Каква политическа бъркотия да очакваме от 2022 година?

 

След като оставихме проклетата 2021 година в канализацията на историята, мисля си, че целият народ въздъхна от облекчение. Дори и феновете на ГЕРБ и на Бойко Борисов, защото изминалите 12 месеца за тях бяха като водна пързалка, която ги води в бездната на пълната забрава. Вероятно заради това за първи път видях много хора, които обикновено стоят далече от политиката, да чакат речта на президента Румен Радев. След такова влакче на ужасите мнозина чакаха няколко окуражителни думи, някакво сериозно политическо обобщение, което да свали напрежението и да покаже, че всички скандали, драми, парламентарни двубои, избори, битки и интриги все пак са довели България до някакъв по-нормален ръкав на времето. Смятам, че Радев добре осъзнаваше това. Той можеше да превърне речта си в мрачно проклятие за изминалото време, в драматично есе за мрака от който излизаме, но подходи съвсем различно. Опита се да очертае някакво различно бъдеще, да даде капка оптимизъм на един народ, който влезе в капана на безкрайните избори с тихата надежда за нещо различно, за някаква светлинка в края на тунела, която да подскаже, че цялото това време не е било преливане от пусто в празно, а е имало политически, обществен и морален смисъл. Да, всяка реч на Румен Радев в последните години се превръща в повод за скандал. Винаги съм имал чувството, че колективната членска маса на ГЕРБ минути преди настъпването на новата година, изтрезнява, зарязва скъпите уискита и мезета и започва да сумти пред телевизора като види държавния глава. Тази година пак имаше такива реакции, дори видях, че музата на Недялко Недялков също се е събудила и е написала психеделично стихотворение с много многоточия, посветена на мрънкането, че Румен Радев разделял нацията, която искала да се наслади на баницата в празничната нощ. Къде видя това разделение поета ще остане една от литературните мистерии на вселената. Но това очакване за обобщение, това желание някой да посочи светлинката в мрака всъщност ясно показва какво е състоянието на нацията. Три парламентарни избори, президентски избори в два тура - това беше мрачния пейзаж на 2021 година и като добавим ковид-кризата, всичко заприлича на произведение на Стивън Кинг, което обаче не иска да свършва и се точи бавно и мрачно към кошмарната вечност. Вероятно заради това са създадени празниците. Те трябва да бележат някакви емоционални и морални граници в нашата душевност, за да ни заредят с усещането, че времето не е замръзнало на едно място, а светът се развива.

Може би точно заради това си дължим опит за поглед към това, което ни предстои. Защото 2021 година беше като кехлибар в който политиката стоеше като замръзнало насекомо, но сега вече имаме ново правителство и хората чакат конкретни резултати и някакво раздвижване в заблатената обществена среда. И след 12 годишната будна кома на ГЕРБ наистина ни очакват интересни събития и времена.

Още преди да бъде създадено живописното правителство на България много анализатори с неприкрито злорадство говореха за това, че този съюз ще бъде подложен на големи изпитания и тестове. И дори и да се абстрахираме от иронията, в това отношения те се прави. Тази година страната за първи път ще приема бюджета си през януари. Това ще бъде тежка политическа битка, защото ГЕРБ са като притихнала змия, която ще се опита да разруши всяка нормална и смислена идея. Не знам дали ще успеят, но знам, че хората ще чакат да видят бюджет с различна философия - не просто дежурното раздаване на пари в кризисни времена, а залагането на конкретни реформи с които страната да се отлепи от мрачното безвремие на ГЕРБ. Четирите партии в управлението излязоха с много конкретна програма за действия и те не трябва да имат съмнения, че цялата политологична клиентела на Бойко Борисов ще съска, плюе, разнищва и интригантства за това какво е изпълнено и какво не. А цената на тока и мораториумът върху нея със сигурност ще се превърнат в основна мишена за стрелба, независимо, че именно ГЕРБ бяха първите, които го предложиха. Защото това ще е другата основна нишка на тази година - партията на Борисов съвсем няма да бъде конструктивна опозиция, както се кле в началото на Народното събрание. ГЕРБ отдавна са навлезли в някакъв сектански ступор и все още не искат да признаят и отказват да видят, че хората не ги искат на власт. С други думи бюджетът ще е първото голямо изпитание на новата коалиция и на нейната способност да чува хората и да им даде необходимата глътка въздух в мрачното време.

Още в края на предишната кошмарна година обаче се видя кой ще е основният проблем пред който ще се изправи управляващото мнозинство - Иван Гешев и начинът по който той е превърнал прокуратурата в иструмент за политическото си оцеляване. Всички пиар-скандали и пиратки като викането на Бойко Рашков като свидетел ясно демонстрират това. Всъщност именно битката за промяната на прокуратурата е една от най-силните спойки на новото мнозинство, защото в управлението влязоха партии, които ясно са заявили, че Гешев няма никакви основания да бъде повече главен прокурор на страната. В края на миналата година из социалните мрежи много фурор предизвика новата правосъдна министърка Надежда Йорданова, която в прав текст поиска оставката на Гешев и то в момента в който той й поднясаше цветя, но голямата промяна няма да мине само с медийни бомби. Тепърва предстои голям парламентарен труд за реформирането на държавното обвинение, защото всички вече осъзнаха, че битката не е с личността на прокурора, с целия модел на обвинението. Именно това ще е най-голямото изпитание на следващата година, защото това ще бъде изтощителна позиционна война и то с човек, който се е запънал страховито и има ресурсите постоянно да пуска медийни бомби. Това ще е промяната, която всички българи, които през 2020 година излязоха по площадите чакат, защото тогава те искаха не само оставката на Борисов и прогонването на Иван Гешев. Смъртоносната въртележка от избори бързо заличи опитите за естетическо противопоставяне на партии като Демократична България срещу БСП и през 2022 година ще трябва да видим тази реформа осъществена. Именно по нея ще бъде оценявана коалицията.

И другото голямо изпитание, което вече се кълби на хоризонта е повишаването на геополитическото напрежение около Украйна и опитите България да бъде превърната в своеобразен плацдарм. Вече се видя на практика, че в правителството има различни мнение. Военният министър Стефан Янев обяви, че самото дислоциране на нови войски у нас ще бъде фактор за повишане на напрежението, но само преди няколко дни Кирил Петков обяви, че Янев няма право на собствено мнение по темата. Очевидно е, че външнополитическият натиск е драматичен, но това е тема, която със сигурност ще повлияе на политическите настроения у нас. Защото този път в парламента имаме ярко изразена антисистемна партия като "Възраждане", която ще се закача точно на такива емоционални теми като присъствието на чужди войски у нас, зелените сертификати и всичко, което носи обществен и политически заряд.

Всички тези проблеми вече ги виждаме като контури и ако дотук правителството можеше да си позволи лукса да привиква към новата ситуация, то още от първите работни дни на новата година от него вече ще изискват конкретни действия, заявления и решения. И нека да не забравяме голямата криза в която се случват всички тези неща - вирусът никъде не си е тръгнал, а българската здравна систева все още се дави в своите проблеми и нерешени с години трудности. Това ще е другият голям тест за новата власт - дали ще успее да реагира по-адекватно, дали ще намери начин да повиши нивото на ваксинация, дали ще успее да направи така, че няма болни, които да чакат на стълбите пред болниците, без да получат внимание и грижи.

Всичко това ще се стовари на гърба на кабинета веднага. Корупционното безвремие на ГЕРБ приключи и всички проблеми се завърнаха със страшна сила. Въпреки това обаче аз смятам, че коалицията ще се окаже много по-трайна, отколкото предсказват анализаторите. И причината не е само в страха от избори. Това обяснение е очевидно, лесно и съответно не описва нещата докрай. Всички партии в управлението имат свръхзадачата да изчистят политическото пространство от заразата ГЕРБ, да върнат смисъла на институциите и да възкресят демокрацията, защото само така могат да гарантират наистина честна надпревара и невъзможността Борисов да се върне на бял кон. Във всичките си анализили придворната политология на ГЕРБ не успя да види точно това - че партиите най-накрая се разбраха, защото схванаха, че по отделно не могат да изрежат този тумор. И ако изрязването започне качествено, управлението ще получи нов кредит на доверие, достатъчно дълъг за всички набелязани реформи. Казвам ви честно - аз съм българин и песимизмът е моята естествена среда на живот. Но за първи път от много време насам си позволявам да гледам малко по-оптимистично на ситуацията у нас. 

Все още плахо. 

Неуверено. 

Но като начало не е малко.

 

„Модният престъпник“ Кирил Петков и св. Бойко Борисов

 

Eдва ли някой някога е очаквал, че сформираното след цяла година самоубийствени изборни въртележки правителство ще има сто дни толеранс и дори капчица медийно спокойствие. Но съм убеден, че дори самият Кирил Петков едва ли си е мислил, че буквално на втория час от създаването на кабинета върху него ще се изсипят осколките от такава медийна бомбардировка на която дори Пламен Орешарски никога не е бил подлаган. При това голяма част от артилерийският огън нямаше нищо общо с политическите процеси. Така първата голяма критика, която прочетох към новия премиер беше за това, че вратовръзката му стигала едва до пъпа по време на срещата с Урсула фон дер Лайен. Абсолютен моден престъпник! Статусите на озверелите виртуални орки на ГЕРБ по повода приличаха на някаква палава комбинация между възбуден Евгени Минчев и побеснял проф. Юлиян Вучков. След това Петков очевидно настъпи друга мина в съзнанията на толкова много експерти по висша мода - на срещата си с гръцкия премиер Кириакос Мицотакис си бил закопчал сакото и изглеждал нелепо. И картечният обстрел пак започна. По някое време буквално започнах да си мисля дали България не трябва да кандитства за това да измести Париж от титлата "модна столица на света" при такова количество специалисти по официален протокол и качествени политически фотографии. Всички тези атака показаха най-важното - правителството ще съществува в яростна медийна среда, защото самият факт на неговото създаване пречупи доста олигархични интереси, които бяха заложили за това, че Бойко Борисов рано или късно ще успее да се върне на власт. Гласуването на кабинет обаче занули тези вероятности и създаде разкаляната политическа атмосфера, която със сигурност ще ни съпровожда през следващата година.

Всъщност тази медийна озлобеност направи и добра услуга на Кирил Петков. Защото тя тръгна да рови детайли, да се занимава с глупости, да се заплита в дребна интриганщина и злоба, вместо да се опита да роди същностна алтернатива, ако такава е възможна на този етап. Така изявленията на премиера за втори мост при Русе, но за военни цели всъщност останаха практически незабелязани. О, по тях се изсипа доста ирония, но на фона на вратовръзката до пъпа, вече нито една критика не можеше да звучи достатъчно сериозно и ефектно. Връх на "политическата" критика обаче стана едно фейсбук изригване на Николай Бареков, който реши да се заяжда с Кирил Петков за това, че е изтървал три запетайки в свой статус. Англосаксонците язвително наричат такива хора "grammar nazi" (нацист на граматиката) и винаги е забавно до какви концлагерни дълбини могат да стигнат те.

Описваме това епично батално платно с една-единствена цел. Защото то е показателно за политическата психика на България след дванайсетгодишно корупционно управление на ГЕРБ. Истината е, че новото правителство заварва ужасяващо наследство. Ако слушате декларациите на ордата на Борисов ще си кажете, че до началото на април тази година България е процефтявала и е била някаква политическа утопия. Доходите растяли стабилно. Безработицата била нулева. Инвестициите течали като пълноводна река. Здравната система крепнела, а международното положение било ровово като романтичен сън на млада поетеса. Тогава изведнъж дошли черните орди на Румен Радев и Бойко Рашков и те установили кървава диктатура в България, полицейски репресии, икономическа катастрофа и здравен колапс. Смятам, че този наратив трябва да се разказва само единствено през иронията, защото способностите на хората да помнят още не са катастрофирали драматично. Именно като продукт на такава памет и знание трябва да тълкуваме резултатите от изборите през тази земетръсна година - избирателите последователно, упорито, дори и инатливо наказаха ГЕРБ и ги стовариха драматично в ролята на опозиция. От един момент нататък дори не беше ясно кой ще спечели изборите, но всички знаеха, че социологията лъже - ГЕРБ няма да бъдат първи. Заради това към момента яростта към новото правителство има по-скоро обратен ефект. То е още твърде младо, за да може да бъде намразено качествено. И заради това днес виждаме някакво ново лице на ГЕРБ - партията-жертва, партията, която не спира да хленчи. Не казвам, че това ги прави слаба опозиция, но със сигурност в момента са по-досадни и нелепи, отколкото, когато й да е в своята история.

И честно казано - новото правителство, без да знае и без да иска, получи доста мощна подкрепа от Бойко Борисов. Истински пир за сетивата е да се следят неговите изяви в тези празнични дни. Точно преди Коледа бившият премиер обяви, че ако го арестуват ГЕРБ ще го канонизира. Честно казано почти не срещнат реакции на подкрепа. Точно обратното - видях доста хора, които са готови да приемат това да има още един светец, ако той тръгне да трупа небесната си биография в ареста. Всъщност именно Борисов прави днес ГЕРБ неефективна опозиция, и най-лошото - несериозна опозиция. Защото заради него те нямат никакъв морален заряд. Да отбраняваш един толкова компроментиран лидер е мъчително занимание и котва на шията. Но пък и тъжната истина е, че не ясно дали без Борисов ще има ГЕРБ. Тоест да се окаже, че той е в ареста, а вече няма да има кой да се опитва да го канонизира. Всъщност медийните пируети на експремиера определено помагат на новото правителство. Защото спойката "анти-ГЕРБ" е по-трайна, отколкото им се иска на политическата прислуга на Борисов. Защото изчегъргването на наследството на Борисов е залогът за бъдеще на всички участници в управлението.

Истината е, че България не помни друг случай на толкова широка коалиция. Някои се опитват да върнат лентата назад до правителството на Димитър Попов, но ситуациите са несравними. Едва ли някой някога е можел да предположи и то само преди три месеца, че ще има правителство в което вицепремиери ще бъдат Корнелия Нинова и Борислав Сандов. И то след двата кратки и ексцентрични парламента в които основната надпревара между партиите беше коя с коя не си говори и коя поставя по-едри, тежки и забележими червени линии. Но последните избори удариха всички участници в предишните две Народни събрания и то толкова тежко, че всички спорове и караници бяха забравени. Мнозина виждат в кабинета някакъв политически Франкенщайн, идеологическо чудовище от несъвместими политически линии, но това е сбъркана, погрешна и драматично невярна оптика. Ковид-кризата разруши основния идеологически десен мит, че държавата е някакво зло, което трябва да бъде постоянно укротяване и така се оказа, че преговорите между партиите във властта има възможност за общ политически терен. При това нито една от формациите не направи някакви драматични компромиси за които може да бъде гърчена. Най-малкото, защото всички осъзнаха един важен факт - който провали кабинета, ще бъде отнесен от цунамито на гнева. Мнозина искат това да е правителство с кратък хоризонт на действия и точно на това се дължи истеричната критика, започнала от втория час на създаването му, но спойката на управлението е по-голяма отколкото изглежда на пръв поглед. И тя не е само в раздаването на постове и кресла, както се опитват да ни убедят дежурните по любов към ГЕРБ. Истината е, че ГЕРБ бяха нещо като брежневски маразъм в България и нормализирането на държавата минава през общо усилие на лявото и дясното. Досега между двата вектора имаше издълбани дълбоки траншеи, но шамарите на избирателите набързо заличиха всичко това и поставиха ситуацията по изцяло нов начин. Разбира се, че всяка коалиция минава през своите кризи и тази също ще бъде сполетяна от тях, но мнозинството има какво да постига и да прави. Ако съдебната реформа започне с бързи темпове, това ще осигури поне още една година на смислена работа на парламента, а и възможност за консолидиране на толкова различни партии.

Чух изтърканото клише, че новия кабинет поставял край на прехода. Нека да се направим на оригинални и да кажем, че този кабинет е началото на прехода - началото към една друга политическа среда в България, където големите теми могат да бъдат обект на консенсус и където има едно изначално съгласие - че Борисов никога не трябва да бъде повторен. Ако иска да става светец - прав му път. В политиката обаче за него място не бива да има.

 

Геополитическите земетресения около НАТО и българските политически страсти

 

Потънали в нашата собствена въртележка от избори – „хаос и интриги - избори прим“, май пропуснахме да забележим, че 2021 година беше земетръсна в геополитически план. Всички световни проблеми, които като че ли останаха на заден план в окото на бурята с коронавируса, се завърнаха като древно проклятие, още по-люти, още по-силни, още по-изострени. Това с най-голяма сила важи за замразения конфликт в Украйна, който от 2014 година е основната гнойна рана на европейския континент, ахилесова пета в която примесени толкова много интереси, стари вражди и нови интриги, че разплитането им май ще е възможно чрез бог на машината, внезапна епидемия от здрав разум или война. И така в момента в който България си отдъхна от излизането от самозатворената реалност на безкрайните избори, страната ни веднага попадна в поредната международна драма. И основен герой в нея се оказа бившия служебен премиер и настоящ министър на отбраната Стефан Янев.

Нека преди да си припомним какво каза той, да поставим фразата му в реален контекст, защото се наслушах на всякакви анализаторски импровизации относно неговите думи. Това е трайния дефект на нашата опорочена медийна среда - анализите отдавна не почиват на реални факти и обективност, а са част от пропагадният бял шум, който изпълва пространството край нас с упорита настойчивост. И така в последните дни на 2021 година напрежението около Украйна отново се усили. Украинската преса полудя от сценарии за това, че се очаква руско нападение върху тяхната държава. Това не е нова фантазия, тя се повтаря систематично всеки път щом украинската политическа система се намира в нова криза. И досега винаги опитите за медийни бомби не получаваха чак такъв отклик в реалността. Този път обаче администрацията на Джо Байдън реши да покаже мускули, както и че следи от близо процеса. Започнаха поредица от изявления от американска страна, напрежението се усили драматично, но малко след това Владимир Путин и Байдън проведоха конферентен разговор на който като че ли постигнаха съгласие да започнат нова поредица от разговори за съдбата на Украйна. Новото в този диалог беше, че Путин за първи път формулира основно руско несъгласие с развитието на света - факта, че Западът не спази своите ангажименти, поети в края на 80-те години и започна да разширява НАТО буквално до границите на Руската федерация. Това ще е голямата тема на 2022 година, така че тук няма да се занимаваме с нея, но България беше набъркана в скандала след като в рамките на НАТО започнаха обсъждания за увеличаване на военното присъствие на Алианса в страната ни и в Румъния, като отговор за евентуална агресия на Русия срещу Украйна.

Във фейсбук Стефан Янев написа едно много премерено мнение, пълно с проява на здрав разум и смисъл, че ситуацията около Украйна все още не представлява директна заплаха за него. Той допълни и това, че няма нужда от допълнителни войски на наша територия, защото това само ще доведе до допълнително покачване на напрежението, а никой няма полза от подобен процес, най-малко България. Всъщност едва ли има здравомислещ българин, който да не споделя подобно усещане - Украйна е минното поле на Европа в момента, но повечето хора знаят, че войната не само няма да разреши този казус, а ще хвърли целия континент в политически хаос и напрежение. Украйна е уникалният пример за това как прилагането на сила не може и няма как да бъде отговор на проблемите, защото е кълбо от различни интереси и вектори. С други думи - дрънкането на оръжие е онази искра, която може да подпали конфликт, който после всички ще твърдят, че не са искали. И ако за анализаторите от Вашингтон Украйна е само някакво малко по-голямо петно на картата на Европа, то от българска гледна точка ние би трябвало да направим всичко възможно минното поле да не пламне, защото детонацията няма как да не стигне до нас. Само едно море ни дели от размирната зона и в такива мигове най-ценното нещо е проявата на здрав разум. Защото точно в този случай здравия разум изисква желязно формулиране на националния интерес и захвърлянето на политическото сметище на всякакви клишета и лозунги.

Точно заради това масовата политическа реакция на позицията на Янев парализираше със своята глупост. Върху военния министър се стовари тоягата на верноподаническото мислене и в бурята от мнения трудно можеше да се различи каквато й да е нормална мисъл. Какво ли не се изговори - от това как Янев ще бъде привикан в парламента, за да дава обяснения до сладострастно преразказване на статии от съмнителна чуждестранна преса за това колко били скандални думите на военния министър. Министър-председателят Кирил Петков също се разграничи от изявленията на своя колега, а самият Стефан Янев на третия ден обяви, че написаното е било лично мнение, а не национална позиция. Въпреки това обаче той добави нещо, което е ключово - че е крайно време България да не бъде обект на чужди решения. И за мен това е невралгичната точка на проблема. Думите на Христо Иванов за това, че България

"не може да си позволи да бъде в състояние на де факто недеклариран, но на практика реален неутралитет, който да бъде в полза на експанзивната политика от страна на Кремъл" звучат поетично, сигурно са много ефектни, произнесени навън, но напълно не отчитат спецификата на проблема, както и факта, че страната ни позволява да даде на концесия своята външна политика. Ето това беше свежото, различното и новото при Стефан Янев. След цяла поредица от министри на отбраната, които дори и да са имали своето особено мнение, го криеха като порочна тайна, за първи един един човек си позволи да каже нещо различно, нещо, съобразено с националния интерес. И, да, ясно е, че България вероятно е обект на изключително силен международен натиск и дипломатически совалки, но точно по темата за войната, точно по темата за напрежението съвсем близо до нас, на всеки трябва да му е ясно, че няма база за отстъпление. Най-лесното нещо е да станеш част от чужда война и най-трудното е след това да излезеш от нея.

Всъщност цялата геополитическа драма, която се разигра показа една голяма поквара, която носим като травма от прехода - неспособността на България да мисли в самостоятелни категории и да изхожда от интересите на народа. За обичайния български политик се оказва много по-лесно да бъде на страната на чужди интереси, най-малкото, защото не е в състояние да формулира адекватни български такива. Ако позволим да станем част от напрежението с Русия, това ще е ясен знак, че дълго чаканата промяна е попаднала в някакво задръстване. А всички, които толкова искат да размахват юмруци на Кремъл, да пишат патетични есета за Путин и да демонстрират съюзническа лоялност - моля, нека да се запишат като доброволци в украинската армия. Убеден съм, ще се получат шанса да се изправят някой ден срещу митичните орди на Путин. И да ни покажат на практика своите смели сърца, стратегически умове и съюзнически преданости. 

Иначе не се брои...