
че е бил в БСП не му попречи да спечели тяхното доверие. И да изриташ такъв
човек, това говори за тежка политическа гангрена. Василев не иска знакови
имена, иска подчинена парламентарна група. Фактът, че дори ДБ и ДСБ не успяха
да спасят устатия депутат и да го наложат, означава, че процесите на разпад в
ПП/ДБ вече са започнали.
Агонията може да продължи дълго, но рано или късно от това единно дясно няма да
остане нищо, защото отстрелът на хора винаги е знак, че нещо не е както трябва.
Но така стигнахме и до ситуация – пак да последно да не знаем кои са водачите
на десницата, както и кои ще са в листите. Спускането на имена на представители
на джен зи изобщо не разрешава ключовия проблем.
Така България тръгна към най-важните избори в последните 5 години с усещането за незавършеност, недоправеност и мистерия. Това е лош знак, защото там, където цари полулегалност е територия на сенките и задкулисието. И със сигурност означава, че точно тези избори няма да бъдат лекарството на кризата, а просто начин за гноясване на голямата рана.
Винаги има шанс българите да се ядосат , да излязат масово и да възнаградят Радев с комфортно мнозинство.
Но при тази колективна полулегалност на политическите послания и хората зад тях, едва ли.
Изборите трябваше да са други.
Надеждата беше за различна, а не полулегална България.
Но млъкни, сърце…
No comments:
Post a Comment