Кървавата мутра на коалиция „Война“

 

България определено не е свикнала с подвижните пясъци на плаващите парламентарни мнозинства и идващото с тях усещане, че политическият модел, такъв какъвто го познаваме всеки момент се сгърчи в агония и ще експлоадира във великото нищо. 48-ото Народно събрание от самото начало ни демонстрира подобен политически пейзаж. Днес сме в ситуация в която всяко отделно гласуване се прави от плаващи мнозинства. Тематични коалиции се раждат и се разпръскват във въздуха на всеки половин час, който даже не стига ордите от зомбифицирани политически фенове да напишат кресливи статуси, че тази или онази партия се е продала и е въпрос на време да видим коалиционна сватба. Защото във времената на 700 плаващи коалиции за ден дори и обвиненията и размаханите пръсти вече са изчерпали своята сила и заряд. Трудно е да измислиш нова обида, нова интриги, нова колиция, нещо, което не е правено хиляди пъти в последните две години с все по-спадащ коефицент на полезно действие. В колелото на тази мелница попаднаха последователно БСП, ПП, ДБ, дори и самите ГЕРБ - обстрелвани от всички страни, сочени с пръст, заклеймявани, защото българският политически климат не търпи тази неизясненост на ситуацията. Доскоро изборите носеха поне някакъв отговор на поставените въпроси. Днес вече не притежаваме този лукс.

В рамките на парламента обаче със сигурност се видяха и очертанията на митичното чудовище, наречено "евроатлантическа коалиция". Нейният размер и форма ясно се показаха при гласуването на позорното решение за изпращане на оръжие за Украйна. В една и съща кървава лодка се гушнаха ГЕРБ, ПП, ДПС, ДБ и "Български възход". Последните бяха изненадата в коалиционната спалня, но като вземем предвид, че Стефан Янев е влязъл в смъртоносна спирала от гафове, то вероятно това трябваше да се очаква. Това е коалиция "Война". И тя показа, че когато става дума за прецакване на интересите на българските граждани - винаги ще се намерят партии, които да осъществят тази мрачна фантазия. Евроатлантизмът в България винаги е бил другото име на националното предателство.

В предишния парламент пак имаше гласуване за Украйна, но благодарие на това, че БСП беше част от управлението депутатите така и не гласуваха оръжие за Киев. Поехме единствено ангажимент за ремонта на военна техника. Това го казвам за всички онези кресливи кръчмарски разбирачи от политика, които изписаха тонова помия за това, че левицата трябва веднага да напуска управлението. Ако БСП ги беше послушала отдавна щяхме да сме обезкървили българската армия откъм оръжие. Ето колко е важно да се участва отговорно във властта. И колко по-важно е някой да вдига щита през безотговорността на цяла една прослойка от политически паразити, които системно работят срешу всички граждани на тази изтормозена страна.

Ето това е големият проблем на българските оргазмични евроатлантици. Те с такава политическа похот искат да направят България част от войната, че мисловните им продукти опасно много приличат на съдържанието на химическа тоалетна. Аз лично много се вдъхнових на един статус на депутатката от ДБ Елизавета Белобрадова, която обяви, че един-единствен път не била спала през живота си - когато НС в предишното си издание отказа да даде оръжия на Украйна. Сега обаче съвестта й била чиста, защото парламентът изпълнил завета на нашите будители. Не знам откъде може да се вземе толкова кръвожадност у една майка и инфлуенсър. Ако такива хора с такава комикс-мотивация определят нашите геополитически приоритети, то България определено ще е страна без бъдеще. Белобрадова и компания категорично отказват да отчетат дребния факт, че мнозинството от хората категорично се противопоставя на идеята на Украйна да се изпраща оръжие, нещо, което се доказва от всяка онлайн анкета в публичното пространство и от отказа на повечето социологически агенции да направят задълбочено изследване по темата. Но всички от сектата, пардон коалиция "Война" много държат да опаковат своята кръвожадна позиция в цяла паяжина от клишета и моралистични изхвърляния. И то практически с нулева полза за България. Защото дайте да не се лъжем - даването на оръжия за Украйна сериозно ще оголи нашите собствени отбранителни способности. Формула "дайте оръжие на Украйна, а пък ние ще ви дадем модерно натовско въоръжение" просто не съществува. Всички българи знаят, че в тази сфера тепърва започват големите далавери, титаничното бъркане в джоба на данъкоплатците, сериозната корупция и астрономическите комисионни. Тогава такива като Белобрадова ще бъдат бележка под линия в историята, но щетите, които са нанесли ще тежат с десетилетия на българския народ. А какво да говорим за т.нар. "интелигенция"? Четох някакъв статус на Тео Ушев, човекът, който никой не знае какво точно прави. Но и той реши да се прави на кървав ястреб - интересувало го само България да прати оръжие за Украйна, защото от разгрома на Путин зависела съдбата на света. И това го казват хора, които, разбира се, никога няма да хванат сами автомат и да участват в кървавата част от войната. Това са клавиатурни микроби, които знаят само да пръскат войнолюбиви слюнки, защото за тях това е безопасно. Те дори пет пари не дават и за Украйна, защото всеки ден война означава нова жертви, нова пролята кръв, нови списъци с трупове. Тези хора са раковия тумор на света и на България. И това не спира да ме изумява. Изумява ме до ужас и болка.

Откъде изведнъж в България изникнаха такива фанатични войнолюбци? Българската история, литература и памет трябва да ни е научила само на едно нещо - войната е зло. Последното, голямото, ужасното зло. Войната е експлоатация, ужас, кошмар и единствената смислена политика на една държава е да я прекрати. Без да прикрива сластта си от смъртта в статуси за будителите. А да бъде на страната на мира активно и яростно, защото всяка друга ситуация е антинародна и античовешка.

И заради това е чудовищно да се наблюдават журналистически реакции и политически изхвърляния по темата. България се е оплела в някакво лепкаво кълбо от пропаганда и скъсване с реалността, което води до кошмарни изпълнения и до превръщането ни в геополитически ястреб. А това ще е фатално, защото именно по гласуването по въпроса за оръжията един ден ще се определя кой е бил на страната на хората и кой си е правил сметката да получава по-често покани за коктейли в различни посолства.

Българският парламент с плаващите мнозинства се посрами напълно. И да, въпреки, че са враждебни партии една към друга - чест прави на БСП и на "Възраждане", че отказаха да участват в този кървав спектакъл на нарцисите. Че чуха своя народ и останаха на негова страна. Ето това е истинското лице на евроатлантическата коалиция у нас, коалицията на войната, коалицията на кръвта, коалицията на кошмара. В нея няма никакви ценности и никакъв друг смисъл освен пълното делегиране на българската външна политика в чужди ръце. И никакви статуси, никакви есета във фейсбук не могат да скрият факта, че предателството е огромно, а историята винаги е безмилостна с предателите. 

Това не е заплаха. 

Констатация е.

 

Изборът на правителство като влакче на ужасите

 

Влакчето на ужасите от безкрайни избори в което влязохме и вече оповръщаме червата си в последните две години, определено започва да дава ефект върху езика, посланията и говоренето на всички политически участници в този несвършващ карнавал. Две години основната тема бяха червените линии с които всички се бяха обградили като с непробиваем щит. Червената линия се превърна в основен отличителен белег на всички изказвания, действия, парламентарни маневри и политически лупинги. В един момент дори на журналистите им стана трудно да следят коя партия колко точно червени линии си е начертала и дали не кривва от тях, когато всички останали се разсеят. Още тогава беше ясно, че подобна стратегия буквално разрушава политиката като същност. Нейната задача е да държи обществото в едно, а червените линии са като ракови разсейки, които разяждат всичко край себе си и правят омразата основен императив. Тук никой не казва, че партиите не трябва да имат идеи от които не престъпват, но както наскоро правилно отбеляза проф. Антоний Тодоров, когато има твърде много червени линии, това означава, че всъщност няма нито една.

Този капан щракна истински едва след изборите на 2 октомври, защото след тях се видя, че политическата система е напълно блокирана. Израз на този политически ступор стана тридневната невъзможност да се избере председател на Народното събрание, нещо, което бащите на Конституцията в тъмното начало на прехода дори и не са сънували, че може да някога да се случи. Този блокаж беше метафоричен и катарзисен, защото ясно показа колко разделено е обществото и как червените линии са се просмукали в съзнанията на избирателите и са прогонили политическите идеи от там. Нека да бъдем честни - първите дни спектакълът беше забавен, а подозирам, че е натрупал и невероятен зрителски рейтинг, защото всички говореха за най-големия виц - НС не може да си избере началник. Но след това стана депресивно и мрачно. Най-малкото, защото из медиите плъзнаха всякакви разбирачи и многознайковци, които заговориха за смяна на формата на управление. Темата беше подхваната като чалга-рефрен още от Слави Трифонов преди изборите, но когато той катастрофира като "Титаник" и беше изхвърлен от политиката с див шут в слабините, се намериха и други, които да я подхванат и доразвият. Изведнъж се оказа, че край парламента като хищници дебнат сили, които чакат пълния крах и разгром на парламентаризма, за да могат радикално да прекроят Конституцията и след това да превърнат България в различна държава. А всички знаем, че дори и намеренията да бяха добри (а всички усещат, че те не са), то пак типично по български подобен експеримент ще завърши като пиеса на абсурда. И тук вероятно се крие тайната за това защо политическата стилистика рязко се промени.

Първо дойде държавническият жест на БСП, чийто действия спасиха страната от конституционна криза, а нека да не се заблуждаваме - това щеше да означава стопиране за дълго време на всички политически процеси и дълъг процес на излизане от юридическото блато. После изведнъж видяхме и рязка промяна в ГЕРБ, а точно за нея си струва да кажем малко повече.

След като видяха, че първото място не им осигурява практически нищо, ГЕРБ решиха в движение да сменят цялата си реторика. Няколко пъти чух Десислава Атанасова да говори за смирение, покаяние и размишление, а това само по себе си е все едно изведнъж да видите Азис да цитира Киркегор. Но се оказа, че не само тя е влязла в подобно християнско самовглъбение. Бойко Борисов в село Малък Поровец дръпна цяла тирада на тема "добре, че са системните партии, които проявяват отговорност пред държавата". Всъщност нека да не иронизираме думите му - убеден съм, че той искрено мисли това, защото с инстикта си е усетил, че смяната на формата на управление на държавата ще изхвърли и него на политическото сметище. И единствената отрова и противодействие на всичко това е ГЕРБ да прояви различен стил на разговор и да изглежда като партия, която подава ръце, а не плюе отрова и кръв. Именно Борисов първи подхвърли идеята, че партията му е готова да подкрепи и друг мандат, на за целта пожела разговори, които да започнат преди връчването на самите мандати. Това е рязка промяна в поведението на ГЕРБ. И целта вероятно не е съставяне на кабинет. В рамките на този парламент това ще е непосилна задача, която ще бъде платена солено на местните избори. Ефектът на червените линии още е твърде силен, за да бъде пренебрегван. Но вкарването на ГЕРБ в каквато и да е форма на разговори е първата стъпка по преодоляване на изолацията в която хората на Борисов вече две години се гърчат, защото не могат да я разбият. Борисов добре схваща, че този санитарен кордон обезсилва всяка политическа заявка за ГЕРБ, защото дори и най-отдадените талибани могат да рухнат психически, ако видят, че партията им лишена до всякакъв достъп до власт. Подхвърлената медийна бомба за "евроатлантическата коалиция" изобщо не сработи по очаквания начин и беше приета на нож, дори и от партии на които Украйна им е много по-мила от България. С други думи Борисов отсега се опитва да заложи възможността след следващия вот партията му да бъде призната като част от една управленска коалиция.

Наскоро Андрей Райчев обяви, че ключът за опрощението на Борисов се държал от Христо Иванов. Тоест, ако Иванов каже, то ГЕРБ ще бъдат приети отново в лоното на десните партии и всички ще се прегърнат и заживеят щастливо. Всъщност в твърдението му има известна истина, но то изпуска нещо много важно. Самият Иванов е изключително притиснат от сегашната ситуация и според мен всичките му тайни съветници и душеприказчици го убеждават колко е важно да се направи правителство в рамките на този парламент. Защо? Ами само вижте как започна това Народно събрание - с колосален сблъсък ПП-ГЕРБ. Два дни това беше епицентърът на земетресението, основната същност на битката. Нинова успя да изведе БСП от тази мъртва зона, но Христо Иванов остана в нея, а формацията му буквално беше обезличена в големия сблъсък. Истината е, че това е капан на ПП, защото с тази непримиримост те не се борят за кабинет, а за това наистина напълно да изсмучат ДБ и да вземат завинаги техните избиратели. ДБ така и не успя да се откъсне от тази мъртва целувка. Единственото, което може да ги отличи и да ги спаси е активно участие в състяването на управление, но пък доближаването до ГЕРБ може да ги изгори много сериозно и отново да ги прати в политическото небитие.

Да, наясно съм, че тук не опираме до идеологическата същност на политиката, а до елементарните тактически маневри, но може би е крайно време да приемем, че в окото на бурята от несвърщващи избори всички вече са изчерпили напълно политическият заряд и разчитат единствено на пиар-ходове и рекламни маневри. Тоест, ако Христо Иванов намери начин да подсигури експертно управление в което ГЕРБ не участва, но все пак гласува за него, това може да му създаде имидж на истински политически архитект. С други думи той държи ключа за опрощението на ГЕРБ, но пък е в техните ръце по отношение на своето собствено бъдеще. Порочен кръг, кошмарен цикъл.

Дори самите ПП се видяха принудени да не излеждат като обитатели на някакъв леден и недосегаем кръг и в началото на седмицата обявиха, че няма да подкрепят кабинет на ГЕРБ, но все пак биха говорили с тях по важните теми за българските граждани. Изобщо, ако излезем от твърде близкото вглеждане в този пъзел и го погледнем достатъчно отдалече, че видим, че всички партии трупат политически резерви за следващи избори и за местни вот догодина. Което означава, че и тази година ще мине в прегръдката на голямата криза, защото дори и в НС да се постигне някакво съгласие за управление, то няма да има мощта и енергията да изкара отвъд гласуването за кметове. И точно това виждаме днес - една позиционна война в която битката е кой изглежда по-загрижен за бъдещето от всички останали. Да се надяваме, че това е поне някакво начало на различна политическа атмосфера, а не ново издание на кризата, която превърна политиката в толкова автентично риалити, че понякога дори е страшно.

 

Българската политика като митичната котка на Шрьодингер

 

"Туй наше вечно "утре", "утре", "утре" пълзи от ден на ден с крачета ситни, дорде изгризе и сетната частица на срока ни...". Това една от безсмъртните реплики в пиесата "Макбет" на Уилям Шекспир. В красивия и духовен свят на английския бард това е поетично предупреждение за изменчивостта на живота, за вечното отлагане на големите цели и за сриването на всички мечти, които вечно се изплъзват между пръстите на човек в краткото време, което му е отредено на тази планета. Опасявам се обаче, че в тази поезия можем да открием и вледеняващо пророчество за политическия климат в България, който се е настанил в последните две години. Достатъчно е човек да си пусне произволен сутрешен блок или да отвори някоя медия, за да види как духът на Макбет шества като призрак из новините, анализите и жълтите интриги. Така от 2 октомври насам страната живее с постоянното усещане за някакво "утре" в което може да има, но може и да няма правителство. Анализите отдавна са изгубили познавателна стойност и са превърнали в нещо като хазартна букмейкърска дейност в която хора с по две образования и три дипломи се чудят как да се изравнят с врачките от кабелните телевизии като дават прогнози за вероятността 48-ото Народно събрание все пак да произведе някаква, макар и нетрайна форма на управление.

Истината днес е, че българската политиката отчайващо прилича на митичната котка на Шрьодингер, която разкрива влудяващата природа на квантовата физика - котката може да е мъртва или жива едновременно и това прецаква напълно баналната човешка логика. Същото е с прогнозите за кабинет - правителство може и да бъде създадено със същата сила с която парламентът може да изгърми и да потъне в блатото на историята още при започването на първите консултации. Тук вече прогнозите не работят, анализите стачкуват, логиката е избягала в космоса, а реалността започва да прилича на абсурдистка комедия.

Всъщност от две години насам основната идея в предизборните кампании беше огромното чертаене на червени линии. От един момент нататък това беше основното, което вълнуваше медиите - при какви условия бихте развалили преговорите за кабинет. Няма партиен лидер, който да не е бил питан за това. И вината не е на журналистите - самото общество, настръхнало, ядосано, гневно и шумно, потъна в такава омраза и разделение, че всяко споменаване за прекрачването на тези червени линии се превръщаше в шумен скандал, обвинения в предателство. От 45-ото Народно събрание насам пък политическите формации започнаха да се дебнат една друга и да се подозират взаимно коя чака другите да се разсеят, за да сключи безпринципна коалиция и да започне да упражнява власт. В такава атмосфера диалогът на практика е невъзможен, а там, където той все пак се случи пак беше на основата - дайте да се обединим срещу ГЕРБ. Далеч съм от мисълта да смятам това за неверен постулат. Този санитарен кордон около ГЕРБ е най-голямото постижение на последните две години, но токсичността на тази атмосфера започна да разяжда всичко останало в политическите процеси.

Това превръща всеки опит за съставяне на кабинет в минно поле, особено като вземем предвид парламентарната аритметика, която не е дала предимство на нито една от двете части на новото Народно събрание. ГЕРБ и да искат няма как да реализират първия мандат. БСП, ПП, ДБ категорично са заявили, че няма да преговарят с тях за правителство, нито ще подкрепят правителство на партията на Бойко Борисов. И в тази позиция има безкрайна политическа логика. БСП с години търпя коварния ботуш на ГЕРБ, който я риташе по гърба, а най-накрая я обзаведе и с вътрешна опозиция, за да я обезсили и пречупи. ПП излязоха на сцената като алтернатива на политиката на чекмеджетата и кюлчетата и въпреки постоянните глупости, които правят и вършат, това е една от останалите им симпатични страни. А ДБ вече са усещали целувката на смъртта на ГЕРБ. В предишното си издание като Реформаторски блок те издъхнаха и старото им тяло още е на политическите гробища. Наскоро четох мнение на Андрей Райчев, че единствено Христо Иванов може да издаде индулгенция на Бойко Борисов и да го спаси от изолацията. Има логика в неговото мнение, но Иванов трябва да е камикадзе, за да даде такава прошка. Това веднага ще занули ДБ и електоратът му като едното нищо ще прелее в ПП. Това е процес, който няма как да не го притеснява и тревожи. Убеден съм, че когато никой не ги гледа ДБ със сигурност калкулират как ще им се отрази нова прегръдка с ГЕРБ, но едва ли ще се престрашат на този политически флирт. В друга ситуация можеше да очакваме всякакви лозунги за национално спасение и обединение в името на спирането на кризата и добруването на българите, но другата година идват редовните местни избори и едва ли ще се намери политическа партия, която днес и сега да плати цената на големия компромис за управлението. Самите ГЕРБ биха изгорели в пещта на собствения си електорат, ако забъркат управленски коктейл, който техните избиратели не могат да смелят или да погълнат.

Вероятно заради това в последната седмица Бойко Борисов рязко смени лексиката и начина на говорене. Сега в неговите тиради вече виждаме едно остъпление от цялото биене на гърдите, което виждахме след вота. В село Малък Поровец в края на миналата седмица той започна да твърди, че партията му би подкрепила и друг мандат, но само при условие, че преговорите започнат преди официалното връчване на мандатите. Тоест Борисов вече си представя сценарий при който ГЕРБ е канена на преговори, тоест официално е пусната като партия от политическия изолатор. Това обаче едва ли е покана за съставяне на правителство. Дори и Борисов едва ли цели това. Той просто иска има с какво да се похвали в следващата предизборна кампания - ето аз лично ни изведох от изолация. Защото едва ли ГЕРБ биха клекнали на кабинет в който нямат основна политическа роля. Техните спонсори и клиентела едва ли биха приели това.

В подобен капан е и всяка друга партия, защото няма как да има правителство без голям компромис в едната или другата посока. Благодарение на БСП парламентът все пак успя да заработи и излезе от ступора, но стигането до съгласие за правителство е съвсем различен процес. Цената е много по-солена и никой не иска да я плати. Ироничното е, че ако все пак стигнем до нови избори, които да се проведат в началото на март например, времето ще е много по-близо до местните избори, но тогава кабинет във всякаква форма може да има много по-лесно. Просто всички вече ще са изморени до смърт - избирателите, партиите, анализаторите, а дори и журналистите. Тоест буквално в навечерието на вота компромисът ще е много по-лесно постижим, отколкото днес. Това е парадоксалната природа на българската политическа реалност. Митичният трети мандат, независимо при кого ще отиде, също ще се сблъска с ледената стена от недоверие и подозрение. Като сложим уравнението и това, че "Възраждане" няма как да бъдат приобщени в никакви комбинации, а самите те вече се готвят за нов вот, това придава на целия сюжет едно усещане за стивънкинговска обреченост и предстоящ ужас.

А всъщност България отчаяно се нуждае от редовно правителство. Икономическата и геополитическата буря стават вече непоносими, но разделеното общество просто няма как да изтърпи почти никаква комбинация от партии. Разбира се, винаги е възможно да стигнем до някакъв изненадващ вариант и правителство все пак да се появи, но неговият хоризонт наистина може да бъде единствено и само до местните избори. При толкова кратък срок едва ли някой ще се навие да прави компромиси. Което означава, че ни предстоят няколко много театрални месеца. Всички ще се правят, че искат да участват в избори и искат да има правителство, но никой няма да се престраши да направи крачката на компромиса, защото това ще е изстрел в слепоочието. Просто вървим към нови избори. Бързо или бавно, но те идват на хоризонта с крачета ситни. Проблемът е, че май пак ще донесат основно усещане за обреченост, а не за разрешение, катарзис и надежда за светло бъдеще.

Започнахме с "Макбет" и нека пак да завършим с него. В същия легендарен монолог се появява подозрението, че животът е история, разказана от луд. Нямаше да ви занимавам с това литературно прозрение, но наскоро се опитах да обясня българските политически процеси на един френски журналист. Погледът му казваше всичко. 

Все едно историята му беше разказана от луд...