Новият голям брат и политическите лакеи

Уверенията на американската посланичка Херо Мустафа, че САЩ гръмко ще обяват българско длъжностно лице, уличено в корупция предизвикаха такъв обществен трепет, какъвто вероятно са получавали членовете на Политбюро на БКП при крупна доставка на петрол по времето на Леонид Брежнев. Всички започнаха да гадаят кого ще ударят братята американция. Някои предполагаха, че червената точка вече е насочена към десетката на Делян Пеевски. Други залагаха по-смело и твърдяха, че наред е отстрелът на Христо Ковачки. А най-големите фантазьори бяха убедени, че този път САЩ ще ударят с юмрук по масата и ще изобличат финансовият изверг Владислав Горанов в тотална корупция, морална деградация и пълен политически фалит. Доверието в САЩ изведнъж рязко се повиши, запрехвърчаха любовни искри и дори се заговори за вечна дружба. Заради това обявяването на името на абсолютно неизвестния съдия Андон Миталов имаше ефекта на много кофти махмурлук. Никой не беше чувал за този магистрат. Хората очакваха ядрен взрив, а получиха нещо като звук от китайска пиратка. Или като гръм от черешовото топче от романа "Под игото", който Вазов гениално беше сравнил със "звук от нецензурния канал на Боримечката". Оказа се, че американците не дават пет пари за автентичната битка с корупцията у нас, а като геополитически хищници преследват своя собствен интерес. Отнесе го не кой да е, а съдията, който е подписал разрешението на лидера на Национално движение "Русофили" Николай Малинов да отиде в Москва, за да получи орден от Путин. Убеден съм, че 98 на сто от населението у нас си представяше разкритието по съвсем друг начин. Всички чакаха указания, инструкции и посока на действия все едно сме се върнали във времената на СССР. И само за два дни надеждата рухна покосена, очакванията се спаружиха като ГМО-продукт, а надеждата изгасна като кибритена клечка в зимна буря. Единствено политическият елит се разтревожи като блато в което някой гази с ботуиши и веднага заваляха клетви за вярно, стресирани коментари и лакейско верноподаничество. Разбира се, тази нелека задача срещна едно основно интелектуално препятствие. Как, как да изкараш едно такова подозрително геополитическо посочване като израз на висша мъдрост и вечна дружба? Наблюдаването на плонжовете се превърна в известно мазохистично удоволствие. Лично за мен фаворитът в класацията е депутатът от ГЕРБ Маноил Манев, който в един сутрешен блок, събирайки целия си интелектуален багаж обяви: "Посочването в посока на съда е посочване в посока на там, където някаква неща се случват". Тоест - всяка крива успоредна на САЩ всъщност е права, ако перифразираме стария соцвиц. Щом го казват Щатите - това е израз на мъдрост, тайно знание, висша етика и непоколебима автентичност. Фактът, че посланието на американците е написано във всички традиции на дипломатическата гъвкавост и условност не притесни никого. Големият брат се е сетил за нас, значи ние трябва да се престараем мащабно, за да покажем, че всичко, което идва зад океана у нас получава статут на библейска заповед и църковен канон. Правосъдният министър Данаил Кирилов също реши да изпревари събитията с една обиколка и съобщи, че ще предложи на ВСС да уволни съдия Миталов. Ироничното е, че в България никой така и не разбра каква е доказателствената база на американците. Те така и не разкриха въз основа на какви доказателства обвиняват магистрата. Това обаче не притесни управляващите у нас. Върху нещастния съдия се стовариха гневни статии, драматични коментари, яростни обвинения и журналистически преследвания. В един от журналистическите репортажи видях как преследват Миталов, за да го питат дали наистина е корумпиран, малко преди той да си хване такси. Никой не се поинтересува и защо в тази хайка бяха замесени неговата съпруга и дъщеря и с какво са се провинили и те в очите на американците.

Има един основен признак за истински суверинитет на една държава - самата тя да взима решения за собственото си бъдеще и бъдещето на своите граждани. И тези решения трябва да са обосновани, подплатени с фактология и на базата на ясни правила. Нищо от това обаче не важи по аферата "Миталов". Оказа се, че нашите правораздавателни органи нямат данни той да е замесен в корупция, а американците така и не благоволиха да покажат какво точно имат срещу него, ако наистина разполагат с крупни данни и безкомпромисни доказателства. И така - един човек беше разпънат на медийната голгота само, защото една чужда държава реши, че той е действал срещу нейните интереси. А интересът тук е само един. И той не е битка с корупцията, не е усилие за прочистване на политическия климат на България - той е да бъдат предупредени много ясно всички, които си позволяват нахалството да не считат Русия за основен враг. Заради изявлението на американците станахме свидетели на чудо. Данаил Кирилов и Лозан Панов се оказаха в един отбор, макар и в известна конкуренция кой повече ще се хареса на САЩ, за да бъде похвален в следващата грама на Херо Мустафа.

Тази атмосфера, колкото и да си затваряме очите, показва, че за 30 години ситуацията у нас принципно не мръднала особено много напред. Преди България беше посочвана като най-верния сателит на СССР, а днес битката е да минем за най-послушната държава в братската прегръдка до посиняване на Съединените щати. Всъщност проблемът не е в САЩ. Те имат абсолютното право да преследват неотклонно своите интереси и да ги налагат безмилостно, където и както се налага. Въпросът опира до действията на българските управници, които във всеки един момент вместо да се борят за нашите собствени интереси, приемат всички искания на САЩ и ги превръщат в политически закон. Точно по същия начин България плати баснословна цена за 9 трошки от стар модел F-16, който съществува само на хартия, вместо както Полша или Гърция да се уреди евтино за самолети от последен модел. Това е възможно най-слугинския начин за съществуване и точно той поражда масово гневните чувства на българите. Американците едва ли си дават сметка, но фактът, че те заемат нишата на СССР преди по никакъв начин не помага на техните каузи. Да не говорим за основната разлика - СССР имаше принципно различна политика по отношение на перифериите. Съветският съюз изсипваше неимоверни средства в тяхното развитие, защото те бяха витрината на модела. Точно това направи възможно например в София стандартът на живот да бъде по-висок отколкото в Москва. Можете ли да си представите същото в наши дни обаче? Тук да се живее по-добре отколкото във Вашингтон. Това няма как да се случи с елити, които превиват гръбнак пред всеки американски посланик. Дори гушканията на Борисов и Херо Мустафа не могат да променят този модел на действие. Случаят със съдия Миталов го показа безпощадно ясно. България е пленник на чужди политически интереси. Съвсем не се опитвам да оправдая посочения магистрат. Но пък и е адски дразнещо някой да посочва един човек с пръст, без да приложи грам доказателство. И вместо доказателства да бъдат изискани, тук настава една атмосфера на всеобщо преклонение пред чуждите заповеди. Това е лабиринтът на изгубените в който не спираме да се лутаме от един век насам. Вечно заложници на чужди интереси, винаги пленници на различни геополитически усмирителни ризи. Никога не съм смятал, че Доналд Тръмп прилича на Леонид Брежнев, но с оглед на последните събития започвам да виждам известна прилика между тях.

Капаните на фамозната госпожа Менда и йесмените на България

Миналата седмица цялата пропагандна фабрика на властта, която обикновено лъска егото на Бойко Борисов или възхвалява каскета на Иван Гешев, беше включена на пълни обороти по съвсем различна тема. Интезивността на въздействието стана толкова голяма, че от прахта на виновното минало дори беше изваден финансовият динозавър Муравей Радев, който с мелодраматичен глас на финансов пророк обяви, че евразийците и всякакви други хибридчици се опитвали да заиграват със страховете на хората и пълнели главите им с налудничави фобии. За да прибегнеш до Муравей значи наистина трябва да си много отчаян и появата на такива гласове, честно казано, ме накара да се гмурна по-надълбоко в злокобната афера, която Менда Стоянова и компания сътвориха и зад която можем да видим не един и два мазни отпечатъка на нечисти интереси и прикрити корпоративни пъклени планове.

За целта нека да припомним началото на аферата. Преди десетина дни бдителни граждани алармираха, че шефката на Бюджетната комисия в парламента фамозната госпожа Менда Стоянова е внесла промени в преходните и заключителни разпоредни на валутния закон с които изменя закона за БНБ. С тези промени най-общо казано се предвижда, че в момента в който България влезе в прословутата чакалня на Еврозоната, то фиксираният курс на лева към еврото престава да действа. Беше ни даден и аргумент за това - такива били изискванията на ЕС, това щяло да позволи на България да преговоря за реалното присъединяване към еврото. Честно казано като всяка идея на ГЕРБ и тази моментално предизвика обществена паника, безпокойство, силен шум и нервни изблици. Най-малкото, защото толкова важна промяна не беше направена пряко и в дискусия с хората, а беше промушена през преходни и заключителни разпоредби в друг закон, сякаш умишлено направена така, че да бъде скрита зад димна завеса. Както коментира някой във фейсбук - по този модел като едното нищо утре може да приемем Истанбулската конвенция през преходните и заключителни разпоредби на закона за ветеринарно-медицинската дейност. Фактът, че промяната на толкова важно правило бе извършен така подмолно надигна торнадо от обществено недоволство. Аз, а вероятно и всеки друг депутат може да свидетелства, че едва ли друга тема е предизвиквала досега толкова много въпроси и телефонни обаждания като тази. Хората притеснени звъняха с един въпрос - трябва ли да обръщат спестяванията си в евро и еврото към лева ще стане ли 5 към 1. Управляващото мнозинство избра най-подлата позиция по този въпрос в началото - то просто замълча и изчака бурята да премине. Обаче подцениха хората. Все още са живи тези, които през 1997 година бяха изгорени от торнадото на хиперинфлацията и се събудиха с обезценени спестявания и това поколение вече постоянно очаква нова вълна на подобно ограбване. Заради това действията на госпожа Менда и компания моментално събудиха пожара на общественото недоволство. Едва на третия или четвъртия ден, когато властта загря, че няма да има спад на обществения градус, тя реши да се задейства. Самият премиер се обади, за да увери, че няма да има никаква промяна на курса. Неочаквано подобно твърдения не сработи напълно и не загаси пламъците, което подсказва, че Борисов почва да губи пожарникарските си инстинкти. Заради това финансовият министър Владислав Горанов спешно беше командирован в парламента, за да търси консенсусно решение по този скандал и да намери начин да ангажира всички политически сили в него. Идеята на Горанов обаче граничи с шизофренията и подсказва, че това е закъсняла реакция на провален замисъл. ГЕРБ и коалиционните им партньори набързо вкараха парламентарно решение, което задължава властта на всяка цена да запази сегашното съотношение на лева към еврото, а ако това не е възможно то тя да се откаже от преговорите за Еврозоната. Всичко това можеше да намери съгласие, ако не беше другият трик в шапката. Заедно с това решение на НС предложението на Менда Стоянова също беше прието. А това е класически случай на политическа шизофрения. И за пореден път показва защо хората веднага настръхнаха като чуха за идеята. Защото пожарникарските акции по спасение на имиджа на властта вече не прикриват, че мнозинството е просто една пощенска кутия за нечисти корпоративни интереси. Има достатъчно на брой хора в България, които биха спечелили от нов курс на лева към еврото 5 към 1. Те ще спечелят, а всички останали граждани на републиката ще се нагълтат с вода за пореден път. И начин на прокарване на първоначалната идея е ясен знак, че тя беше продукт на някаква нечиста сделка и уговорка, беше капан, който да бъде скрит от очите на гражданите. Именно осветяването на проблема, изваждането на бял свят на скандала накара властта да се опита да си прикрие срамотиите и политическите нечистотии.

Оттук-нататък идва другият проблем, който е характерен за българското общество. Едва сега се появиха гласове, които започнаха да се питат за това дали трябва или не да са присъединяваме към Еврозоната. Опасявам се, че този разговор е твърде закъснял. Защото това присъединяване е записано в нашият договор за влизането ни в ЕС. Друг е въпросът, че не е посочена дата и заради това сляпото вървене натам, без да се съобразяваме с нашия собствен национален интерес, отново изважда на бял свят дефектите на собствената ни политика. Но в мига в който влезем в Еврозоната, опасявам се, независимо от решенията на НС, последната дума за курса ще имат финансовите министри на Германия и Франция. А те, познавайки гъвкавия гръбнак на нашата власт като едното нищо ще предоговорят курса така че да е изгоден за тях, за техните страни, а не за българските граждани. Някой вярва ли, че мендите и владиславгорановците ще се опълчат на европейските мастити чиновници, за да защитят българския интерес? Някой вярва ли, че бандата от йесмени ще се опълчи в името на собствената си държава. Ще кимат радостно и ще въртят опашлета като болонки. Заради тов съветвам всички граждани да бъдат бдителни. Опасността беше приглушена, засега е отминала, но при това правителство, при тази банда от калинки, тя винаги може да се върне като бедствие към вашите спестявания. Просто ги наблюдавайте внимателно. И оглеждайте заключителните разпоредби на всеки закон. 

Не се знае каква далавера се опитват да скрият там.

Медийният мит за Иван Гешев като опит за второ издание на Бойко Борисов

 

Май дори и хората в кома вече научиха името, подвизите и всекидневните медийни пушилки, които оставя след себе си новия главен прокурор Иван Гешев. Дори и хардокор дисидентите у нас, тези, които трайно се пазят от токсичната обществена среда и са се обрекли на самоизолация и солипсизъм също са разбрали за съществуването на тази одиозна фигура, която не слиза от страниците на вестниците, сайтове и е основна тема за обсъждане из всеки възможен сутрешен блок в страната. Гешев е като коронавирус – колкото й да се пазиш от него винаги има вероятност той да те покоси, да прекоси имунната ти система и да те разтърси като внезапен грип или хеморагична треска. Много хора, които си мислят, че имат имунитет срещу тази медийна инжекция, също без да се усетят отдавна са в плен на заболяването и го разнасят като заразна болест из цялото обществено пространство.

Дайте да се опитаме да обобщим с какво блесна в новините новият обвинител в последните 10 дни. Гешев пита Конституционния съд какво е „държавна измяна“, Гешев обясни какво го е накарало да попита, Гешев пуска СРС-ата на които е записан президента, Гешев обяснява, че това не са СРС-ата, Гешев погва Васил Божков, Гешев коментира колекцията на Васил Божков, Гешев обещава на Божков психологическа помощ в ареста, Гешев съобщава, че Божков ще бъде екстрадиран, Гешев мълчи защо Божков няма да бъде екстрадиран, Гешев участва в акция за залавянето на кокаин в София, Гешев блокира Добрич в нова спекакция, Гешев е в Брюксел и пита журналист как е времето в Москва. Изобщо пред нас се очертава картината на едно тотално медийно всеприсъствие, което смазва със своята монолитност. И понеже България се намира в крайна степен на медийна деградация – част от заглавията изобилстват от удивителни, от оргазмични стонове, слугинско преклонение, трепетен възторг и помпозно възхищение. Гешев – новият мокър сън на дежурните по любов към властта медии. Заради това и те не пестят определения – новият главен прокурор е рисуван като борец за справедливост, като кошмара на олигархията, като новият инструмент за въздаване на възмездие, като някакъв супергерой, който има свръхсилата да бъде на 10 места едновременно. Непоколебим. Безстрашен. Отдаден. Човекът с каскета, посветил се на светлото бъдеще на отечеството.
Всичко това можеше да бъде отдадено на страничните ефекти на похитената медийна среда, ако не беше една изключително натрапчива аналогия, която веднага се набива на очи. Сякаш пред очите ни се извършва една перверзна реконструкция на виновното минало. Защото точно по същия начин, с абсолютното същите средства навремето беше създаден мита за Бойко Борисов. Бойко Борисов нямаше да бъде същата фигура днес без активното съучастие на медиите, без създаването на цяла пропагандна фабрика, която да разпространява легендата за неговата енергичност и ефективност. Подлият номер в цялата спецоперация е, че тя дори не се нуждае от реални факти и истински действия. Само по този начин стана възможно един главен секретар на МВР, който така и не доведе някакво крупно разследване докрай, да не бъде представен като суперобигран борец срещу престъпността. Достатъчни бяха снимките на Борисов с черна тужурка на всяко голямо местопрестъпление и образът беше готов за политическо инженерство и моментална употреба. Достатъчни бяха 2-3 години сериозен медиен адреналин, за да може подобна политическа лаборатория да гарантира на Борисов кметското място в София през 2005 година. Оттам-нататък политическата магистрала беше напълно открита пред него. Борисов беше иконизиран като човека, който ще отмъсти за безкрайния преход и титаничните му провали. Той трябваше да нахлуе в политиката антисистемно и да я разнищи до дъно. Тази медийна наркоза, оказа се, е достатъчна за цели три мандата или 10 години, вече една трета от годините на меланхоличен преход. Следите от този експеримент вече ги усещаме като тежки синини по гърба си – системна криза с водата, която пълзи като призрак из България, внасянето и изгарянето на боклуци от цял свят, корупционната паяжина, която е стегнала като усмирителна риза общините на ГЕРБ, министрите-бушони, които биват политически екзекутирани всеки път, когато някой цирей се спука, безкрайно източване на обществени средства, здравеопазване в клинична смърт. Това е цената, която плаща едно общество, когато повярва в умело конструиран мит.
Опасявам се, че Гешев е буквално повторение на това упражнение. Медийното всеприсъствие е първия признак за началото на експеримента. В него не е важно дори как точно се говори за Гешев, ключово е той просто да присъства. И срещу самия Борисов в още от началото имаше немалко възражения, но това е част от инженерството. Важното е главният герой да стане неизтъргваема част от медийния пейзаж, от колективното политическо несъзнавано на народа.  Наскоро ми попадна едно старо интервю на Бойко Борисов като главен секретар на МВР – в него той вече не коментираше само борбата с престъпността, а се изявяваше като говорител на народа, от какво недоволстват хората, какво ги смущава в управлението. Това е втората фаза на медийната спецоперация – имплантираният образ вече коментира всяка възможна тема във вселената. От професионален експерт (колкото и относително е да кажем това за Гешев) той става политически говорител. Превръща се в политическа фигура. Започва да бъде разглеждан като потенциален кандидат във всяка възможна ситуация, става отговор на всяка обществена криза. Точно така процедираха с Борисов, подобно нещо се случва и с Гешев. Не напразно една от най-правоверните и придворни медии започна да намеква, че главният прокурор като едното нищо може да стане президент или премиер. В демокрация със сериозни институционални инстинкти това нямаше да бъде възможно. Но България се нуждае от поредния спасител. Предишният се измори, той е вече изхабен, рециклира старите си лафове, събужда обществен гняв и много огорчение. Заради това важното е веднага да му бъде намерен заместник и подмяната пак да е максимално удобна за политическото и икономическото статукво.
Не казвам, че това ще стане утре, процесът е едва в началото, но вече съм убеден, че готвят Гешев за политиката. И то по същата перверзна схема, която натика България в черната дупка на ГЕРБ и в блатото на опустошителното безвремие.  Преди 20 години бяхме все още невинни като общество, не знаехме какво се случва и живеехме в джунглата на медийните образи и фантазии. Но днес вече България, надявам се, се намира в съвсем различна фаза на своето развитие. Ще бъде престъпление, ако отново погълнем отровата и ще оставим чужди схеми и набързо конструирани митове да ни вкарат в поредния лабиринт, който ще ни лиши от надеждата да открием някакво различно и нормално бъдеще. Кухите медийни образи, творците на обществени спецефекти вече трудно могат да бъдат приети като универсални спасители, но някъде в дъното на душата на нашето общество все още е жива надеждата за чудо, което да ни извади на спасителния бряг. Имам една новина – чудеса няма. И това е най-окуражителното нещо, което мога да ви споделя. Няма лесни рецепти в един все по-сложен свят. Което няма да попречи на политическите инженери да ни рефрешнат стария спомен за Бойко Борисов и неговата медийна харизма и да набутат в него образа на Иван Гешев. Този път обаче ми се струва,че той ще ни заседне като кост в гърлото, която няма да успеем лесно да изкашляме. Времената стават брутални и медийните митове също се брутализират. Проблемът е, че зад тях не стои никакво съдържание. Те са просто маска да озъбения и бездушен преход, едно голямо и студено нищо, което вещае единствено мрачни времена и ново потъване в блатото.

 

Румен Радев и блатните стонове на придворната журналистика

Понякога е достатъчно да наблюдаваме осколките от снаряди и проблясването на светлините на ракетния обстрел в нощното небе, за да си дадем ясна сметка за мащаба на една битка. Точно така случайната жертва на българската медийна среда, на тази прогнила паяжина от интриги, подлизурство и лакейщина, дори и да не беше разбрала какво е казал президента Румен Радев, щяха да му го набият в главата с безкрайни анализи на придворната политология. От мига на произнасянето на думите на държавния глава досега по темата се изказаха всички възможни държачи на папките на правителството, всяка възможна гримьорка от антуража на политическия лифтинг на Бойко Борисов, всяка дежурна по любов мисирка, вдъхновена от разкриването на нейния истински образ и то от върховния й политически господар. Заради това ви предлагам един нелек експеримент. Преди да кажем няколко думи по темата с посланието на Радев, нека да се гмурнем в мътното и нечисто блато от реакции, защото някъде там на дъното на тази подлост, нищожност и мрак може да проумеем все пак нещо за ситуацията в която се намираме и да открием така необходимата светлинка на надеждата, че корупционното безвремие на групировката съвсем не е така замръзнало и непоклатимо както се опитват да ни го представят. Ето само част от заглавията:

"ГЕРБ със смазващ удар по президента". Зад този опус всъщност стои един поток на съзнанието на Георги Марков от парламентарната трибуна, който не беше толкова удар срещу президента, колкото чувствено обяснение в любов на Бойко Борисов. Марков заговори за импийчмънт, но малко след това се разнежи и обяви, че премиерът е "обичлив" и така е трудно да видим къде е този смазващ удар. Но тук търсеният ефект е в заглавието. Президентът е смазан - това е най-упоритата фантазия на всеки садо-мазо гербаджия, който обитава долните нива на социалните мрежи.

"Антоанета Христова: Атака на Радев показва страх". Яко. Дори и да си извънземно, което е кацнало преди 10 секунди на Земята, пак би направил по-верен извод от тази професорка, която напоследък е специализирала обслужване на спешните нужди на управляващата партия на повикване. Христова е пусната да инжектира опорна точка в съзнанието на електората - президентът действал изпреварващо, защото се страхувал от втората порция записи, които прокуратурата щяла да пусне. Много интересно - нито една от мисирките не я попита откъде знае за тази втора порция записи, сигурна ли е в тяхното съществуване и ако е сигурна защо прокуратурата действа като рекетьор, а не като търсач на истината. И честно казано, ако президентът наистина имаше притеснения много по-логично щеше да бъде да не търси конфликт с паяжината. Но трябва да си професорка, за да запълниш тези логически пропасти с обикновен и банален словесен спам. "Имаше повече мантри отколкото доказателства", продължи с бълнуването Христова. Моля, запишете си тази фраза. Безводието е мантра, кризата с боклуците е мантра, недоволството на хората е мантра, усещането за криза е мантра. Какви ли доказателства очаква госпожа професорката? Да стоварят боклуците пред собствения й дом?

"Радев е популист", обади и се и от мрака на своето съществуване експрезидента Росен Плевнелиев, който е на поредния си медиен тур, за да напомни на обществото, че е жив и здрав, макар и често да го идентифицират основно със съпругата му. Вече имам подозрението, че това не е истински човек, а някакъв политически андроид на който периодично му инсталират нов софтуер и го пускат да изпълнява мръсни поръчки. Плевнелиев точно преди 7 години също свали доверие от кабинета на Орешарски, но сега се оказва, че Радев за абсолютно същото е обявен за популист. Радев поставял всичко на личностна основа, а мъжът на Деси Банова навремето действал институционално. Такова огъване на мисълта не може да постигне дори и мис Тигрова на кол, но точно заради това съществува Росен Плевнелиев - да бъде захвърлен на сцената в кризисни мигове и той да се раздаде докрай в името на Бойко Борисов и групировката.

"Президентът търси преднамерено политическа криза", изсъска и шефката на депутатите от ГЕРБ Даниела Дариткова. Изказването й е любопитен пример за алтернативна фантастика. Тя описа една страна в която няма проблеми, държава, която е стабилна, просперираща и във възход, но има един президент, който дебна, за да саботира политическият рай в който се намираме.

"Тома Биков: Президентът откри много нескопосано предизборната си кампания". Няма как да подминем и редовния говорител на ГЕРБ, който владее номерът да изкарва всички политически удари продукт на личностно озлобление или егоистичен интерес. Биков отдавна е забравил какво означава да си последователен в политиката и заради това е идеален като централен защитник на черната крепост на ГЕРБ. Въпросът е там, че последователното омаловажаване на всички големи кризи в българското общество вече превърна всеки негов плонж в карикатура.

Това са част от осколките, които видяхме. От проблесналия артилерийски огън, който напълно опустоши медиите. В този списък можем да наредим още десетки политически изказвания на депутати от ГЕРБ, присъдружни психодесни лакеи, дежурни всезнайковци и кой ли още не. И цялата тази мътилка повторя едно и също - президентът няма тежест, той олеква, той е пристрастен, той разделя, той няма подкрепа, няма авторитет, няма права. Само, че ако Радев наистина беше така безсилен, самотен и озлобен, щяха ли наистина да пуснат целият този тъмен отряд от орки, за да се бранят от него? Мислите ли, че армията щеше да бъде свикана под медийните знамена, ако изявленията на държавния глава нямаха тежест и реален политически смисъл. И изобщо Румен Радев демонстрира една различна политическа линия, която влиза в остро противоречие с всички майстори на тънките сметчици, вечното задкулисие, безкрайната схема и кръчмарската конспирация. Дори в проядена политическа среда като българската трябваше да се появи един глас на идеите, на последователното усилие за нормална политика, да се намери един човек с гръбнак, който да покаже на групировката това от което тя най-много се бои - доблест, достойнство и чест. Видях, че много от представителите на статуквото са се разяждали с въпроса - ама защо Радев реши да действа точно сега? Защо? Защо? Това наистина е мислене от мрачното минало. Те искат да видят във всичко схема, във всяко изявление - коварен план. Според мен Радев е изразител на съвсем друг тип политическо действие. То се изразява в казването на безпощадната истината. Не в замазването на проблема, а в неговото реално осветяване. Това е политика, която се прави на висок глас и открито, а това е смъртоносно за сегашното управление.

В крайна сметка днес кристално ясно се вижда, че България е на кръстопът. Единият път води към центъра на блатото, към най-дълбокото, където вече наистина няма да има изход от мисирки, простотии и всякакви други самоизяжда схеми. Другият път е на гражданското усилие за промяна. На онези, които повече не могат да търпят тази блатна воня на разложение и искат да видят своята държава в различно състояние. Това е усилие, което зависи от нас. Няма кой да ни донесе това освобождение. Няма да ни поднесат по-добрия живот на поднос. Няколко дни гледах красивите фейсбук-надежди, че американците ще се инструмента за саморазправа с корупционерите и за трепета, че те ще поставят червената точка на Делян Пеевски. Най-накрая от "Козяк" изплюха едно име, което 85 процента от хората е трябвало да търсят в Гугъл, за да видят кой е. Оказа се, че това е геополитически инструмент, а не антикорупционен. И може би точно така трябва. Голямата битка е наше собствено дело. Няма кой друг да я води. Важното е, че в нея се появи мощен, силен и честен глас. 

Това е едно добро начало, нали?

Тъжният залез на чалга-политиката

След като падна от национален ефир и се оттегли в мазето на някаква панелка в "Левски"-Г, откъдето да прави нещо, което само донякъде прилича на телевизия, Слави Трифонов минава и през цяла серия от политически турбуленции. Всички, които са имали търпението, имунитета срещу скука и железни нерви да проследят всички маневри на шоумена, може би вече са наясно с темата, но за останалите трябва да обясним. Онова, което всички, които бяха наясно със закона знаеха, че ще се случи, се случи. Съдът отказа регистрация на партията на Слави с мизантропското заглавие "Няма такава държава". Това беше ясно в мига в който името и символите на партията бяха анонсирани като медийна бомба. И беше ясно не, защото някой изпълнява поръчка срещу Кръстника на чалгата у нас, а защото в това отношение законът е кристално ясен и трудно подлежи на интелектуално огъване и политическо изнасилване. В България е забранено политическите партии да използват за свои символи герба и знамето на страната, както и подобни символи на други държави. Подозирам, че целият екип на Дългия е бил наясно с това. Те знаеха, че сблъсъкът им със закона е неизбежен, но подозирам, че сумтящите сценаристи и другите политически гении там са си мислели, че това е невероятна реклама за партията-запъртък. След като попаднах случайно два пъти на новата телевизия на Слави вече съвсем целенасочено пропускам този канал, но дори и без да го гледам мога да предположа как разиграват създалата се ситуация там. Точно като чалга-песен. Идва героят, спасителят, водачът, лидера с кожената тужурка, носителят на вечното добро, на безкрайната справедливост, на бързото отмъщение и на дългобедрите бек-вокалистки за всеки, а срещу се е изправила коварната ламя на статуквото. Слави тропа по масата, за да събуди душите на електората, а злият змей се опитва да го саботира по всякакъв начин, за да спре дистрибуцията на спасение за цялата държава. Нямам представа в каква чалга-естетика може да завърши този сюжет. Може би главният герой започва да щрака с пръсти, да се кълчи като човек, който получава бърз инсулт и така мафията е сразена, статуквото е разгромено, а народът вече може спокойно да слуша вечерните тиради на Иво Сиромахов и Иван Кулеков и да въздиша освободено.

Целият този сюжет едва ли щеше да е възможен в държава, която не е минала през венерическото заболяване на чалга-треската. Само объркан от гюбеци мозък може да си въобрази, че най-ефектното политическо начало може да мине през сблъсък със закона. Този, който идва да оправя държавата (и в буквалния и в преносния смисъл) решава, че първата му работа е да демонстрира ярко незачитане на законността. Това е политика в стил "Азис". Подобно действие е в сравнимо с това да си заголиш задните части и да твърдиш, че това е израз на върховна освободеност и нова естетика. Между другото - мнението, което Трифонов написа във фейсбук по повод на решението на съда в друга държава щеше да е самоубийствено и щеше завинаги да го изхвъли от политиката. Защото там буквално се казва, че законът не представлява абсолютно нищо за господин Трифонов. За него той е измислен само и само да спъва поривите на величествения му чалга-дух. С подобно отношение е много трудно да заявиш реална претенция за ръководство на една държава, стига, разбира се, населението на тази държава да не дишало колективно райски газ. Именно в социалните мрежи шоуменът обяви и новото име на формацията си. С което влезе в абсолютно същата логика за която говорим. "Няма такава държава" беше известна песен на Слави Трифонов. В интерес на истината в текстът й има попадения, обаче тя така прекрасно се вписва в обичайното поведение на Дългия напоследък вечно да размахва пръст и да ръмжи недоволно, че това разваля ефекта от нея. Сега веднага ни беше обявено ново име - "Има такъв народ". Разбира се, пак нищо особено оригинално. Точно така Слави Трифонов беше кръстил едно свое турне, някъде в началото на първите симптоми на това, че започва да се саморазглежда като политически месия с ориенталски ритми.

Но хайде да приемем, че това са заяждания по формален признак. Може би вече е време чисто хирургически да надникнем малко по-дълбоко в политическата душевност на Трифонов. Направих си труда да проследя последните позиции на Дългия, за да видя как се развива неговата неродена партия. Не е като в България да няма кризи - градове без вода, токсичен въздух, бали от боклуци, които никой не знае откъде са, протестни настроения, драми в здравната система, прокурорски кадрили, поредната доза лов на шпиони. Погледната отстрани България прилича на некадърен трилър, написан от начинаещ писател. Въпреки това обаче партията на Трифонов, както и самия той почти не са отразили нищо от това, което се случва. Очевидно "Има такъв народ" съществува само до темата за партийната субсидия и до антизаконовите ръмжения на нейния лидер, че съдиите му отказват регистрация. Това всъщност е другата интересна страна на чалга-партията. Понеже тя е имитация на партия съответно прави и имитация на политика. Видях, че Дългия се опитал един-два пъти да подхване теми, които не са му толкова близки, за да демонстрира съчувствие и широчина на погледа, но без никакъв ентусиазъм. Острите социални проблеми, автентичните тревоги са лишени от мирис на кебапчета и бира и заради това по никакъв начин не го тревожа истински. Вероятно в телевизионното му подземие някъде тази теми се избистрят, но това по никакъв начин не може да бъде описано като политическо поведение. Слави изплува на повърхността само покрай проблемите с партията му, а дори и в абсурдна страна като България това е крайно недостатъчно за добро представяне на изборите. Поне се надявам.

Истината е, че Слави Трифонов изглеждаше възможен само, когато имаше адреналина на националния ефир. Всекидневното присъствие в домовете на хората наистина ти придава тежест, която много малко хора могат да притежават. Но и това е доверие с някакви граници. Нощните зрители искаха забавление, а в последните няколко години получаваха едни безкрайни проповеди, които им осигуряваха кошмари поне за седмица напред. Вероятно заради това доста хора си въобразиха Слави като поредния чудотворец в политиката, който пристига с гръм и веднага печели парламентарното мнозинство. Но да огромното его няма как да е политическа програма, екзотичния сценаристки нарцисизъм също. Днес, заточени в поредната кабеларка Слави и сие май започнаха да разбирата колко крехка, изменчива и чуплива е телевизионната популярност. И, да, наистина има такъв народ. Народ, който вече няколко пъти се пари с месии и започна да се отнася с подозрение към всеки, който им поднася лесни рецепти с чалга-рефрени. Заради това ми се струва, че днес наблюдаваме един прекрасен залез, който ни подсказва, че здравият разум все още не е загубил напълно позициите си у нас. Дори и да видим господин Трифонов в парламента този полет ще е кратък като видео-клип по телевизия "Планета", а след това ще остане само неясното усещане за порочно софт-порно.

Всъщност всичко описано дотук е един от малкото хубави знаци на общо-взето тъжния политически небосклон на страната. Чалгата се опита да придобие политическа плът, но се проваля основно заради своята гюбек-природа. Проектът на Слави Трифонов, независимо от името, независимо от опаковката, вече започва да се спихва. Мигът на голямата популярност безвъзвратно отмина. Дори темата за референдума не може да предъвквана до безкрай като рефрен от кръчмарска песен. Отвъд всички тези инициативи, отвъд проблемите с регистрацията, политик на име Слави Трифонов просто не съществува. Виц Слави Трифонов определено има, но политик - не.

Войната на олигарсите

Няколко клишета от тъпото начало на безкрайния преход продължават да тормозят паметта ми и до днес, печален символ за това как човешкият мозък е склонен да пропуска големите истини, но до края на дните си носи като гордост политическият спам с който е бил захранен. Eдното от тях е, че страната ни можела да стане Швейцария на Балканите. Днес черната ирония на това клише е смайваща. Представата ни за Швейцария е като за идилична държава, където пред уикендите банкстери от всички страни отиват да се любуват на зелените поляни, гъстите гори и заснежените склонове. А ние успешно трансформирахме една страна в депото за отпадъци на целия Европейски съюз. Въздухът не става за дишане, а и към планините са втренчени толкова алчни и ненаситни погледи, че в период от 100 години като едното нищо ще конкурираме Сахара. Другото голямо и неспиращо клише, което се върти в главата ми е, че България се нуждае от операция "Чисти ръце". Тази фраза започна да се върти още по времето, когато обществото започна да се усеща как парите, преминали в частни ръце, концентрирали се в банковите сметки на няколко души, започват да се трансформират в политическа власт. Процесът беше внезапен, брутален като изнасилване, порочен като бардак и напълно смазващ като каменен блок. В мига в който се заговори за прочистване обаче стана безнадеждно ясно, че приказките са закъснели. Олигархията беше възникнала, набързо премина през дебеловратия си стадий и прие обичайния си вид - костюмирани наглеци, които дъвчат пури пред телевизионните камери и безкрайно дърдорят как предприемаческия им дух е в основата на тяхното богатство. Ние не доживяхме до нашите "Чисти ръце", но всъщност именно удобната прокуратура, тромавия съд, корумпираните елити изиграха изключително лоша шега на нашите олигарси, които всеки български гражданин може да назове почти моментално. Защото икономическата логика на олигархичните интереси не е гъвкава, тя не търпи промени, конкуренция и нови играчи на пазара и предполага, че статуквото ще е вечно. Нещо като фантастична антиутопия в която най-богатите първи се сдобиват с безкраен имунитет и безсмъртие и умножават властта си по вечност. България обаче е малка страна, с ограничени икономически възможности и територии на развитие. Следователно, когато олигархията се пренасити с участници, когато любимците на властта станат твърде много, вътрешновидовата война започва с пълна сила. Точно на това сме свидетели днес. Блатното спокойствие на стабилността беше раздвижено от екзотичната идея на Валери Симеонов държавата да монополизира организирането на лотарии. Ако можем да си позволим волност на мисълта, това е икономическия еквивалент на ритник в бъбреците срещу Васил Божков. Съдейки по неговите реакции - свикването на феновете на "Левски", писането на писма до медии, заплахите да сезира европейските институции, изстрелът определено е постигнал своя ефект. Атаката срещу Божков беше съчетена и с театрален обиск в Комисията по хазарта, ваденето на разкрития за спестени данъци, изобщо цялата медийна черна машина беше пусната на пълни обороти, за да предаде на разкрията някаква морално-етична легитимност. Не ме разбирайте погрешно. Тук бродим в свят в който няма добри и лоши, черни и бели. Всички са еднакво виновни и ръцете им до лактите са в кал. Но наблюдаваме процес, който не вярвах, че ще се доживеем - олигарсите на властта започнаха да се отстрелват един по един. Екзотичното в целият спектакъл е съучастието на държавата в процеса. Това превръща случката в автентичен политически фарс. Защото ако съдим от гневните филипики на Бойко Борисов и "изненадата" му от разкритията - правителството определено е заело страна. Днес виждаме как глутницата започва да се самоизяжда отвътре, което е сигурен признак за политически разпад. Ако България наистина се намираше във времена на просперитет, стабилност и икономически растеж, едва ли щяхме да видим такъв отстрел на олигарси. Но примката около врата и на управлението и на едрия бизнес е стегната, защото паразитната схема на съществуване на българските олигарси е обречена да приключва много бързо. Това не е бизнес на съзиданието, не бизнес, който произвежда. Те съществуват в една икономическа среда, която е специализирала единствено раздавенето на държавни поръчки и едри парчета от баницата. Проблемът е, че когато няма производство, когато растежът е само счетоводен фокус, това стеснява територията на съществуване и рано или късно стигаме до ситуация в която всички се обединяват срещу един, за да го изхвърлят завинаги и да си осигурят още малко пространство. Абсолютно съм убеден, че всички участници в заговора в момента си представят, че това е еднократна схема и тя повече няма да се случи, но ако има такива балъци, то те спешно трябва да попълнят черните дупки в политическата си и литературна култура. Този модел на отстрелване ще се случва отново и отново докато цялата икономическа територия не бъде монополизирана. И докато правителство и бизнес не се слеят в една неразрушима и смразяваща сплав. Просто в момента в който бизнес-интересите са станали основна част от политическия ред, то вече не се нуждаем просто от операция "Чисти ръце". Необходим е огън и цялостно преустройство на икономическия модел и дневния ред на страната. Защото днес ще стрелят по Божков, утре хищно ще преразпределят бизнеса на Домусчиев, а знае ли човек някой ден може и да дойде редът и на Пеевски. Но това няма да означава абсолютно нищо. Защото проблемът не е в отделните олигарси, а в системата, която се нуждае от тях за своето съществуване. Ето защо отстрелването на Божков няма как да е добра новина, дори и да ти се повдига от хазарта. Това не е проветряване на стаята, а допълнително спарване на атмосферата в нея, защото оцелелите от цялата операция ще са още по-тъмни, проклети, алчни и ненаситне. Това е логиката на ежедневния апокалипсис в която ГЕРБ ни предложи да съществуваме. Наричат я "стабилност", за да не чуваме затягането на примката. 
Около нашите, но и около техните вратове.